АНОТАЦИЯ
Дискусионно предаване на швейцарската телевизия, посветено на донорството на органи, се среща бивша любовна двойка – Лукас и Жанин. Те защитават противоположни позиции. Лукас е загубил сестра си, защото е нямало подходящ черен дроб за спешна трансплантация. Бащата на Жанин пък оцелява благодарение на донорско сърце. Преживяното не го променя, той продължава да тормози близките си и един ден се самоубива. Лукас и Жанин, продавачката в моден бутик Рут, банкерът Килиан и съпругата му Никол, изхвърленото в контейнер за отпадъци бебе попадат в мелниците на изхвърлящото общество, в което определящ е стремежът към постигането на всички неща. По неочаквани пътища героите се сблъскват с дилемите на донорството и на органната трансплантация.
Роман за неживения собствен живот и за необходимостта от промяна, преди да е станало късно.
ЕВЕЛИНА ЛАМБРЕВА ЙЕКЕР живее в Швейцария. Работи като психиатър и преподавател. Автор е на стихосбирките „Скок към слънцето“ (2006), „Затворен прозорец“ (2007; в сръбски превод, 2008), „Между Матерхорн и Шипка“ (2007), „Sammle mich…“ (Цюрих, 2008), на сборниците с разкази „Влакът за Амстердам“ (2008), „Unerwartet“ (Луцерн, 2008), „Бунище за цигулки“ (2009), на романите „Защото говорехме немски“ (2011), „Обядът на семейство Щум“ (2012), „Войната на майките“ (2014), „Казвам се Марчело”(2015). Членува в Съюза на швейцарските писатели и на Съюза на швейцарските лекари писатели.
ОТКЪС
Беше преди две години. През един горещ късен следобед заедно с родителите си и с брат си Петер за последен път пристъпи към една от заседателните зали на четвъртия етаж на обновения болничен тракт. Лекарите бяха извикали на спешен разговор цялото семейство.
Откакто беше поел бащиния бизнес, брат му живееше само за автокъщата и нямаше време за нищо друго. Разшири асортимента с нови френски коли, назначи допълнително трима автомонтьори за колите втора употреба, които щяха да тръгнат за Източна Европа, оборудва малка регистратура, където една администраторка посрещаше и изпращаше клиентите. Новата дама от регистратурата и баща му, който току-що се беше пенсионирал, трябваше да представляват визитната картичка на автокъщата и да въплъщават добрия й дух. Петер организираше, координираше, преговаряше, сключваше договори, купуваше, продаваше и изнасяше. Пътуваше често в чужбина и никога не си лягаше преди полунощ. Откакто стана патрон на фирмата, всяка минута му бе толкова ценна, че нямаше време дори да обядва при майка си. И много мразеше да го изтръгват от обичайния му работен делник. Петер беше пристигнал пръв и чакаше нетърпеливо останалите.
- Знаеш ли защо ни извикаха? - попита той.
- Вероятно нещата около Юдит не са никак добре - отговори Лукас. Опитвайки се да избегне погледа на брат си, стана от стола и отвори прозореца. – Тук вони на прясна боя и нови мебели, не понасям тази миризма.
В този момент влязоха родителите им. Лукас не беше ги виждал само една седмица. С посивяло, насечено от дълбоки бръчки тревожно лице, баща му се беше превърнал в истинска развалина. От майка му бяха останали кожа и кости. Баща им ги поздрави, опита да се усмихне, но лицето му се изкриви в болезнена гримаса. Докато прегръщаше синовете, майката преглъщаше с мъка сълзите си. Съвсем бледа, приличаше на изпълнено със страх агне, което чака колача си. Лекарите този път не закъсняха - точно в пет часа голямата зелена стъклена врата се отвори и шефът на интензивното отделение пристъпи в залата, последван от множество забързани главни и старши лекари, асистенти, медицински сестри и от психоложката.
- Уважаемо семейство Хофман! - шефът на отделението пое дълбоко дъх. Сериозният му поглед обходи лицата и най-накрая се закова върху очите на бащата. – Много съжаляваме, че трябваше да ви извикаме спешно за този разговор, но състоянието на вашата дъщеря и сестра Юдит Хофман е изключително критично.
Лукас беше седнал до майка си, чу как тя се разхлипа, и я прегърна. Баща му, който седеше от другата й страна, стисна силно ръката й.
- За съжаление, всичките ни усилия се оказаха напразни, не можа да се намери съвместим орган. Състоянието й през последните дни толкова се влоши, че дори и трансплантацията вече не може да я спаси. И чудо да стане сега, вече е късно – каза шефът на отделението и направи пауза.
Силният шум от приземяващ се върху плоския покрив на отсрещната болнична сграда спасителен хеликоптер прекъсна разговора. Дали пък този хеликоптер не носеше сега, в последния момент и напук на този надут доктор, спасение за Юдит – дългоочаквания черен дроб? Лукас беше убеден, че докато сърцето на човека биеше, имаше и шанс той да оцелее.
- И какво означава това сега? - извика Петер.
- Това означава, че загубихме битката със смъртта и че в следващите часове сестра ви ще почине. Затова и ви помолихме да дойдете бързо всички. Искаме да ви дадем възможност да се сбогувате с нея - отвърна спокойно, категорично и без дори да мигне шефът на отделението.
И днес все още Лукас виждаше пред себе си внезапно угасналия поглед на майка си, чуваше тихото й ридание. Виждаше баща си, който се наведе над майка му и я притисна към себе си, сякаш искаше да я скрие, да я спаси от ужасното нещастие. Виждаше как Петер скочи, удари с юмрук по масата и изкрещя: „По дяволите, вие сигурно сте били немарливи, объркали сте й лечението! Млад човек не може да умре така бързо! Ще си наемем адвокат и ще ви разнищим!“ Беше бесен на лекарите, наруга ги, нарече ги некадърници, а после изхвърча от заседателната зала. Психоложката го последва. Когато се върнаха, брат му беше умълчан и мрачен, плътно до него вървеше психоложката, плувнала в пот. Майката промълви през сълзи: „Moжем ли вече да отидем при Юдит? Искам да я заваря жива...“
На мига, без да се колебаят, всички станаха. Една сестра хвана майката под ръка и шествието, начело с шефа на интензивното отделение, се понесе. Лукас и баща му се заклатушкаха по дългия коридор, придружавани от някакъв асистент, последни вървяха Петер и психоложката.
През последните седмици Лукас прекарваше по няколко часа на ден в болницата като придружител на Юдит. Разхождаше я из парка с инвалидната количка, четеше й на глас книги или просто седеше до леглото й и разказваше за делника си. Всеки път, щом чуеше шумното приземяване на спасителен хеликоптер, сърцето му започваше да бие силно: може би най-сетне пристигаше дългоочакваният черен дроб за сестра му! Една слънчева събота, няколко дни, преди да изпадне в необратима кома, Юдит лежеше със затворени очи в болничното легло. Съвсем жълта, беше станала много сънлива и дишаше тежко. Лукас седеше до нея и макар че сестра му постоянно се унасяше, той се опитваше да я държи будна, като се мъчеше да поддържа някакъв разговор. Страхуваше се, че ако я остави да заспи, тя няма да се събуди повече. Фантазираше с оптимистичен глас какво щяха да правят заедно, като оздравее напълно след трансплантацията. Щяха да бродят из планините, да плуват в езерото, да яздят, да си направят пътешествие до Бали...
- Как е времето днес? - попита със слабоват глас Юдит.
- Слънчево и безоблачно, просто прекрасно време!
- Значи, сигурно са наизлезли… много мотористи? - Юдит опита да се изправи от леглото. - Евентуалните донори... Дано този уикенд да имам късмет… черен дроб…
- Дано... По небето се виждат и много парапланери… – Лукас забеляза, че мислите й не само не го бяха уплашили, а и той самият ги подемаше и доразвиваше. – Да се надяваме, че днес ще сме късметлии…
Евелина Ламбрева Йекер , „Изрично възражение“, „Рива“, 2017
