Фундаменталният труд на френския аристократ, писател, юрист и социолог Шарл дьо Монтескьо „За духа на законите” е отново в книжарниците. Новото издание (в два тома) на издателство "Лист" ползва превода на Тодор Чакъров, но е с нова редакция. През 1984 г. „За духа на законите” излезе в поредицата "Философско наследство" на издателство "Наука и изкуство". От десетилетия книгата липсваше на книжния пазар и можеше да се купи единствено в антикварните книжарници за около 100 лева.
"В „За духа на законите” мислителят разглежда формите на държавно управление и техните принципи, застъпва идеята за разделението на властите като основен инструмент на политическата свобода и влиянието на климата върху темпераментите, социалното и политическото устройство на народите. Настоява и за премахването на робството", припомнят от "Лист".
„За духа на законите” е плод на петдесет години опит, четиридесет години учение и двадесет години години писане. Монтескьо е на 59, когато най-сетне го издава през 1748-ма, но поради страх от преследване скрива самоличността си и трудът на живота му излиза анонимно във Франция. Две години по-късно трактатът е публикуван на английски, но веднага попада в списъка на забранените от католическата църква книги. Въпреки това „За духа на законите” оказва огромно влияние: Екатерина Велика пуска Наказ („Инструкция“), формулиращ основните принципи на устройство на държавата, правото и политиката в Руската империя; бащите основатели на САЩ създават американската конституция; френският мислител Алексис дьо Токвил пише книгата си „Демокрацията в Америка“ - считана за едно от ранните произведения в областта на социологията и политическите науки.
"Този колосален труд е задължителен за политици и пробудени граждани", категорични са от българското издателство.
ЗА АВТОРА
Монтескьо е роден на 18 януари 1689 г. в Шато дьо ла Бред. Въпреки че е успял писател преди всичко е известен в историята като философ и държавен мислител. Той е и един от основоположниците на френското Просвещение, характеризиращо се с вярата в разума, доверието в науката и в рационализма. Има фундаментално значение и влияние за поколения социолози, историци, антрополози и т.н.
Монтескьо умира на 10 февруари 1755 г.
ОТКЪС от „За духа на законите”
I книга, III глава
За положителните закони
Веднага щом хората се обединят в общество, те губят чувството за слабост; равенството, което е съществувало между тях, изчезва и започва войната.
Всяко обособено общество в определен момент усеща силата си и това кара народите да враждуват помежду си. Силата си започват да чувстват и отделните хора във всяко общество; те се стремят да обърнат на своя страна основните предимства на това общество – оттук враждуването между отделните лица.
Тия два вида вражда довеждат до установяване на законите между хората. Като жители на една планета, размерите на която правят необходимо съществуването върху нейната повърхност на много народи, хората въвеждат закони, които определят отношенията между тия народи; това е международното право. Като членове на едно общество, което се нуждае от опазване, те въвеждат закони, които определят отношенията между управляващи и управлявани; това е политическото право. Закони има и в отношенията на всички граждани помежду им; това е гражданското право.
Международното право, естествено, се основава на следния принцип: различните народи, когато се намират в състояние на мир, да правят един на друг колкото може повече добро, а когато са в състояние на война – да си причиняват колкото може по-малко зло, без това да става за сметка на техните истински интереси.
Целта на войната е победата; целта на победата – завоеванието; целта на завоеванието – съхранението.
От този и от предшестващия принцип произтичат всички закони, които съставят международното право.
Всички народи имат свое международно право; имат дори и ирокезите, които изяждат пленниците си. Те изпращат и приемат посланици; имат си правила за водене на война и правила за опазване на мира; лошото е, че това тяхно право не се основава на истински принципи.
Освен международното право, отнасящо се до всички общества, съществува политическо право – за всяко едно от тях поотделно. Никое общество не може да съществува без управление. „Обединението на всички отделни сили – както много добре се изразява Гравина – образува това, което се нарича политическо състояние.“
Общата сила може да бъде дадена в ръцете на една отделна личност или в ръцете на мнозинството. Някои смятат, че след като природата е установила бащинската власт, управлението на отделната личност е най-природосъобразно. Но примерът с бащинската власт не доказва нищо. Защото, ако властта на бащата съответства на едноличната власт, то властта на братята след смъртта на бащата или властта на братовчедите след смъртта на братята представлява власт на мнозинството. Политическата власт по необходимост предполага съюза на няколко рода.
По-вярно е да се каже, че управлението най-много съответства на природата тогава, когато неговите особености съответстват преди всичко на характера на народа, за който то е установено.
Силите на отделните хора не могат да се обединят, докато не се обедини волята им. „Обединението на всички воли – казва също така много добре Гравина – е това, което се нарича гражданско състояние.“
Законът изобщо е човешкият разум, доколкото той управлява всички народи на земята; а политическите и гражданските закони на всеки народ трябва да бъдат само частно проявление на този разум.
Те трябва да бъдат толкова свойствени на народа, за който са създадени, че ако някой от тях подхожда и за друг народ, това да бъде много рядък случай.
Необходимо е те да съответстват на природата и принципа на управлението, което е установено или което хората желаят да установят; да имат те за цел неговото устройство – което е задача на политическите закони, или пък тяхната цел да бъде поддържането на неговото съществуване – което е задача на гражданските закони.
Те трябва да съответстват на физическите особености на страната; на нейния студен, горещ или умерен климат; на характера на нейната повърхност, на нейното разположение, на нейната големина; на начина на живот на населението ѝ – земеделци, ловци или пастири; те трябва да съответстват на степента на свободата, която нейното държавно устройство може да допусне; на религията на нейните обитатели, на техните склонности, богатства, численост, търговия, нрави, обичаи. Най-сетне те трябва да бъдат свързани помежду си; обусловени от причините на своето възникване, от целите на законодателя, от реда на нещата, въз основа на които са създадени. Те трябва да бъдат преценявани от всички тия гледни точки.
Това именно се заемам да направя аз в тази книга. Ще разгледам всички тези отношения; цялата съвкупност от тях образува това, което се нарича ДУХЪТ НА ЗАКОНИТЕ.
Тук аз не отделям политическите закони от гражданските, защото, изследвайки не законите, а духа на законите, който се съдържа в различните отношения на законите спрямо различните неща, аз трябваше да се съобразявам не толкова с естествения ред на законите, колкото с естествения ред на отношенията и нещата.
Ще започна най-напред с отношенията, които законите имат спрямо природата, и принципа на всяко управление; и доколкото този принцип има решаващо влияние върху законите, на него ще обърна особено внимание; ако успея да го установя, ще се види как законите потичат от него като от извор. След това ще мина към други, както изглежда, по-частни отношения.
---
VIII книга: „За разложението на принципите на трите вида управление“
II глава
За разложението на принципа на демокрацията
Принципът на демокрацията се руши не само когато се загубва духът на равенство, но и когато този дух се довежда до крайност и всеки иска да бъде равен на тези, които е избрал, за да го управляват. В такъв случай народът, не можейки да търпи самата власт, на която се е доверил, иска всичко да върши сам – да разисква вместо Сената, да управлява вместо чиновниците, да съди вместо съдиите.
Тогава в републиката няма вече място за добродетелта. Народът иска да изпълнява функциите на управляващите: следователно той не ги зачита повече. Постановленията на Сената нямат вече тежест; значи няма вече уважение към сенаторите, следователно – към старейшините; но ако не уважават старейшините, не уважават и бащите; мъжете вече губят уважението, господарите – подчинението; всички биват обхванати от дух на разпуснатост; бремето на управлението започва да тежи така, както и бремето на подчинението. Жените, децата, робите забравят за своята покорност. Няма повече нрави, няма любов към рода, няма добродетел.
В „Пир“ от Ксенофонт е дадена една много наивна картина на република, в която народът злоупотребява с равенството. Всеки участник в пира поред излага причините, заради които се чувства доволен от себе си.
„Аз съм доволен от себе си – казва Хармид, – защото съм беден. Когато бях богат, бях принуден да се подмазвам на клеветниците, макар добре да знаех, че те могат да ми причинят повече зло, отколкото аз на тях; републиката постоянно ми искаше пари; не можех да отсъствам. Откакто обеднях, аз придобих власт; никой не ме заплашва, аз заплашвам другите; ако искам, излизам, ако искам – стоя си вкъщи. Вече богатите ми правят място, а не аз на тях. Сега съм цар, а по-рано бях роб; плащах данък на републиката, а сега тя ме храни; не се боя вече от разорение, надявам се да припечеля.“
Народът изпада в това нещастно положение, когато тези, на които се е доверил, се стараят да го покварят, скривайки собствената си поквара. За да не забележи властолюбието им, те говорят само за неговото величие; за да не забележи алчността им, непрекъснато затварят очите си пред неговата.
Разложението ще се увеличава сред разлагащите и сред тези, които са вече разложени. Народът ще разграби цялата обществена хазна; и тъй като ще съумее да свърже своята леност с управлението на обществените дела, той ще поиска да свърже и своята бедност с наслажденията на разкоша. Разбира се, при тая леност и тая жажда за разкош единствената цел на неговия стремеж е само обществената хазна.
Затова нищо чудно, че гласовете вече започват да се продават за пари. На народа дават много само за да извлекат от него още повече; но за да получат това „още повече“, обръщат държавата наопаки. Появяват се малки тирани, които имат всичките пороци на големия тиранин. Скоро онова, което е останало от свободата, става непоносимо бреме; издига се един тиранин и народът загубва всичко – чак до облагите от своята развратеност.
И така, демокрацията трябва да избягва две крайности: духа на неравенство, който я води към аристокрация или еднолично управление, и духа на прекалено равенство, което я води към деспотизма на една личност, деспотизма, който неминуемо завършва със завоевание.
Действително тези, които са довели до разложение на гръцките републики, невинаги са ставали тирани. Това е, защото те са били по-опитни в красноречието, отколкото във военното изкуство; освен това в сърцето на всеки грък е горяла непримирима омраза към всички, които са отхвърляли републиканското управление; поради това анархията помита републиката, вместо да я преобразува в тирания.
Но Сиракуза, която се е намирала в центъра на множество малки олигархии, превърнали се в тирании; Сиракуза, която е имала Сенат, за който в историята почти нищо не се споменава, търпи нещастия, до каквито обикновената поквара не може да доведе. Този град, който непрекъснато минава от безначалие към потисничество, страдащ еднакво и от свобода, и от заробване, които винаги го връхлитат като буря; този град, в който въпреки неговата външна сила избухва революция и при най-малкия подтик отвън е имал в лоното си огромно население, пред което винаги е стояла алтернативата или да се подчини на тирана, или самият той да стане тиран.
Откъсите са препубликувани от "Дневник".