Поезията на Марк Шагал (1887- 1985) е почти непозната, както в родната му Русия, така и в Европа, само отделни негови стихове са публикувани в литературния печат. Лириката му е откровено интимна и е с определено национално звучене. За разлика от живописта му, тук не присъстват френско-европейското и славянското начало. Махалото на неговите чувства се движи в сравнително стеснена амплитуда, ограничена от две древни традиции: пророческата и песенната (т.е. поетическата). Те не съвпадат – по-скоро си противоречат както мислите на Пророка и Поета. 

Библията и нейните изумителни съжети са в генезиса на картините и стиховете на този гениален евреин. Те са вътрешните му ориентири – нравствени и естетически. 

“Библията е ехо на природата – писа Марк Шагал. Просто исках да открия великата й тайна.”  

ЯСНОСТ

Господи, заради тази ясност,

дето я всели  в душата ми – 

сполай ти!

 

Господи, заради този покой,

с  който зарадва сърцето ми –

сполай ти!

 

Нощта като река приижда –

клепките няма да се затворят.

Пак до зори ще рисувам,

заради Тебе, Господи, 

заради Земята,

Небето... 

 

СЕГА 

През всичките си дни се молих, но малко.

Как ли се чувства моят бог ?

Къде ли е ?

 

Чуваш ли ме, виждаш ли ме, Господи ?

Все исках да Те призова, 

но бях тъй нищожен. 

 

Сега съм само старец.

Как бавно  ме издигаш към Себе си,

 Господи...

 

СЛЕД ЖИВОТА СЕ ВЛАЧА 

Дълбоко затаих любовта

и скрих своите картини – 

като дърво в тъмен лес. 

 

Гласа ми кой ли ще чуе? 

Сълзите кой ли ще ги види ? 

Лицето ще го зърне ли някой ?

 

Мъртъв съм от хиляда години. 

Мама ми даде два лъча,

два малки рога любовни – 

блуждаят те из моето тяло. 

 

Страхме е сега уста да  отворя – 

сърцето да не изхвръкне.

 

ПО СТЪЛБАТА НА ЯКОВ

Моят свят е залостен, 

светлината ми бавно гасне.

краят вече се вижда.

Ще се успокоят моите краски,

а аз -  сълзите си изплакал – 

ще обърна взор към моите братя,

по стълбата на Яков ще се възкача,

ще потече сънят ми. 

С труд своя кръст ще понеса, 

заедно с тази песен, 

дето гнездо си търси 

между небето и земята. 

Всичките си картини ще погреба.

Мъртви певци ще се явят

и молитви скръбни ще запеят.

 

МОЕТО СЛОВО

Къде ли е моето слово?

И промени ли някой света

със своето слово?

Нито Моисей, нито Шекспир, нито Данте.

Не знам какво ще мога аз да добавя?

Моят вик е просто вопъл в пустинята –

пазя го само за себе си, Господи.

 

Само до Теб, Господин достигам,

само Ти, лицето ми виждаш.

Ти си пътеката, по която си отиват

моите съмнения, Господи.

Ти си ехото на моята обич.

Ти се свиваш и изчезваш в синевата, Господи.

 

Твоят лик разтваря всички краски.

Около Теб все кръжа, Господи –

и така до края на дните си.

А земята под нозете ми, 

всеки ден се смалява.

Отлитам, отличам вече, Господи –

сладък и тъжен ще е моят сън, 

Господи!

 

ОТДАЛЕЧИХ СЕ 

Блажен е славеят –

без думи пее.

Аз пея и плача,

а думите се леят от очите.

 

Плодовете на моите ръце

може би ще влязат

в душата на човека,

поискал да ги види.

Осветиха вече 

те пътя мой.

 

Ако и ти, приятелю, 

отвърнеш взор от мен – 

в дълбока самота ще потъна. 

 

Ръката ми сякаш докосва Бога – 

не можеш да разбереш, 

че съм се отдалечил от теб.

/Песните на  славея са кратки!/

 

На кръстопътя се озъртам

и не мога да разбера къде съм,

Господи...

 

Бележка и превод: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ