ПЕТЪР ПЕТРОВ

 

1.

Денвър, 02.12.2019

Тук сега е 20:15 часа и тъкмо се прибрах в къщи.

Планът ми за деня бе да отида на фитнес и да си търся работа, но уви това не се случи. Страната на големите възможности ми даде възможността цял ден аз и моята по-добра половинка да се занимаваме със звънене на полиция и на застрахователната ни компания. Все си мисля, че това в България ще отнеме няколко часа - два или три, тук е цял ден.

В 11:30 излизам от квартирата и съм се запътил на фитнес, влизам си в колата и потеглям, усещам, че има нещо странно, слизам и какво да видя. Спукана гума. Маму дееба си викам, пак ли на мене се случва. Спомням си как преди 3 месеца спуках гума на път за Вашингтон - окръг Колумбия и с 2 момчета се гъзурихме 45 минути, за да сменим една гума. Викам си, как трябва да се нагъзя в този сняг, за да я сменя сам. Както и да е, отбивам в страни да си извадя инструментите от багажника, и какво да видя спукана гума, да ама не. Имам четири спукани гуми. Успокоявам себе си псувайки на ум на български и на английски, че от ниската температура са ми слегнали гумите. Да ама и това не. Започвам да помпам гумата и в момента в който се напомпва, чувам как започва да издиша. Решавам, че ще действам сам, отивам до близкия магазин да си купя дърва за подпалки, че са по-евтини, за да мога като вдигна колата да не стои на асфалта,  да сваля гумите и да ги занеса на поправка. Влизам в магазина и телефонът ми звъни, любимата се е събудила. На две на три обяснявам къде съм и какво правя, а от там: Ма си прост бе, прибирай се в къщи веднага, ако оставиш колата на трупчета от комплекса ще я вдигнат, води се, че е в неизправност, пише го в договора. Аз от къде да знам, не съм чел договора, едва от 4 дена съм в града. Не съм  срещнал нито един съсед, не познавам никого, но това за големия град е достатъчно, за да те намразят и да ти спукат гумите. 

Прибирам се в малкия апартамент и първата ни работа бе да се обадим и да организираме извозване на колата до сервиза чрез застрахователна компания, речено - сторено. Обясниха ни, че ще дойде кола до 3 часа.

Решихме през това време да се оплачем в офиса на комплекса. Съпричастност от тяхна страна не намерихме, само ни казаха звъннете на полицията, ако имате протокол, застрахователната компания ще плати за нанесените вандалски щети.

Звъним на полицията, и подаваме сигнал.  Казват ни, че „служител на реда ще се свърже с нас“ без да ни ориентират с час. Отказахме вдигането на колата, тъй като чакаме полицията. След няколко часа ми звъни сeржант на телефона и ме пита „Удобно ли е да направим протокола по телефона“?

Удобно е, мамичката ти мръсна, защо не ми казахте, че има такава опция, за да не отменям заявката.

Както и да е, звъним на застрахователната компания НАНОВО, за да насрочим ново вдигане, т.е. нови 3 часа. Но сега гордо им обясняваме, че имаме протокол от полицията, с идея да не плащаме.

Да, ама пак не.

Обясниха ни: с или без протокол, дали те ще покрият щетите зависи само и единствено от вида на застраховката, която имаме. А нашата е такава, че те покриват щети над 1000 долара.

Както и да е, оставихме колата, чакахме няколко часа за да я прегледат, защото бяха супер заети и накрая присъдата бе, нови гуми.

Някой мил американец (те са изчезнал вид) умишлено ми е надупчил гумите с нож, човекът (ако мога така да го нарека) е знаел какво прави, ако се пробие гумата в средата, то тя може да се залепи, но ако е в края не може и става ясно, че са пробити в края.

Цялото това удоволствие ми струва 540 долара. 

В 19:30 колата бе почти готова. Реших да я оставя в сервиза, за да не я мисля цяла нощ. Викам си ще се прибера пеша, колкото и да е далече сервизът, на 5 минути с кола е от нас. Прибрах се пеша 40 минути по-късно.

 

2.

05.12.2019 

Тук е 10:20, което означава, че в София ще е 19:20. След вчерашния ден бях толкова изморен, че си легнах в 9 и чак сега станах, спал съм повече от 13 часа. Реших да драсна няколко реда и да споделя впечатленията си за малкия човек и големия град, в голямата страна.

След като успях да си взема колата, което на отиване ми отне само 30 минути пеш, времето бе на моя страна. Беше слънчево и снегът бе почнал да се топи. Този път реших да вървя по друг маршрут с надеждата, че улиците ще са изчистени от снега. Докато живеех в София винаги ми правеше впечатление, че хората се оплакват за всичко. Тук никой не се оплаква, може би защото знаят, че няма кой да ги чуе. Тук чистят, но само по-големите магистрали и натоварени улици. Малките не. Но най-интересното за мен бе да видя как на голяма улица, където има спирка на автобус, разстоянието, което трябва да извървиш между спирката и автобуса не е пипнато, а е затрупано, такова нещо никога не съм виждал в малката ни държава, там и тротоарите се чистят.

Както и да е. Взех си колата и отивам да я регистрирам, много ясно помня, как този процес бе сравнително лесен в Делауер, първия щат, където живях в Америка. Предполагам, че помня, поради причината, че преди 3 месеца преди да се преместя, имах глоба от 300 долара, затова че карам без регистрация и че минах на жълт светофар. Опитах се да обясня на полицая, че когато навлязох в кръстовището светофарът беше жълт, но той каза, че не е.

-  Беше червен.

-  Не, господине, беше жълт.

-  Господине, видях ви да минавате на червено.

-  Господин полицай, в момента когато влязох в кръстовището светофарът беше жълт.

-  Господине, много ясно Ви видях, когато минахте беше червено (вече с повишен тон ми говори пръчът му мръсен, с пудра захар около устата).

Това бе моментът, в който разбрах, че с американските ченгета не спориш.

Никога няма да забравя как в София, по време на едни снимки, трябваше спешно да отида до Ринг мол на Околовръстен път. Почти съм стигнал и на едно малко кръстовище светофарът таман стана червен, но нали бързам, нали целта оправдава средствата... Викам  си ще мина, няма какво да стане на това малко кръстовище. Минавам и веднага ме спира патрулка с двама служители на реда.

- Накъде си се забързал, бе момче.

- Отивам до Ринг Мол, господин полицай, бързам, че съм на снимки, а  моделката ми седи гола, без дрехи.

- С какво се занимаваш.

- Стилист съм, г-н полицай, снимаме сесия за едно онлайн издание.

- Дай си личната карта и шофьорската книжка.

След няколко минути полицаят се връща и ми връчва личните документи.

- Заповядайте, господине, следващия път не бързайте толкова, дори момичето да стои голо, може да стане беля, карайте по-бавно и внимателно. Това е от нас, а сега вие помислете какво ще е от ВАС.

Паниран от този неочакван развой на ситуацията, звъня на един колега по телефона, който многократно се е сблъсквал с такива ситуации.  Обяснявам му станалото надве-натри и викам какво да правя (демек колко да им дам. Тъкмо съм взел заплата и съм приготвил по 60 лева на глава.) Луд ли си, даваш им по 10 на човек и им благодариш.

- Как 10 бе, това е много малко.

- Супер е, те ще са доволни.

Отивам аз до колата с 40 лева и им казвам:

- Много Ви благодаря, това е от мен да пиете по едно кафе и им давам 40 лева. Те стоят и двамата в колата, не ме поглеждат. Седят и гледат напред все едно ме няма. Фиксирам аз камерата по средата на предното стъкло, избива ме пот по челото и почвам да се потя над устната, (оформя се един дебел мустак от пот на горната ми устна, и усещам как мазно се стичат капки отстрани на устата ми. Викам си, край, тези ме тестват, дали ще им дам пари, записват ме и сега ще ме арестуват за подкуп на органите на реда.) Докато минава тази мисъл през съзнанието ми, двамата полицаи продължават да гледат напред и да не ми обръщат внимание. На господина до мен сякаш от нищото ръката му се подава леко от отворения прозорец, взима парите, и ми пожелава лек ден, без да ме поглежда в лицето. (Тази тактика е обиграна с времето и най вече с опита.) Упорито и двамата продължават да гледат напред. Патрулката си заминава, а аз с облекчение вече мога да забърша мокрия си мустак и да си отдъхна. Продължавам напред с олекотен джоб, и си викам.

- Мамка му, трябваше да послушам моя приятел и да им дам по 10 лева, прецаках се.

А тук...

Платих си глобата от 300 $ и отидох да си направя нова регистрация на колата. В Делауер отиваш до DMV - Division of Motor Vehicles (Отдел за моторни превозни средства), правят ти една бърза инспекция на автомобила: пъхат ти едно жило в ауспуха, карат те да дадеш ляв и десен мигач, клаксон и да набиеш спирачки, за цялото това удоволствие след като си се наредил и чакал на опашка, заплащаш 40 $ за една година. Като имаш опция да платиш 70 $ за две години. Мислиш си, че ще е по същия начин, все пак си в Америка. Да, ама не. Оказва се че в Америка има три различни институции със закони. Къде по дяволите попаднах. Цели три, а аз знаех за две: Федерален и Щатски, но се оказва че това не е достатъчно и има и още един - местен.

Което като се замислиш е нормално за Америка, още едно място, откъдето да взимат пари на бедните американци или имигранти.

Тук ще цитирам малко закона, пардон законите на Америка.

Има различни видове закони: ФЕДЕРАЛЕН – отнася се за всеки в Америка. Щатските и локалните закони са за всеки, който живее или работи в даден щат.

Какво е Федерален закон: Федералните закони са правила, които се прилагат в САЩ. Тези закони се прилагат във всеки щат, като например:

• Закон за имигранти

• Закон за несъстоятелността

• Законите за социално осигуряване и допълнителна сигурност

• Федерални закони за борба срещу дискриминацията и гражданските права, които защитават от расова, възрастова и полова дискриминация

• Патентни и авторски права

• Федерални наказателни закони, като закони срещу данъчните измами и фалшифицирането на пари.

Какво е щатски закон: В САЩ има 50 щата и няколко общини и територии. Всеки щат има своя собствена система от закони и съдилища, които се занимават с:

• Наказателни дела

• Развод и семейни въпроси

• Благополучие, обществена помощ

• Завещания, наследства и имоти

• Недвижими имоти и друга собственост

• Бизнес договори

• Лични наранявания, например от автомобилна катастрофа или медицински злоупотреби

• Компенсация на работниците за наранявания по време на работа

Какви са местните закони: има различни градове, общини и села във всеки щат. Някои от тях имат собствена система от закони и съдилища, които се занимават с:

• Закони за наем

• райониране

• Местна безопасност

(https://www.lawhelp.org/resource/the-differences-between-federal-state-and-loc)

Отивам в Отдела за Моторни Превозни Средства (ОМПС), за да си регистрирам колата, и се оказва, че не е като в Делауер. Първо трябва да отидеш, за да се направи тест на емисиите на колата ти (още един преглед, за да ти се вземат пари). Нещо, от което не виждам никакъв смисъл. Америка е една от страните, които най-много замърсяват планетата и която не прави нищо срещу това. Тръмп определи изменението на климата като „измама“, заяви, че ще изведе САЩ от Парижкото споразумение от 2015 г. за борба срещу изменението на климата. Както и да е, отивам там, за да ми кажат, че колата ми изпуска вредни газове, но е в рамките на допустимото. Накараха ме да стоя в една малка стаичка докато правят инспекция на колата ми и накрая ме помолиха да за заплатя 20 $. Питат ме искате ли да регистрирате колата си в щата  Колорадо.

- Да, разбира се, нали затова съм тук.

- Тогава, господине, трябва да ви направим допълнителна справка за вин номера на колата ви, която се заплаща  и струва 25 $.

- Разбира се, има си хас да е безплатна.

Вече с всички необходими документи, отивам в ОМПС и се нареждам  на опашката.

Може би тук е подходящият момент да спомена, че подготвянето на документите ми отне няколко дни. Документите, които трябва да представиш са: застраховка на колата с адрес от щата, където искаш да я регистрираш.  Ще отнеме няколко дни, за да получиш новата карта с новия адрес. (Което аз просто направих на компютъра си, да живее фотошоп!). Документът за собственост на колата, който аз нямам, защото съм взел колата на лизинг, за да мога да изградя кредитна история в Америка, което е тотално друга тема. Въпросният документ се притежава от банката, който ще получа в момента, когато изплатя колата (а това е след 3 години и скромните 12 000 $ ).  Звъним в банката да обясним, че ми трябва копие от документа, за да мога да регистрирам колата. При което ме питат копие от коя част от документа искате да получите, предната или задната.

Въпросът, който искам да задам на жената отсреща, е колко пъти са ви изпускали на глава, докато сте били малка. Обяснявам, отново за какво ми трябва и че за първи път се сблъсквам с този казус и затова, ако може да ми изпрати и двете страни на документа, за всеки случай.

Тя отговаря, че ще пусне запитване, за да ми бъде изпратен документът и да го очаквам до няколко дни на е-майла си, като трябва да попълня серия от въпроси на сайта им, и да си създам акаунт, за да удостоверя, че това съм аз.

Седя на опашката и чакам да ме приемат. Идва и моят ред. Подавам документите на една любезна жена с размера на хипопотам, ама тези от анимационните филми, сладките, с малките ушички и големите коремчета. Пита ме дали имам финансиране към колата. Обяснявам, че имам, и се моля да не ми поиска документа, понеже още го чакам, слава богу, не го поиска.

Всичко върви ОК, тя ми обяснява, че сумата, която трябва да заплатя за регистрация ще е пет пъти по-голяма от тази в Делауер. А аз, МОЛЯ ама защо???

- Ами в по-големите градове е по-скъпо, господине, нека да завърша всичко и ще ви кажа каква ще е ПРИСЪДАТА.

Изтръпнал, с потен мустак, започвам да обяснявам че единствената причина, поради която искам да регистрирам колата си, е, защото гумите ми бяха вандализирани и предполагаемата причина за това е, че колата ми е с регистрация от друг щат.

- Напълно е възможно, тука хората са странни.

- Да, за съжаление го изпитах на мой гръб.

Цялото това удоволствие ми излезе скромните 170 $, подавам си КРЕДИТНАТА карта, а сладката хипопотамова жена: - Господине, ние приемаме само кеш, ако искате да заплатите с карта, ще има допълнителна такса от 0,75% от стойността на сумата. Нещото, което се научих в Америка е, че не е необходимо да носиш кеш. Навсякъде може да плащаш с карта, което е много удобно. Но явно в големите градове е малко по-различно. Разплатихме се с голямата дама, и ми подава два номера за колата, един за отпред и един за отзад, нещо ново за мен. Обяснява ми, че трябва да си сложа номера отпред задължително, тъй като ако не го направя и ако ме спре полиция, глобата е 75 $. Естествено. Моята кола не е пригодена да има номер отпред, отивам в кварталния магазин, Уол-Март магазин, в който пазаруват само бедните, където за първите 3 години от престоя ми в Делауер съм влизал точно три пъти, но в който в момента пазарувам ежедневно, да си търся рамка за номера на колата, оказва се че трябва да заплатя между 10 и 15 долара и да надупча бронята на колата си, да ама не.

Тук нито искам да стоя, нито да живея, направих компромис заради половинката си, да дойда и да усетя града, ама такова нещо не се случи. Или поне не в положителния смисъл. Излизам гордо от магазин със свински опашки за 1$ и отивам да си закрепям номера за решетъчната част на бронята, стана малко накриво, но нали имам номер отпред.

Сега очаквам да ме спре полиция и да ми напише глоба затова, че номерът ми е поставен на решетъчната част на колата и то със свински опашки и ако по закона на Мърфи това се случи, знам едно: глобата няма да е 75 $. 

 - - - - - -

Прибрах се в апартамента около 12 часа, готов за нови приключения. След час трябва да закарам половинката ми до летището, дойде ред да си отиде до България и да се види с родата. Влизам в нас, не си е оправила багажа, попълва документи от новата работа. Какво мога да кажа аз - безработна домакиня, нали тя плаща наема. Няма проблем, кака е тук и върти домакинството на малкия си пръст. Започваме: малко гащи, някой друг чорап, едни дънки и 4 пуловера, да турим и някоя тениска и готово. Помня как аз подреждах моя багаж за София, 2 дена.  Трябваше да избера най-новите дрешки, да ги сложа по сетове, да сметна колко дни съм в София, да знам колко сета ми трябват, нали живея в Америка, трябва да показвам стандарт, който нямам. Все пак съм Българин, ако там не се направя на важен с марковите ми дрехи, които съм  купил от магазина за преоценени стоки на финална разпродажба, къде ще го направя, в Америка ли, докато чистя тоалетните в ресторанта, където работя като обслужващ персонал. Оправихме багажа, обличам се представително за Америка в дънки, поло тишърт и пуловер, взимам няколко сивита и отиваме на път. Оставям половинката на летището след като сме се изпокaрали по-пътя, защото карам като българин в Америка.

 

3.

07.12.2019 

Едно от нещата който забелязах в Америка още на първата ми визита преди повече от 11 години, че американците имат една осанка, която ме плени, зашемети и впечатли, беше едно много странно чувство, което тогава за скромните си 23 години не можах да го разбера. Какво е това, което толкова ме впечатли и как исках толкова много да приличам на тях. Отне ми време на тогавашното ми аз, дете без опит, макар и на 23. Тяхната любезност, усмивката, която имат на лицата си, това чувство, което оставят в събеседника си всеки път, когато водят разговор: загриженост, съпричастност, че са там да ти помогнат и да те изслушат. Да, да, ама не. Тази изкуствена фасада, тази, за мен вече фалшива пошлост, която те толкова добре са я овладели. Всички са с маски, и то не една, а няколко. Гледаш право в лицата им и не можеш да ги видиш. Взираш се в тях и нищо, гледаш едно красиво безизразно лице, с едни празен поглед, в който се прокрадва лукавост. Живеейки  тук близо три години, с малко повечко опит от преди, желанието ми да приличам на тях, го няма отдавна. Това, което разбрах е, че всеки трябва да запази индивидуалността си, да не допускаш да се слееш с тълпата, напротив, ако искаш да си някой, трябва да се отличиш от масата. Уви, да разбера това ми отне скромните 35 години, и живеейки тук, не мога да преброя колко пъти съм губил себе си, безброй. Да загубиш себе си в толкова голяма страна, сред толкова много лицемерни хора, без близките си, е много лесно, трудното е да намериш пътя  обратно. Знам, че още го търся, и смятам че тук, в Америка, съм много по-близо до неговото намиране, отколкото съм бил някога в България. Изключително странно чувство, много ми е сложно да го обясня. Може би ако речника ми бе по-богат, щях да успея, но уви не е.

Установих, че американците много харесват европейците. Харесват ми акцента, който е толкова силен, че самият аз понякога не разбирам какво говоря на техния език. Спомням си в началото колко се упражнявах да говоря без акцент и как исках да го махна, за да приличам на тях, да се слея с тълпата. А сега се усещам как говоря с по-силен акцент, умишлено, за да подчертая, че съм чужденец. Имам чувството, че малко се поотплеснах. Но тази предистория мисля, че е важна.

Оставил съм половинката на летището и се отправям към центъра на Денвър да пръсна малко сивита из града, така де, да свърши времето на добрата домакиня, която готви и чисти, време е да се почувствам и аз като мъж. Направил съм си списък с няколко по-елитни ресторанта, отивам, първият отваря в 5 а аз съм там в 3 (това го споменавам, за да придобиете представа, че хората на изкуството, в случая аз, са малко като муха без глава). Отивам към следващия, бум, говоря с управителя, уви не търсят сервитьори, а хостеси, но кака и на това ще е доволна, само и само да пада някой долар.

Тъкмо излизам и съм се запътил към следващия и ми звъни телефона, моят адаш, който е американец, ме търси. Работихме заедно 1 година, той е най-добрият приятел на бившият ми хазяин, при когото живях около 2 години. Човек, който е наполовина американец (хазяинът ми), наполовина грък, само от това може да разберете, че е прекрасен човек с голямо сърце, с който се разбирахме прекрасно, нищо общо нямаше с американците.  Човекът е от богато семейство, не работи, пари бол, самотник на 49 години с голям порок: обича да си пийва. Но той бе успял да изведе простото пийване на едно друго ниво, което до сега не го бях виждал. Не знам как успяваше, но се справяше без проблем в рамките на по-малко от час да изпие бутилка от 750 милилитра уиски, и да отвори следващата. Съжителството с него бе много странно, изпълнено с много положителни и забавни емоции и тук-таме имахме малко по-напрегнати ситуации, нека да ги наречем така. Няма да влизам в подробности, човекът бе с голямо сърце, и с очевидно още по-голям черен дроб.

Питам го Питър, как е и стоя изтръпнал на телефона, очаквайки да ме помоли за пари, или да ми разказва за  живота си, който е по-тъжен от този на Орфей. Оказва се, че причината, заради която ми звънни, е много по-неприятна от това,  което съм си помислил. Толкова, че ми се искаше да ми е звънял за пари. Започва да ми разказва как даровитият ми хазяин се е прибрал предната вечер в къщи и си е направил коктейл (което в неговия случай означава една голяма водна чаша, но говоря за американска водна чаша, тук, където размерът е всичко „Go big or go home“, както те казват. Чашка от 24 OZ това са скромните 709 милилитри, пълна до горе с лед и уиски) и влязъл в джакузито, действието се развива около 9 часа вечерта. На следващия ден по обяд го намират с празна чаша, вкочанен в джакузито. Почувствах се толкова странно, не мога да го опиша, пуст беден речник. Преди по-малко от седмица си тръгнах от неговия гостоприемен дом, той ме изпрати по халат със същата чаша, която е взел в тази прокобна нощ. Последният ми спомен с него е как ме прегръща и се ръкува с мен и отива към джакузито, аз се качвам в колата, решавам да сляза и да му махна за един последен път и той ми маха обратно от любимото му място в джакузито, изпънал крака и държи чашата с амброзия. Провиква се: не ме забравяй и винаги си добре дошъл, с една голям усмивка на лицето, която няма да забравя никога. Аз се качвам в колата, готов да пропътувам 1617 мили. 

Надявам се да си е отишъл от този свят с тази голямата усмивка, с която изпрати мен.

Говорейки по-телефона, усещам себе си емоционално стабилен и спокоен, довършваме разговора, който не желая да водя категорично, но от любезност изслушвам подробности, които не искам да знам около кончината му. Затварям и решавам да се обадя на половинката, за да му споделя лошата вест. Говорейки по телефона, усещам как това емоционално спокойствие, което имах, ме напуска, и на негово място ме обзема тъга и носталгия, (…….) сълзите започват да се стичат по лицето ми, започвам да хлипам като ученичка. Не очаквах, че ще се разстроя толкова, но по-неочаквано за мен беше следващата ми реакция.

След няколко безуспешни опита да ме успокои по телефона, моята така наречена по-добра половинка, ме оставя да си хлипам на воля. 

Намирам се пред последния ресторант набелязан от мен, все още ревящ, чудя се дали да се вслушам в съвета му и да се прибера в къщи. Замислих се, че се намирам пред един от най-скъпите ресторанти и ако имам възможността да работя там, бих изкарвал много пари. При тази мисъл сълзите спряха, поех си няколко пъти дълбоко въздух, сложих си една изкуствена усмивка на лицето и влязох в ресторанта. 

На излизане никога през живота ми не съм бил по-разстроен, тъжен и нещастен. Тези чувства не бяха породени от кончината на моя хазяин, а от факта, че разбрах: най-големите ми страхове са се осъществили. Станал съм АМЕРИКАНЕЦ.

 

4.

08.12.2019 

След този разговор, решавам, че ще звънна на моя американски адаш да го чуя какво прави. Как се справя със загубата на най-добрия си приятел. Техните отношения бяха много сложни и безкрайно интересни. В последните няколко години, отношенията им бяха на приливи и отливи. Бяха неразделни около месец и половина, след това не си говореха в продължение на 7-8 месеца и после пак така. В последните два месеца от живота на Хари не си говореха. И двамата говореха как другият има големи проблеми с алкохола, и в момента той се опитва да спре пиенето (което в лицето на Хари се случваше от вторник до петък, събота и неделя се правеше мата-хари, пиян-залян залиташе от 6 сутринта до 12 вечерта между кухнята, хамака в предния двор, верандата и джакузито - което бе едно от най любимите му места. В първата година и половина от съвместно ни съжителство той даже не го използваше, причината това да се промени бях аз. Питам се, дали с това не го убих?), и затова не иска да се вижда с приятеля си, понеже другият много пиел. Така и не разбрах, кой от двамата пие повече от другия.

Телефонът звънни.

- Здрасти, как си.

- Добре съм. Днес съм по-добре, спрях да плача. Излязох от къщата за първи път днес.

- Това е хубаво, трябва да се движиш повече (той тежи близо 350 паунда, приблизително 158 кг.).

- Има ли дата за погребението вече?

- Да, насрочили са го в понеделник от 13 часа.

- Много съжалявам, че няма да имам възможността да си взема последно сбогом с него. (За мое голямо съжаление, през скромните си 35 години, са си отивали от този свят твърде много хора около мен, не само близки, но приятели, познати и колеги. Първото погребение, на което присъствах бе когато бях на 18, беше на майката на майка ми. Баба ми беше прекрасна жена. Стилна, ерудирана, умна, но като всеки възрастен човек и леко досаждаше на моменти. Имам чувството, че колкото повече един човек остарява, толкова по-досаден и по-загрижен за другите става, а неглижира своя живот, странно, но факт. Този процес го наблюдавам и в момента, като дете на родители, които са ме създали в края на техните 30-те и началото на техните 40-те им години. Никога няма да забравя как баба ми в последните години от живота си ходеше подир майка ми, която тогава бе на около 50 години, и я поучаваше за всичко. Това не се прави така, не готвиш правилно: като слагаш морков в манджата трябва да е цял, за да си пусне по-добре соковете, режеш го, когато вече е сварен. Лично аз не виждам разлика дали е цял или нарязан, морков е, все ще си пусне соковете. Майка ми тогава много се дразнеше, но успяваше да запази хладнокръвие в по-голяма част от времето. Спомням си, майка ми как казваше на баба, че тя никога няма да прилича на нея, да досажда на децата си. Те ще са големи, ще се оправят сами. Да, да, ама не. Колкото повече майка ми остарява, толкова повече виждам сходни черти между нея и баба. Не ме разбирайте погрешно, аз обожавам родителите си, но каквото е истина, е истина. Даже съм убеден, че преди да се появя на този свят съм си избрал семейството и роднините си, от страна на майка ми, де. И както вече знаете, хората на изкуството са малко муха без глава, със сестра ми малко съм се пообъркал, но нали сме една кръв. Обичам я, по мой си начин. Пак се отплеснах, много ме бива значи. След като баба ми почина, си дадох сметка, че е много важно да засвидетелстваме любовта към близките си, докато са живи, след това въобще е късно. (Нещо, за което винаги ще съжалявам, че не съм се държал по-добре и не съм отделял повече време на баба ми. Но успях да си взема урок. Може би заради това, не се чувствам толкова виновен, че няма да мога си кажа последно сбогом с Хари).

- Не се притеснявай, то няма да е нищо специално. Ще има отворен ковчег, който иска да може да каже последно сбогом и после ще го положат в гроба.

- Много странно, няма ли да има служба?

- Не.

- Защо?

- Така е решило неговото семейство.

- Странно. 

Знам със сигурност, че причината за това не е финансова. Преди няколко години са притежавали няколко ресторанта, един от който е бил в столицата Вашингтон, продали са го заедно със земята на изгодна цена, по-думите на Хари. Парите са ги разделили на 4. На него, двете му сестри и на майка им, като никой от тях не работи. Имат си достатъчно. Дай боже всеки му. Моето предположение е, че не искат да харчат много пари за черната овца на семейството, въпреки че имат. (През живота ми съм работил за много богати хора, това което видях е, че са много стиснати, а тези, които не са богати, а имат малко, или достатъчно, са точно обратното, раздават.) Хари имаше лошия навик като си пийне да почва да звъни на приятели и на роднини и да ги обижда. Нещо, на което съм бил свидетел многократно. А ако е още в начален стадий на напиване започваше да пише есемеси, но такива, каквито ти се иска да не си получавал никога. Имаше дарба човекът, както в пиенето така и в писането на есемеси. Аз не съм получавал, но половинката ми имаше късмета. Всеки път, когато адашът ми получаваше, не знам защо се чувстваше длъжен да ми ги чете. Така имах възможност да опозная и двамата много добре.   

- Семейството казаха ли, каква е официалната версия за смъртта. (Знам, че в Америка искаш или не, след като починеш те разрязват като пълнена пуйка на денят на благодарността, за да разберат каква е причината за смъртта, правят тестове на кръвта, дали не си бил отровен, какво е нивото на алкохола, много ми е интересно какво трицифрено число се е появило. Това е и една от причините, когато някой умре, погребението да се случва  след около седмица най-рано. Докато при нас е точно обратното.)

- Не. Знам че аутопсията е минала, но семейството не казва причината. (Сигурно защото не са намерели черния му дроб.) Между другото ти имаш ли ключ все още за къщата?

- Не, предадох го на Хари. (Лъжа, загубих го в самолета на идване за Америка).

- Ами половинката ти.

- Не, дадохме го на Хари, когато се премести в Денвър.

- Защо ти е?

- Трябва ми. Нямаше ли ключ, скрит отвън.

- Вече не, Хари го махна след като си отидох до Българя. Чудя се дали да му кажа, че от задната страна на къщата, където се намира слънчевата стая, както американците го наричат (помещение, което свърза терасата със семейната стая, което прилича на остъклен балкон, но много по-голям), има три плъзгащи се врати; едната, която е към терасата и винаги се заключва отвътре и не може да се отвори отвън. Но има още две врати също плъзгащи се, но те не приличат на врати, а на големи прозорци, ако не се загледаш много внимателно от вътрешната страна на къщата няма и да разбереш, заключващият механизъм е скрит и развален. Трябва само да приплъзнеш вратата и готово, въпросът е че от страната на тези две врати няма тераса, и са на 1 метър от земята, демек трябва да се качиш на стълба, за да може да влезеш в къщата. Решавам да си замълча.

- За какво ти е? 

- Има няколко неща със сантиментална стойност за мен, които искам да взема. Една снимка, където сме с един приятел заедно, една чаша с моите инициали и едно мое червено колело.

Тъкмо си викам ок, ще му кажа щом е затова, и изведнъж се сещам, знам това червено колело, знам и историята за него, то не е на Питър.

- Колело ли, какво колело.

- Ами то е едно червено, много старо, на повече от 15 години е. Карали сме го във Вирджиния, Южна Каролина, Флорида и с него имам много спомени и ще се радвам ако го взема. 

Да бе, да...

Аз обяснявам, че въпросното колело е счупено. Половинката ми уреди един негов приятел, който бе дошъл на студентска бригада това лято да отседне в къщата и Хари му зае колелото, което той счупи накрая, и даже не му каза. Типично българска работа

 А той продължава да настоява за него, имало сантиментални спомени. Де да бе...

Въпросното колело хич не е на 15 години, знам от Хари, че е сравнително ново. Бил го купил, когато си е взел къщата, за да ходи до плажа с него. Лятно време, вярвайте ми, не искате да ходите на плажа с кола. Трябва да обикаляш с часове, за да намериш къде да паркираш, нещо за което трябва да  заплатиш естествено, може да оставиш колата само за няколко часа, трафик ът е огромен, абе кошмар. Хари бе имал инцидент с въпросното колелото, след едно прибиране от плажа и консумирането на любимата му амброзия (това ни бе кодовото име, когато говорихме за него пред него дали е консумирал алкохол с половинката ми), каква изненада. Типично за всеки американец, той няма да поправи старото, а ще отиде и ще си купи ново, по-скъпо естествено (нали е опазил по-евтиното, американците са една от най-консуматорската нация). След време бе оправил старото и го държеше в бараката отзад, която Питър знаеше, че не се заключва и, че колелото винаги е там. Предполагам, когато ми обяснява за червеното колело е имал предвид новото му кафяво колело, което Хари държеше в къщата, защото беше от карбон и бе заплатил за него скромните няколко хиляди долара. Колелото не бе ползвано въобще, което аз лично съм карал няколко пъти, изключително леко и бързо като светкавица. Въпросното колело Хари го бе оставил заключено с моя катинар, чиято комбинация знаехме само аз и той, на задния паркинг на един ресторант, където обичаше да си пийва амброзия. Преди да замина колелото си беше все още там, предложих му да го докарам, той отказа. Имал си шофьор вече, даваше на едно момче по 20 $ на седмица да го кара до хранителния магазин и магазина за амброзия, каза, че той щял да го докара. Преди, това бе мое задължение. Познавайки Хари, колелото е още там. Въпросът е дали да звънна на един приятел да му дам кода и да ходи да го вземе, все пак съм българин, аз ако не напипам далаверата, кой. Мисълта ми продължава да тече, въпросната снимка с Хари и неговия приятел я знам много добре. Тя е по стара и от мен, избеляла почти, нищо не се вижда. Единствената причина, поради която я знам е защото до тях стои техния чернокож приятел Николас, многократно идвал на гости у нас и по мое мнение един от най-красивите мъже, които съм виждал. Защо точно тази снимка, те имаха толкова много снимки заедно, може би защото се намираше до огромния 58 инчов телевизор, пред който се събираха да гледат мачове.

- Само това ли, го питам.

- Да, нищо друго не ми трябва. А, и колата.

- Колата? (Хари имаше зелено кабрио, нищо специално, хубава кола за лятото, малка и компактна).

- Да, той я беше обещал на Николас. Той не ти ли е казал?

- Не, не е.

- Нали му се родиха дъщерички, и неговата кола му се счупи. И за да му помогне, той така или иначе не я караше. (Факт, но на Николас родителите му са едни от най-богатите в района. Работи в компанията на баща си, която струва няколко милиона долара, тъкмо се премести в нова по-голяма къща, сигурен съм, мисля си, че не е опрял до тази кола.)

- Ами тогава може да питаш сестра му след погребението.

- Аз исках да отида преди това, да изчистя къщата малко, познаваш Хари какъв беше. Факт е, не чистеше, но и не цапаше. То ще има храна в хладилника, тя ще се е развалила, ще мирише, защо да се занимават те с това, ако мога аз да го свърша. 

Живях с Хари две години, всеки знаеше, че той храна не държи в хладилника. Той или си поръчваше храна, или излизаше да се храни навън, в хладилника държеше портокалов сок, мляко или студен чай, тук-таме някоя отворена консерва. Петър знаеше това много добре, винаги  тършуваше в хладилника с надежда да намери нещо за ядене, след като се напушваха като свине.

- Надали има много неща в хладилника.

- Аз исках и да спра отоплението на къщата.

- Какво отопление?  (Климатичната инсталация се развали на 6-тия месец, откакто живеехме в къщата, Хари никога не я оправи. Замина на почивка за два месеца и в най големите жеги ни остави без климатик, спомням си как навън бе близо 40 градуса, а в къщата се усещаше 50, купихме си локален климатик, който се слага на прозорец и духа само студено. Мислехме си, че ще го оправи като се върне. Да, да ама не. Петър го знае това много добре, колко пъти бе оставал да спи това лято на дивана, след пиянските им запои. Винаги се оплакваше, как къщата няма климатик, което е безумно, имайки предвид колко е богат Хари, а в същото време толкова стиснат. )

- Ти май забрави, че няма климатик в къщата.

- О, да вярно, аз имах  предвид да спра водата за да не измръзнат тръбите, тези дни се очаква температурите да спаднат рязко... Между другото, всичко ли си си взел от къщата.

- Да

- Нищо ли не сте оставили?

- Само някои дребни неща.

- Какво?

- Едно легло, бюро и кожен стол, одеяла, възглавници...

- Кожен стол, легло...?

- Да, кожен стол за бюрото и едно легло (вече усещам, че съм споделил твърде много информация)

-  А тези неща трябват ли ви?

-  Не

- Хари каза да не ги изхвърлям. Имаше намерение през лятото да дава двете стаи под наем на студенти... Защо питаш?

- Ако ме питат сестрите му да знам какво да кажа... Как се казваше неговата съседка, възрастната дама, която живееше до него?

- Патси.... Защо ти е?

- Да отида да питам дали няма случайно ключ за къщата.

- Няма

- Ти, от къде знаеш?

- Не помня, но знам, че няма. (Много добре помня как тя ми бе разказвала, че Хари й е предлагал ключ, но тя категорично му е отказала.)

- Ами другите му съседи?

- Те не живеят там, това им е лятната къща, идват само през лятото и то за малко.

- Ами да ида до полицията тогава, не знам какво да правя...

- Защо до полицията. Ами те след като са изнесли тялото му със сигурност са заключили къщата и са взели ключа, ще го дадат само на член от семейството.

- Ами някоя от сестрите му няма ли ключ?

- Не, нямат, никоя от тях не е идвала на гости на Хари, не са виждали къщата.

Аааааа. Викам си аз. Това обяснява всичко, ето защо си толкова настоятелен да влезеш в къщата преди тях. Още трупа не му е изстинал, а ти мислиш какво да вземеш, а аз смятах, че само българите са пресметливи. 

 

„Предполагам, че често играя лошия, защото не изглеждам обикновено. Изглеждам малко жесток.“

Уилям Дефо, американски актьор, роден на 22 юли преди 69 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Поглед назад: меланхолията, която ни влюби в „Изгубени в превода“ на София Копола

 Филмът оставя ярка следа както в съзнанието на зрителите, така и в историята на киното от първото десетилетие на 21-ви век...

Възкръсва ли  американският уестърн?

 

Най-амбициозният проект на Кевин Костнър - „Хоризонт“, е вече факт

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...