АТОТАЦИЯ
„Картата на небето“ е втората книга на Палма, която изд. „Изток-Запад“ публикува. Първата – „Картата на времето“, е очарователна, умна и кара читателите да гадаят какво се случва в действителност, като същевременно предлага серия от красиви преплетени любовни истории. Докато в „Картата на небето“ той се впуска нещо небивало като визия, между земята и небето, между познатото и странното, между невъзможното и неизбежното. Палма отново майсторски смесва различни жанрове, за да създаде мощна мащабна история, в която шестват измислени и реални персонажи, за които времето и пространството нямат ограничения...
Романът препраща във времето, когато Уелс току-що е издал новия си роман „Война на световете“. Той намира в подземията на Природонаучния музей тайна, свидетел на трагичната участ на екипаж на отчаяни моряци. Заседнали в леда, докато търсят отвор към центъра на земята в Антарктида, те са намерили разбита летяща чиния и извънземно чудовище, което ги е нападнало и приема вида на тези, когото убива. Загадъчното зло се спотайва в очакване да бъде разбудено... в Лондон. Преди пришълците да завладеят Земята, популярният писател ще трябва да използва дарбите си, за да предотврати катастрофата, чиито кълнове се крият в злополучната катастрофа. Той прекосява границите на пространството и времето в една шеметна история, в която мечтите играят важна роля, променят съдби и пораждат вериги от събития, а границата между реалното и свръхестественото понякога е твърде неясна.
ФЕЛИКС ПАЛМА е роден в Испания на 16 юни 1968 г. Книгата „Картата на времето“ е първата му новела публикувана в САЩ на английски. Творчеството му е преведено на повече от 25 езика и разпространявано в повече от 30 страни.
ОТКЪС
Марсианците изпратиха Чарлс и още няколко души да работят във вътрешността на пирамидата. Той за пръв път влизаше в нея. Дотогава винаги бе работил на повърхността, където пренасяше и заваряваше тежките греди, благодарение на които тя пъплеше към небето бавно като сталагмит. Няколко месеца по-рано шансът да види недрата на постройката навярно би пробудил у него жадно любопитство, но тази сутрин Чарлс изпита само лека досада при мисълта за влиянието, което отровното ядро на съоръжението би могло да окаже върху разклатеното му здраве. Вероятно това влизане щеше да ускори болестта му и да му попречи да завърши дневника си. Всъщност той си даваше сметка, че именно затова са го избрали. Хората, които работеха в сърцето на постройката, обикновено умираха за няколко дни. По тази причина, за да не прахосват работна ръка, марсианците прибягваха до онези затворници, които вече проявяваха признаците на болестта. Ако обръчът на шията, който явно проверяваше кръвта на затворника посредством нишките, с които бе прикрепен към плътта му, сметнеше, че е готов да влезе в търбуха на пирамидата, това означаваше, че вече е обречен. Впрочем Чарлс съвсем не бе изненадан. Знаеше, че смъртта го е белязала още от първия миг, в който се разкашля и нарисува на пода цвете от кръв с леки зеленикави оттенъци.
Влязоха през кръгли люкове на пода близо до основата на пирамидата и се спуснаха по стълбички, прикрепени с винтове към стената. Озоваха се в тесен тунел, чиито стени излъчваха слабо зеленикаво сияние, и закрачиха по него в стройна редица след марсианеца, който ги водеше. Пред Чарлс вървеше Аштън, затворникът, набавил му скъпоценната тетрадка, и макар че се стараеше да крачи с онази напета походка, с която навярно някога се бе перчил из улиците на квартала си – някое мръсно бунище в Ист Сайд, – на Чарлс му се стори, че вижда капки пот по кирливия му врат. Зад гърба му пък вървеше младият Гарвин – хлапак, едва навършил четиринайсет години; в началото на нашествието той бе още дете. Чул запъхтяното му дишане, Чарлс се обърна и видя детското му личице, странно мъртвешко на тази призрачна светлина; с изцъклени от страх очи и изпити бузи, облени в сълзи, той изглеждаше като призрак на дете, което броди безутешно из коридорите на някогашния си дом, не съзнавайки, че вече е умряло. Чарлс отново се обърна напред и се вторачи в мръсния тил на Аштън, без да отправи към Гарвин усмивка или окуражителна дума. В края на краищата, каква утеха можеше да даде на момчето? Утехата бе едно от многото неща, които марсианците бяха заличили от лицето на планетата.
Тунелът имаше многобройни разклонения, на които водачът не обръщаше внимание; след няколко минути стигнаха до края му. В далечината съгледаха арка, отвъд която се виждаше зала, излъчваща същото сияние като стените, само че много по-силно. Докато вървяха към нея, Чарлс се опита да се ориентира, чудейки се какво разстояние са изминали. Дали залата съответстваше на центъра на пирамидата? Нямаше представа; не знаеше и дали все още са под земята или, както му се бе сторило по едно време, са се изкачили под лек наклон и сега се намират на по-горно ниво. Но въпреки че стъпките им кънтяха, като че подът бе кух, Чарлс имаше чувството, че е погребан под много метри земя и диша тежък, спарен въздух; въздух, който сякаш бе на хиляди години и дращеше гърлото му. Докато се приближаваха все повече към арката, свързваща тунела със залата, в ума му остана само един въпрос: какво имаше вътре?
И макар че бе видял какво ли не през последните две години и разумът му неведнъж бе стигал до ръба на лудостта, опитвайки се да разбере и приеме невъзможното, Чарлс не бе подготвен за онова, което ги очакваше в тази зала. Всички затворници се бяха скупчили на входа, плахи и нерешителни, и засланяха с ръка очите си, заслепени от зеленото сияние, което бе толкова силно, че почти можеше да се чуе и подуши. Когато очите им привикнаха към тази светлина, те се заоглеждаха, примигвайки зашеметени. Дълго време не проумяваха какво виждат. Сякаш се намираха пред зловеща гатанка и трябваше да я наблюдават цели векове, за да разберат дали е страшна.
Залата бе кръгла, с диаметър не повече от петнайсет метра, а таванът ѝ навярно бе висок като на катедрала, защото погледите им не стигаха до него. В средата бе празна, но по протежение на стените бяха наредени резервоари от полупрозрачен материал, подобен на стъкло, които чезнеха нагоре в мрака като тръбите на орган. Резервоарите бяха пълни с лепкава зеленикава течност, подобна на сироп; сиянието, изпълнило помещението, като че ли идваше именно от нея. А в течността лениво плаваха тела. Стотици малки, нежни телца на човешки бебета, при вида на които лицето на Чарлс се изкриви от ужас. Изпаднал в пълно вцепенение, той гледаше пасажа от новородени в този пъклен аквариум. Приличаха на плодове, накиснати в зеленикаво желе. Като че ли всички все още пазеха пъпната си връв, но при по-внимателно вглеждане Чарлс установи, че тези върви не бяха от органична материя: бяха заменени с кабели от неизвестно вещество, които изникваха от коремчетата и излизаха през подобни на водосточни отвори дупки по пода на аквариума, придавайки на детските телца вид на зловещи шамандури, прикрепени към дъното на този желеобразен океан. Новородените се поклащаха леко в течността, а крачетата и ръчичките им мърдаха мудно, сякаш тичаха насън. Но най-страшното бе, че черепите им бяха отворени и се виждаха нежните им мозъци, от които стърчаха безброй тънички нишки, реещи се около главите им като гриви, разрошени от несъществуващ бриз. Краищата на тези змиевидни снопове излъчваха през равни интервали леко златисто сияние, което се издигаше през гнусната течност и се губеше в сумрака. Сиянието се появяваше с такава честота, че изглеждаше сякаш рояк от чудовищни светулки бдеше над съня на децата.
При тази гледка всички затворници започнаха да повръщат, наблюдавани безучастно от двамата марсиански стражи, които търпеливо ги чакаха да си изпразнят стомасите, както вероятно се случваше с всяка нова група, попаднала на това място. Когато затворниците най-сетне престанаха да цапат пода, марсианците излаяха нарежданията си. Работата се състоеше в следното: трябваше да дотъркалят до залата някакви огромни бурета от един склад наблизо и да ги свържат с прикрепената към аквариума машина, чието предназначение явно бе да обновява течността, в която плаваха бебетата. Под зоркото наблюдение на стражите потресените затворници се подчиниха мълчаливо, като само се споглеждаха със страх и смут. От време на време Чарлс хвърляше бегли погледи към зловещата витрина, мъчейки се да проумее видяното. Трябваше да разбере какво означава всичко това и докато търкаляше механично буретата, трескаво се опитваше да извади заключения. Очевидно съдбата на бебетата, заченати в размножителните лагери, не бе да заместят някой ден затворниците като работна ръка, както всички бяха смятали до момента. Чарлс вече не се съмняваше, че пирамидата ще бъде завършена много преди тези деца да пораснат достатъчно, за да могат да вършат такава работа. Не, помисли си той, марсианците принуждаваха хората да зачеват, защото бебетата им бяха нужни за функционирането на пирамидите, разпределени по целия свят. Или може би не бе изтълкувал правилно кошмарната гледка? Очевидно чрез змиевидните нишки, вкарани в мозъците на децата, завоевателите извличаха нещо от тях, нещо, което се издигаше към висините като бледо златисто сияние. Но какво представляваше то? Може би душите им? Дали марсианската машина се задвижваше от детските души? Чарлс не знаеше какво да мисли, но очевидно от децата се отнемаше нещо. И каквото и да бе то, марсианците навярно го използваха като един вид въглища, които след известна преработка привеждаха машината в действие. Спомни си онзи роман на Мери Шели, в който доктор Франкенщайн дава живот на труп, съшит от части, като използва енергията на лъч. Дали човешкото тяло съдържаше подобна субстанция, която можеше да се извлече и използва по сходен начин, за да вдъхне живот на друго нещо? По всяка вероятност душата, съвкупността от онова, което човекът е – мислите, мечтите, волята му и изобщо всичко, което смъртта отнема от телата, можеше да се използва от марсианците като гориво.
Феликс Палма, „Картата на небето“, изд. „Изток – Запад”, 2015
