АНОТАЦИЯ

„Крайречно царство“ на Ши Найан е един от върховете на китайската класическа художествена литература. В продължение на няколко века той е образец за следващите приключенски и героични романи.

Книгата е написана в жанра уся – традиционен разказвателен жанр в средновековен Китай. Характерното за този тип сюжети е смесването на фантазия, история и философия, като особено внимание се отделя на подвизите на благородните уся – дивни майстори на бойните изкуства, поборници на правдата и закрилници на онеправданите. Не е преувеличение: книгата спира дъха с живописното проследяване на съдбите на отделните герои и техните подвизи.

Приема се, че версията на „Крайречно царство“, която включва 70 глави, е написана от Ши Найан (по тази версия е направен българския превод от руското издание). След неговата смърт ученикът му Луо Гуанджун (авторът на великия роман „Трицарствие“) написва следващите 50 глави. Романът излиза на български през 1956 г. (под името „Речни заливи“) и с годините двата му тома стават изключителна библиографска рядкост. Третия том на „Крайречно царство“ досега не е издаван у нас.

Няма точни сведения за живота на Ши Найан и има спекулации с живота и личността му. Знае се, че  класикът живее и твори в преломното време на възхода на династия Мин. Ши Найан отказва да служи на новия господар и посвещава остатъка от дните си на сътворяването на романа.

За сюжет на „Крайречно царство“ на Ши Найан е послужило селското въстание от времето на династията Сун в началото на 20-те години на ХІІ в. Негов водач е бил Сун Дзян, реална историческа личност. Действието се развива там, където се срещат границите на днешните провинции Шандун, Хънан и Хубей. В центъра на повествованието са въстаниците в лагера Ляншанбо, към които, принудени от различни обстоятелства, се присъединяват хора от цял Китай. 

Авторът живописно пресъздава Китай от XII в. – правовата му система, живота на богатите и бедните, на чиновниците и сановниците, на учените и монасите, системата за наказване на правонарушителите. Особено постижение за Ши Найан е описването на манталитета на благородните бунтовници, неприели несправедливостта на властите. Малкият въстанически лагер постепенно става страшна сила, а славата им се простира на далеч – войските не смеят дори да се приближат до тях. В него всички са равни; цари справедливост и доверие. Тази утопия е непобедима до момента, когато правят компромис с императорската власт. След това всичките 108 герои загиват.

„Изток-Запад“ започва превода и на третия том с 50-те глави от Луо Гуанджун.

ОТКЪС

Как Ши Дзин разбойничестваше в боровата гора и как Лу Джишън изгори манастира

След като превали няколко хълма, Лу Джишън стигна до голяма борова гора и съгледа пътечка, която водеше в гъстака. Той тръгна по тая пътечка, измина около половин ли и видя пред себе си полуразрушен манастир. Окачените на издадената манастирска стряха камбанки се клатеха от вятъра и издаваха мелодичен звън. Лу Джишън погледна портата и видя полуизтрит надпис. На червения фон едва можеха да се различат златни йероглифи, които гласяха: „Манастир Уагуан“. Като извървя още четирийсетина крачки, Лу Джишън мина по едно каменно мостче, влезе в манастира и се запъти към пристройката, определена за пътници. Той се приближи и видя, че около зданието няма нито стени, нито порта, с каквито обикновено са заградени такива сгради.

„Какво ли е станало тук? Защо този манастир е толкова западнал?“ – помисли си Лу Джишън и отиде по-нататък към помещението, където обикновено се намират покоите на игумена, но и тук вратата беше заключена, имаше вече гъста паяжина и наоколо нямаше никакви следи освен от лястовици.

Лу Джишън почука с посоха и извика:

– Пътуващ монах моли да го нахраните!

Той повтори няколко пъти тези думи, но отговор не последва. Тогава Лу Джишън тръгна натам, където трябваше да бъдат кухнята и складовете, но и там всичко бе разрушено: не се виждаха нито огнища, нито котли.

Лу Джишън остави бохчата си на земята до килията на иконома, взе посоха и отново тръгна да търси. И ето, в една малка стаичка зад кухнята изведнъж откри няколко стари монаси, които седяха неподвижно на земята. Лицата на монасите бяха жълти и изтощени. Лу Джишън с възмущение извика:

– Ей, че безсъвестни хора! Къде ви е чувството за дълг, монаси? Колко пъти ви виках, никой не ми отговори!

Нo монасите само замахаха с ръце и промълвиха с предупредителен тон:

– По-тихо! Не говори толкова високо!

– Аз съм само пътуващ монах – отговори Лу Джишън – и ви моля да ми дадете малко храна. Нищо лошо няма да ви направя!

– Ние самите три дни седим с празни стомаси – отговори един от монасите, – какво можем да ти дадем на тебе?

– Аз идвам от манастира на планината Утай – продължи Лу Джишън – и вие сигурно бихте могли да ми предложите поне половин паница рядка кашица!

– Ти идваш при нас от обителта на живия Буда – отговори старият монах – и по правилата би трябвало да те посрещнем както подобава. Но ето ти беля! Всичките ни монаси са се пръснали на разни страни. В манастира няма никаква храна. Останахме само ние, старците, пък и ние вече трети ден седим гладни.

– Глупости! – възкликна Лу Джишън. – За нищо на света не мога да повярвам, че в такъв голям манастир няма да се намери нещо за ядене!

– Вярно е, че нашият манастир не е малък – отговориха монасите, – по-рано тук имаше всичко в изобилие. Нашето богатство привлече тук един скитащ монах, който се настани при нас. Пък той доведе със себе си и един даос. Те разрушиха всички наши постройки и с безобразията си разпъдиха монасите. А ние, старите, нямаме къде да отидем и ето, седим тука гладни. Никаква храна нямаме...

– Стига сте дрънкали глупости! – отново изкрещя Лу Джишън. – Нищо подобно не могат да направят само един скитащ монах и един даос! Защо не съобщите за тях на властите?

Ти сигурно не знаеш, че ямънът  е далеч оттук – отговориха монасите, – пък и без това никакви власти не биха могли да им направят нищо. Тези хора са истински разбойници. Окото не им трепва да убият човек или да подпалят нещо. Те и сега преспокойно са се настанили зад килията на игумена.

– Как се казват тези хора? – попита Лу Джишън.

– Монахът се казва Цуй – отговори старият монах, – монашеското му име е Даочън, а прякорът – Чугунения Буда. Фамилното име на мирянина е Цю, а името му – Сяои. Будисткият му прякор е Излитащия към небето Якша или Злия демон. Дори и по вид тези хора не приличат на монаси, отрекли се от света – те са истински горски разбойници. А монашеските дрехи само прикриват безчинствата им.

По време на разговора Лу Джишън изведнъж усети миризма на храна. Той взе посоха, огледа се встрани и видя зад себе си глинено огнище, покрито с рогозка, от която се издигаше пара. Джишън повдигна рогозката и видя, че в един котел под нея се вари просена каша.

– Ех, вие, монаси! Съвест нямате! – почна да ги кори Лу Джишън. – Казвате, че три дни нищо не сте яли, а котелът ви е пълен с каша. Монаси сте, а лъжете безсрамно!

Като усетиха, че става опасно, монасите грабнаха чашите си, чиниите, паниците, черпаците и се спуснаха в надпревара към котела.

Щом видя храната, Лу Джишън отново почувства непоносим пристъп на глад. Прииска му се много да хапне от кашата, но нямаше никаква съдина. В тоя момент той забеляза пред огнището разнебитена лакирана масичка, покрита с дебел пласт прах и пепел. „Беднотията учи на акъл“, казва пословицата. Като подпря посоха на стената и грабна шепа слама, струпана около огнището, Лу Джишън избърса праха от масичката, а след това с две ръце дигна котела и изсипа кашата на масичката. Старците монаси току се спуснаха към масичката, но Джишън почна да ги отблъсква с такава сила, че онези, които не успяха да отскочат настрана, полетяха на земята. Джишън почна да гребе кашата с две ръце и да я тъпче в устата си. Но едва успя да глътне няколко шепи, и монасите отново занареждаха:

– Право казваме, че нищо не сме яли три дни! Едва преди малко събрахме просо и го сварихме, а ти ни отнемаш и тези последни трохи.

Като чу тези думи, Джишън веднага остави кашата. В това време зад стената се чу пеене. Джишън си избърса ръцете и взе посоха. Изведнъж през дупката на стената той видя един човек с метната върху главата черна кърпа. Облечен беше с халат, препасан с пъстър пояс, на краката си имаше дървени обувки. Този човек носеше на кобилица бамбукова кошница, от която стърчаха рибена опашка и парче месо, завити в листа от лотос. На другия край на кобилицата бе окачен кърчаг с вино, също така покрит с лотосови листа. Човекът вървеше и пееше:

Ти си на изток, на запад съм аз.

Туй е, женичке, зла участ за нас.

Аз без жена не скучая в разлъка –

ти без мъжа си линееш от мъка.

Монасите се приближиха към Лу Джишън, като му правеха знаци с ръце да говори по-тихо, и като му посочиха с пръсти непознатия, пошепнаха:

– Ето този е Цю Сяои, по прякор Злия демон.

Ши Найан, „Крайречно царство“, „Изток – Запад”, 2016