АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА, "Литературен вестник"
„Лабиринт“ безспорно се наложи като едно от издателствата, които представят на български някои от най-значимите съвременни писатели. Само за броени месеци пуснаха сборник с разкази на Мариана Енрикес, която в момента е сред най-интересните гласове в съвременната литература, и роман от Бенхамин Лабатут, който пък има признанието и на критиката, и на читателите и влиза във всички класации, които сочат най-знаковите днешни писатели. Подчертавам това, защото в сегашното масово подчинение на комерсиалното трябва да отчитаме наличието на издателства, които отстояват високи критерии и с избора си на заглавия действително се борят да култивират вкус. И не на последно място, избират автори, които говорят на съвременния човек тук и сега, показвайки, че добрата литературата все повече е обяснение на света, в който живеем. Заглавието на романа на Лабатут е директна реплика на тази претенция.
„Кога престанахме да разбираме света“ и е, и не е обичайна книга. Тя е от тези романи, които можем да определим като факшън – те намесват реални личности като персонажи, опират се на факти и реални истории и при тях трудно се преценява къде свършва истината и започва измислицата. Сред майсторите на този тип писане са Зебалд, Даниел Келман, а малко по-общо – това е линията в съвременната литература, която знае добре, че е хубаво писането да носи и експертни знания на читателите, както и наистина да помага за формирането на един по-ясен поглед към настоящето.
Подобно на Зебалд Лабатут представя своя модел за историята като цикличен, а не като линеен, което не пречи на събитията да вървят стремглаво към бедствието. Подобно на Келман пък е хипнотизиран от математиката, от просвещенската вяра в разума, но съзнава и краха ѝ. Казваме, че книгата е и необичайна обаче, защото тя мери дозата фактологичност и първата ѝ глава например, по думите на самия автор, изобщо не съдържа фикция. А после постепенно разширява зоните на фикционалното. Необичайна е и в желанието си да бъде своеобразна енциклопедия на научното, на достиженията във физиката и математиката, да се държи като сбор от философски фрагменти.
И нещо, което не е за подценяване – сред едно широко тиражирано писане, което все повече залага на „емоционалния рекет“ (по наблюдението на Дария Карапеткова), на сантименталното и личното, това е роман хладен, разчитащ на дистанцията, на красивия ум, на знанията, да го подчертаем отново. И точно тези знания разтърсват читателя и го водят до прозрения, които са много по-трагични и безнадеждни, защото те засягат не просто отделния човек, а света като цяло – в неговата направа, устойчивост, същност.
Та какъв е този свят, който е толкова разтърсващ, и защо?
Бенхамин Лабатут е чилийски писател, роден през 1980 г. в Нидерландия. Живее в Чили, пише на испански. Романът му „Кога престанахме да разбираме света“, финалист за Международния „Букър“ през 2021 г., пресича в тъканта си историите за някои от най-големите открития в областта на физиката, математиката, на науката като цяло, случили се основно през ХХ век. Сред главните фигури е Фриц Хабер, германски химик от еврейски произход, който разработва процес за получаване на амоняк от азот във въздуха, за да се използва като тор – иновация, която му носи Нобелова награда и като предотвратява глада, вероятно е спасила живота на милиони хора. Но той също така е и пионер в използването на газовите атаки и е отговорен за някои от най-страшните ужаси на Първата световна война, както и за производството на пестицид с водороден цианид, който е пряк предшественик на Циклон Б., използван в лагерите на смъртта по време на Втората световна война.
Същият този Хабер в предсмъртното си писмо признава вина не за избитите хора, а за това, че заради изобретенията му бъдещето ще е на растенията, не на човека. Друг важен персонаж е Карл Шварцшилд, физик, предложил първите точни решения на уравненията на Айнщайн за общата теория на относителността и развил теорията за сингулярността, която никак не се харесва на приятеля му Айнщайн. Но неговото предсказание за появата на черните дупки е доказано и Айнщайн не може да направи нищо срещу това, макар и основите на физиката да са безвъзвратно разтърсени. Срещаме и двама от големите математици на ХХ век – Александър Гротендик и Шиничи Мочидзуки, които постепенно абдикират от собствените си разкрития и избират отшелничеството, защото осъзнават, казано с думите на Гротендик, че няколко уравнения стигат, за да се случат Хирошима и Нагасаки.
И най-сетне, голяма част от книгата се занимава със споровете между Шрьодингер, Вернер Хайзенберг, Нилс Бор, Айнщайн: спорове, които следят преходите от реалното към възможното, които бележи физиката и които – според Айнщайн – говорят за свят, несъвместим със здравия разум. И всичко това на фона на ужаса, който изпитват големите учени от откритията си, защото прозират колко всъщност опасни са те за света. Неслучайно в книгата, в която – както са забелязали критиците – жените учени, например Мария Кюри, отсъстват, всъщност ключова фигура е една жена – писателката Мери Шели. Защото, както казва Лабатут, тя е предупредила за слепия напредък на науката и за това колко опасна може да е тя за човека. Накратко, знанието, откритията, вървят ръка за ръка с разрушенията и лудостта – и личните, и на света, защото когато се преминават граници, всъщност се раждат само чудовища, както е още във „Франкенщайн“. Затова и книгата на Лабатут е колкото за екстаза от всяко научно откритие, толкова и за цената, която то изисква – от хората, които жертват всичко в преследването му, и от човешкия вид като цяло, който уж придобива все по-мощни инструменти, за да овладее един свят, но този свят продължава да се изплъзва от разбирането и обясненията.
Най-фикционалната глава в книгата е последната – тя представлява диалог между разказвача и самотния градинар, също бивш учен – отново математик, и той избрал отшелничеството. Може би защото знае, че до 20-ина години точно математиката ще е тази, която така ще промени света ни, че няма да знаем какво е да си човек. Проумял е, че вече никой не разбира света и няма теории, които да го обяснят. Защото съвременната наука може и да е заменила мистицизма като път към познанието, но тя е разрушила и цялостното ни разбиране за нашия свят. Така разумът всъщност води не другаде, а към непознаваемото. И може би само природата, обработването на личната градинка, както някога го е мислил Волтер, може да даде смисъл и да научи човека на смирение, което ще му е все по-нужно днес.
Бенхамин Лабатут, „Кога престанахме да разбираме света“, прев. от испански Захари Омайников, изд. „Лабиринт“, София, 2024
