БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Рядко ми се случва да гледам филм, пълен едновременно с емпатия, носталгия и сдържан драматизъм.

„Помилване“, 2025, е от тях.

 Паоло Сорентино е важно име в италианското кино и следя развитието му от времето, когато  с „Великата красота“, 2013, отново с Тони Сервило,  спечели „Оскар“ , „Златен глобус“, БАФТА за най-добра чуждоезикова продукция и две национални награди – „Давид на Донатело“.

Хареса ми и „Младост“, появил се две години по-късно, както и двата сезона на толкова хваления и коментиран сериал  - Младият папа“, 2016, и „Новият папа“, 2020, с Джъд Лоу.

На „Помилване“ Сорентино е пълноценен автор – солиден,  премислен, съкровен и майсторски реализиран проект, който не те оставя безразличен през всичките си 131 минути, ако и действието привидно да тече мудно в затворените пространства на президентския дворец и затворите, които президентът и неговата дъщеря посещават за решаването на важни морално философски казуси.

Великолепният Тони Сервило представя брилянтна интерпретация на държавник в края на мандата си, пожизнен сенатор, изтъкнат съдия и юрист, създател на наръчника по наказателно право от 2046 страници!, опитен политик, държащ на баланса на силите, съгласието, общественият просперитет, в името на който е готов и да протака вземането на важни решения, за да „има допълнително време за размисъл“ и да преодолява правителствени кризи, които за седемгодишния му мандат се оказват точно шест!

Следях внимателно лицеизражението на Сервило – камерата на Дария д` Антонио разчита основно на близките и крупни планове, наистина безупречно изпълнение, като прототипите си личаха от една ръка разстояние – Джовани Леоне и Алесандро Пертини.

Между другото, размишлявайки върху текста на чл.87 на италианската конституция, останах с убеждението, че италианският президент, ако и избиран от двукамарен парламент има доста по-големи прерогативи от нашия например, който се избира пряко и дори е със  заместник – от предлагането на законите, през потушаването на парламентарно правителствените кризи, до това, че освен върховен главнокомандващ на въоръжените сили е и председател на Висшия съдебен съвет, а ако е и пожизнен сенатор като  Мариано де Сантис   - Сервило, може да продължи политическата си кариера и след като излезе от президентството.

Сорентино не случайно е сложил такова заглавие на филма си.

В него има и ироничен подтекст, и възможност за различни интерпретации.

Може да се преведе, чете и осмисли и като помилване, и като милост, и като благодат.

Премисляйки и претегляйки внимателно своите последни ходове де Сантис подписва закона за евтаназията, знаейки добре, че той няма да бъде приет еднозначно от неговия приятел – чернокожият папа -  Руфин  дох Зеенуин , помилва малтретираната  Иса Рока – Линда Месерклингер, но не и убиеца на собствената си жена Кристиано Арпа – Васко Мирандола, тъй като последният не се изживява като жертва,  влиза в продължителни и остри  словесни разпри с дъщеря си Доротея – Анна Ферцети, ръководителката на президентския юридически екип, скарва се с първия си приятел , правосъдният министър Уго Романи – Масимо Вентуриело и поставя на изпитание дългогодишната си дружба със своята  приятелка Коко Валори – Милвия Маориляно.

Оказва се, че този толкова подреден, скучен и принципен човек се бори с 40-годишни демони, които го преследват и не му дават покой – с кого е изневерила покойната му съпруга Аурора?

Дъщеря му се присмива, напомняйки му, че давностният срок е изтекъл, Коко поема вината върху себе си, Уго гневно отхвърля обвиненията и се превръща във враг и противник на де Сантис, за да загуби скорошните президентски избори точно с гласа на експрезидента…

Така благодатта, която уж прощава, се превръща в качество, което трябва да се контролира, като и двете се представят като фалшиви.

Благодатта като вътрешно равновесие също търпи крах, тъй като е компрометирана от егото, йерархията и индивидуалното желание да си прав и на върха.

По този начин творбата на Сорентино се превръща във величествена медитация върху властта, загубата на доверието и тихото достойнство на съмнението и догадката.

Филмът се развива като трудно решима морална дилема – минималистично – прецизна, сурова и неуловима.

Основният проблем  е всъщност за избора – как той определя същността на живота и запазва качествата на характера, който , ако и да изглежда монолитен, е в състояние да покаже и развитие, и промяна , и адаптация към съвременните социални изисквания.

Привидно тромавият де Сантис е точно такъв – уж мисли само за личната си репутация, а не излъгва  обществените очаквания с подписването на важен закон, съмнява се в морала на бившата си съпруга, но й прави великолепна характеристика в интервю пред италианската главна редакторка на сп.“Вог“,поддържа връзка с интелигентна своя приятелка, интересува се от съдбата на затворниците и скрито слуша рап хитове…

Сдържан, но емоционално наситен, прецизно заснет и с добри актьорски интерпретации и важни, винаги актуални послания ,„Помилване“ е сред най-важните, значими и ценни филми, появили се през тази година, които доказват, че качествено европейско кино, което знае какво да предложи на зрителите, все още има, налице е и задължително трябва да се гледа.

„Помилване“, 2025, 131 мин., сц. реж. и съпродуцент Паоло Сорентино, „Апартамент“, „№10“, „Пайпър филм“