Какво би се случило, ако под боята на привидно обикновена картина се окаже скрит шедьовър на Винсент ван Гог? Именно от тази интригуваща предпоставка тръгва американският писател и художник Джонатан Сантлофър в новия си роман „Изчезналият „Ван Гог“.
Българското издание вече е на пазара със знака на „Кръг“. Книгата е преведена от Мариана Христова, а корицата е дело на Наталия Чайкина, уточняват от издателството.
Познат на българските читатели с романа „Да откраднеш „Мона Лиза“, Сантлофър отново съчетава изкуство, мистерия и престъпление, като този път поставя в центъра на историята предполагаемия последен автопортрет на Ван Гог.
Интригата започва, когато Алексис Верде купува старо платно от антикварен магазин. Под лющещата се боя нейният приятел – художникът и експерт по изкуството Люк Пероне – открива друга картина. Тя се оказва автопортрет на Ван Гог, изчезнал малко след смъртта на художника.
Неочакваното откритие повлича Люк и Алексис в опасно разследване, което ги отвежда назад във времето – към мрачните години на Втората световна война. Тогава нацисткият режим обявява модерното изкуство за „дегенеративно“, а множество произведения са конфискувани от еврейски семейства, продавани под натиск или присвоявани от влиятелни фигури в нацистка Германия.
В романа Сантлофър включва и френската Съпротива, която по време на окупацията на Париж се опитва да спаси безценни произведения на изкуството от хората на Херман Гьоринг.
Зад криминалната интрига авторът поставя въпроси, които продължават да са актуални и днес – кой има право да притежава едно произведение на изкуството, как се проследява неговият произход и каква е истинската му стойност.
Съдбата на предполагаемия последен автопортрет на Ван Гог е разказана чрез смесица от исторически факти, художествена измислица и загадки около живота и творчеството на знаменития художник. Така миналото постепенно започва да застига настоящето, а една картина се превръща в ключ към тайна, която някой е искал да остане скрита завинаги.
ДЖОНАТАН САНТЛОФЪР е американски писател и художник. Сред най-познатите му книги са „Да откраднеш „Мона Лиза“ и „Изчезналият „Ван Гог“, определяни като произведения в жанра на трилъра и криминалната литература.
Преди да се посвети на писането, Сантлофър работи като учител по рисуване. Днес освен с художествена литература той се занимава и със създаването на т.нар. „законни фалшификати“ – висококачествени копия на прочути произведения на изкуството за частни колекционери.
ОТКЪС от „Да откраднеш „Мона Лиза“
– Втора картина! – възкликна Алекс. И двамата се взирахме в няколкото сантиметра, които бях разкрил – предимно тъмносиньо на зелени точици, с дебела боя.
Отново подпъхнах мастихина, но този път, когато хартията се разкъса, оставих инструмента и използвах пръстите си – подръпнах леко и вдигнах едно малко парче, около пет квадратни сантиметра. След това хартията пак се скъса. Повторих действието и продължих да късам сантиметър по сантиметър. Беше бавно и трудоемко, разкъсаната хартия често се заплиташе в боята отдолу, но аз не се отказвах. Застанала до мен, Алекс правеше снимки и ме насърчаваше, докато накрая видяхме цялата долна половина.
– Това крави ли са? – попита Алекс.
Откъснах още няколко сантиметра хартия. И двамата затаихме дъх, докато разкривах мъжко сако, жилетка и риза, нарисувани с тежки, експресивни махове на четката. Веднага разпознахме стила, но…
– Продължавай! – каза Алекс, направи още една снимка и аз видях, че ръката ù трепери.
Откъснах още хартия и накрая остана само голямо, назъбено парче, което прикриваше най-горната една трета на картината. Подпрях я на масата и двамата погледнахме – или по-скоро зяпнахме – към портрета на мъж с червена брада, изпито лице и измъчени очи. Всичко това ни беше много добре познато.
– Не може да бъде! – промълви Алекс. – Нали?
Отвърнах, че не знам, и продължих да действам, отстраних последните късчета хартия и разкрих косата – по-светлочервена от брадата, осеяна с жълто и зелено. Всеки косъм беше положен тежко, сякаш скулптиран.
Няколко парчета хартия упорито стърчаха тук и там, но сега образът се беше разкрил докрай пред нас – лице, брада, синкав фон от спираловидни облаци с ивица земя и две малки, грубо нарисувани крави най-долу.
– Смея ли да кажа – Ван Гог? – промълви Алекс, като премести поглед от картината към мен. – Не е възможно, нали? – Направи още една снимка, остави телефона си на пода, плъзна моя лаптоп върху него и затрака по клавиатурата. После обърна лаптопа към мен.
– Ето – каза тя, – всички известни автопортрети на Ван Гог, подредени по хронологичен ред и по това къде са сега.
Уголеми един по един всичките трийсет и осем, а после прочете на глас обяснението под последния.
– „Това е може би последният автопортрет на Ван Гог, нарисуван през хиляда осемстотин осемдесет и девета година, от колекцията на музея „Орсе“, Париж.“ – Вдигна глава. – Може би.
Аз погледнах от портрета на екрана към портрета на масата пред нас и видях забележителна прилика.
– Не е подписан с познатото „Винсент“ – казах.
Алекс ми напомни, че Ван Гог като много други художници не е подписвал творбите си, преди да ги изпрати за някоя изложба или да ги продаде, затова много от тях останали неподписани. Тя огледа платното, прокара лупата си над всеки сантиметър, като изброяваше най-различни характерни качества на Ван Гог и факти за него. Каза, че е в неговия „късен стил, ако изобщо можеш да наречеш нещо от Ван Гог „късно“, тъй като е умрял на трийсет и седем“. Продължи да говори колко много творби е оставил след себе си.
– Нарисувал е над две хиляди! Повечето от тях са само от едно десетилетие – цели седемдесет през последните месеци от живота му! – възкликна тя, цитирайки писма на Винсент до брат му Тео. След което попита дали съм ги чел, и настоя, че непременно трябва да го направя.
Отбелязах си наум тази задача, а Алекс продължи да оглежда картината, да се потупва с пръст по устната и да говори за смъртта на Винсент.
– Той сам се е застрелял, нали? – попитах аз.
– Така се смята, но никой не знае със сигурност. Не е имало свидетели, открили са пистолета чак през шейсетте години на двайсети век, ако това изобщо е пистолетът, а освен това триножникът на Винсент, платното и боите му от този ден са изчезнали, сякаш някой е разчистил мястото.
– Искаш да кажеш, че е бил убит?
Тя отговори, че това е една от теориите. Другите били нещастен случай и самоубийство.
– Но не е това. Мисля си за погребението му. Неговият млад приятел художник, Емил Бернар, го описва в писмо.
Алекс се облегна назад и затвори очи.
– Тялото на Винсент било положено по гръб, заобиколено от ореол от жълти цветя, както и от последните му платна, пейзажи и натюрморти, и два автопортрета. – Тя отвори очи. – Това е! Два автопортрета! – Тя почука по картината на екрана на лаптопа. – Този и още един, който така и не са открили. Картината или е изчезнала, или някой я е взел. – Тя отново погледна към нашия току-що открит автопортрет. – Възможно ли е това да е той – изчезналият „Ван Гог“?
Не исках да вгорчавам ентусиазма ù, но изказах предположение, че може да е фалшификат.
– Тогава защо са го скрили под друга картина? Прекалено много труд са си дали за един фалшификат – отговори тя и беше права. – Има нещо друго за фалшификатите на Ван Гог – нещо, за което четох или чух наскоро, но сега съм прекалено възбудена, за да си спомня.
Казах ù, че съм сигурен, че ще се сети, и заговорихме да занесем картината за автентификация в някоя аукционна къща. Дори предложих „Фалш или Фортуна“ – телевизионното шоу по Би Би Си, което проучваше творби на изкуството и техния произход.
Алекс ме изгледа многозначително. Тя не искаше никакво телевизионно шоу, нито пък свързаната с него публичност, и заяви, че държи на аукционна къща и още сутринта ще се обади на някоя.
– Дай ми една нощ, в която да сънувам, че е истинска.
– Разбира се – отговорих аз, макар че в ума ми се прокрадна друга мисъл: „Ами ако се окаже открадната?“.
