РОСИЦА ЧЕРНОКОЖЕВА
Мисля, че тези думи от заглавието на текста ми: научност, страст и отдаденост в пълна мяра характеризират личността и научната дейност на доц. Стоил Мавродиев от Благоевградския университет „Неофит Рилски“. Доц. Стоил Мавродиев чете лекции по „Увод в психологията“, „История на психологията“, „Психология на стреса“, „Съдебно-психологична експертиза“, „Обща и възрастова психология“.
И си казвам, с неприкрита завист, че завиждам на тези млади хора – студентите му, че могат да се докоснат и учат от такава богата професионално и общокултурна личност, като доц. Мавродиев. Друг негов принос към професионалната, културната общност в България и читатели-лаици, изкушени от развитието на психологията и в частност – на психоанализата са неговите особено ценни книги: „Основи на психологията“ (2008, 2-ро доп. и прераб. изд. 2019), „Психоаналитичното творчество на Иван Кинкел“ (2017), „Психоаналитичното творчество на Любомир Русев“ (2021) и „Психоанализата в България до 40-те години на ХХ век“ (2022).
След тази кратка визитка на доц. Стоил Мавродиев мисля, че за всекиго става ясно, че той е един от най-видните ни учени – историк на психологията, който изследва и българските психоаналитични традиции от първата половина на ХХ век. И аз в този опит за творчески портрет ще се отнеса пристрастно и ще представя първо книгата му „Психоанализата в България до 40-те години на ХХ век“. Смело мога да твърдя, че това е един фундаментален труд.
С тази книга доц. Стоил Мавродиев запълва голямата празнина, която съществуваше в културата ни досега, а именно историческото и аналитично проследяване, тълкуване и оценяване на авторите и тенденциите в развитието на психоаналитичната мисъл в България, в периода от нейното начало – 20-те г. на миналия век – до 1944 г. Интересът към развитието на психоаналитичната мисъл у нас започна едва след 1989 г. и с този си труд С. Мавродиев най-сетне създаде тази липсваща брънка в научно-културното ни развитие. Много харесвам послеслова на автора към книгата му:
„Целта ми беше да се опитам да разкрия безпристрастно, до колкото е възможно, богатото от теми и идеи, които психоаналитично ориентираните автори са разработили. Съзнателно съм се ограничавал да правя излишни коментари и анализи, защото важното е да изпъкне на преден план творчеството и идеите на Иван Кинкел, Любомир Русев, Младен Николов, Найден Шейтанов, Илия Лингорски и др. В тази връзка ми се струва напълно уместно да цитирам мисълта на Монтен: „Могат да кажат, че в тази книга аз само съм направил букет от чужди цветя, като моя е само лентичката, която ги свързва“.
Тук има няколко момента, които много харесвам: че се дава приоритет на автентичните текстове, че коментарите са ограничени, че се изтъква значимостта на самите автори в конкретното обществено-историческо време. Но и тази „лентичка“, която свързва този „букет“ е много важна, защото авторът Стоил Мавродиев е трябвало това многообразие да го подреди, да го аранжира, да го структурира по идеи, теми, значимост и тази свързваща лентичка – авторството на Мавродиев – е от голяма значимост и характеризира и самия него, като учен и личност. По тази свързваща лентичка съдим за приноса на труда на С. Мавродиев.
Тази книга ни дава знание за навлизането и разпространението на учението на Фройд у нас, най-вече от училите в Германия (при „бащата на психологията“ Вилхелм Вунд) и Русия в началото на миналия век български интелектуалци, за началото на Психоаналитичното дружество в България създадено през 1921 г., за неговите членове, темите и идеите, които разработват в статиите и монографиите си. И тези факти ни дават изключителни знания за нивото на обществено-културния живот на страната по онова време. Не без гордост може да тълкуваме високото научно ниво на творците в една България, която едва преди години отърсила се от робството се появява на европейската и световна сцена – вече прохожда в обществено-културно отношение и се нарежда до водещите културни нации в изучаване дебрите на психичното, менталното и това, което става на вътрешната ни душевна сцена. България само може да се гордее с тези първопроходци.
От текстовете на българските учени се вижда как идеите на психоанализата рефлектират в България, как през тези идеи се чете националното, как те имат и принос дори към европейските идеи. Например, трудът на Иван Кинкел „Към въпроса за психоаналитичните основи и произхода на религията“ е оценен, като приносен и значим, и е поместен в сп. „Имаго“. Лично д-р Ото Ранк, сподвижникът на Фройд написва на Кинкел благодарствено и подкрепящо писмо.
Като подготвящи книгата на доц. Стоил Мавродиев „Психоанализата в България до 40-те години на ХХ век“ са и двете му книги „Психоаналитичното творчество но Иван Кинкел“ (2017) и „Психоаналитичното творчество на Любомир Русев“ (2021). И за трите книги авторът е прегледал множество статии и студии от излизащите по това време списания „Мисъл“, „Златорог“, Философски преглед“, „Българско училище“, „Училищен преглед“, както и излезлите, като самостоятелни книги, разглеждащи психоаналитични въпроси.
Книгата „Психоаналитичното творчество на Иван Кинкел“ е много ценна с това, че творчеството на Иван Кинкел е разгледано в контекста и на други учени и творци в областта на психоанализата, и в контекста на обществено-историческото развитие на страната ни по това време. През 1921 г. в София се основава Психологическо дружество от д-р Никола Кръстинков. А през 30-те г. фройдистите основават психоаналитично дружество, просъществувало до началото на Втората световна война. Стоил Мавродиев детайлно ни запознава с членовете и на двете дружества – все водещи лекари и учени от началото на века у нас. Книгата пространно разглежда широк кръг въпроси: животът и творчеството на Иван Кинкел. Важно е да отбележим, че само на развитието на психоанализата Иван Кинкел посвещава 14 ценни труда.
Други въпроси са отношенията психоанализа и социология, философия и психоанализа, психоанализ на престъпността, проституцията и самоубийството и много други детайли, които читателят ще открие при прочита на книгата. Нека кажем още, че личността и творчеството на Иван Кинкел се разглеждат и в един „диалог“ с творбите и идеите на Фройд, от което се вижда, че Иван Кинкел не е само един ученик или епигон на Фройд, а по много теми и идеи нашият учен, може да се каже, е пълноправен партньор на бащата на психоанализата. Както казахме по-горе трудът на Кинкел „Към въпроса за психоаналитичните основи и произхода на религията“, отпечатан в „Имаго“ 1921 г. е оценен от Фройд и обкръжението му и то тогава, когато самият Фройд разсъждава и пише по тези въпроси за религията в своите по-късно издадени „Бъдещето на една илюзия“/1927/ и „Неудовлетвореността от културата“ (1930).
Голямата заслуга на доц. Стоил Мавродиев е, че реабилитира така ценната личност и учен – Иван Кинкел, който след 1944 г. за няколко поколения бе неизвестен и забравен.
Другата книга, която доразвива и допълва картината на развитието на психоанализата у нас е „Психоаналитичното творчество на Любомир Русев“ (2021). Тази книга също е много значима. Никой друг, освен Стоил Мавродиев, не е разглеждал задълбочено личността и творчеството на Любомир Русев. Той е психолог, философ, педагог, учител и наред с това активен популяризатор на идеите на Фройд. През идеите на психоанализата Любомир Русев чете и литературното творчество. А това е едно от най-естествените и наложителни симбиози между две основни духовни човешки дейности – психоанализа и литература. Любомир Русев прави нещо оригинално и резултативно – психоаналитичен анализ на Ботевото и Яворовото творчество. Наред с това и на отделни творби на Вазов, Пенчо Славейков, Дебелянов.
За някои тесногръди умове този подход и прочит на класиците ни дори им се струва еретичен. Но истината е друга: това е най-естественият подход към големите творци и въобще към литературното дело и Любен Русев пръв прокарва тази партина. А когато си пръв – тълкуванията може да са всякакви. Затова и заслугата на Стоил Мавродиев е голяма – извади от забвение и този наш значим психоаналитик. Затова е и толкова актуален изводът на Стоил Мавродиев: „Убеден съм, че творчеството на българските философи, педагози, психолози и психоаналитици от първата половина на ХХ век трябва да се препрочита и познава“.
Последна по ред, но не и по значение ще представя книгата на доц. Мавродиев „Основи на психологията“ (2019). Този том от 440 страници е съхранил между кориците всичко значимо в областта на тази толкова привлекателна, важна и деликатна наука – психологията. Толкова алигорично и подходящо е оформлението на първата корица – детайл от „Сътворението на Адам“ на Микеланжело. Докосващите се ръце на Бог и Адам и реещите им се фигури в пространството. Бих казала – духовното и душевно пространство. Стоил Мавродиев създава една фундаментална книга: тук има исторически преглед, методология, категории в психологията, детерминираност и каузалност на психичното. И още: психичното и соматично здраве. И дори – знание за професията на психолога. И накрая, отново думи на доц. Стоил Мавродиев, които ще дооформят значимостта му, като учен и личност: „…психологията помага на хората да решават екзистенциалните проблеми, кризите, тя се включва във всички сфери на обществения живот.“
