СТЕФАН ЖЕЧЕВ

"И ще познаете истината, 

и истината ще ви направи свободни."

 

                                   /Йоан 8:32/ 

 

БАЙ  З А Х А Р И

През ученическите си години в техникума имах едни по-особени съученици. Хора на около четиридесетте, които не знам как бяха придобили правото да учат с нас. Ходеха редовно на училище, не ги изпитваха, държаха изпити и преминаваха от курс в курс. Бяха трима. Защо не са успели да завършат средно образование не знам. Един от тях, бай Захари, говореше за някакво ремсистко минало, другите не споменаваха нищо. Двамата се отказаха, остана само бай Захари. Той "чаткаше" математиката, специалните предмети също му вървяха. Получаваше някаква заплата, все пак имаше семейство, но избягваше да говори по тази тема. Понякога се включваше в младежките ни лудории. Биеше се с тебешир, беше станал някак си част от нас и ние го обичахме.

В час по история ли ще е било или по литература стана дума за национализацията на земята и за доброволния характер на това начинание. Оказа се, че бай Захари е участвал в него и без да се притеснява сподели с нас:

   – Доброволно ли?! Доброзорно. Който не искаше - пистолета на слепоочието. Къде ще отиде, че няма да се съгласи.

Казваше го със самочувствието на човек, който е извършил някаква героична постъпка.

Едва ли някой от нас е знаел тогава колко земя са притежавали неговите родители и доброволно ли или доброзорно са я предали на ТКЗС. За тези неща пред нас вкъщи не се споменаваше нищо. Пък и други неща ни вълнуваха през онези години - закачливите плитки, деколтетата и стройните тела на нашите съученички привличаха вниманието ни много повече.

 

Х А Й Д Е,  В А Ш Т Е!

По време на студентските ми години във Велико Търново жена ми дойде да работи в старопрестолния град и заживяхме заедно. Дълго търсихме квартира в централната част на града, но щом чуеха, че сме с малко дете веднага ни отказваха. И къде-къде - в турската махала. Беше близо до университета, но далече от автоспирката, откъдето тръгваха автобусите за Дебелец, където щеше да работи жена ми.. Намерихме квартира в едно турско семейство. Стаята, в която щяхме да живеем, не беше готова и хазяите ни приютиха в една от техните стаи. Синът ни току-що беше навършил годинка и посещаваше седмична детска ясла. Лошото идваше, когато жена ми трябваше по тъмно да ходи първа смяна на работа, а детето беше вкъщи. Автобуси нямаше и трябваше да я придружавам до спирката. Пътят до нея (2-3 км.) минаваше през хълма Света гора и сутрин беше пуст и безлюден, но и страшен за сама жена. Случвало се е след като я придружа да намеря малчугана в ръцете на хазяйката или в някоя от дъщерите ѝ. Събудил се той през моето отсъствие, реве, та се къса, но те винаги го утешаваха. Приказката ми обаче е за друго.

През юни 1974 бе световното първенство по футбол. И българските футболисти бяха там. Ние нямахме телевизор и хазаинът ме покани за първия мач България - Швеция.

– Хайде да видим сега какво ще направят ваште - рече хазяинът след като седнахме на масата, на която имаше салата и ракия.

Погледнах го учудено:

– Що ваште? Наште!

– Е, тъй де, наште - поправи се той.

Аз и до днес изпитвам огромно уважение към тези хора, но и до днес се питам защо тогава хазяинът ми мислеше, че ние с него не сме сънародници.

 

Ч Е Ш М А Т А   И   П А М Е Т Н И К Ъ Т

В новия център на селото ни имаше чешма. Водата не беше изворна, в нашия край такива чешми никога не е имало. Само кладенци. Трябва да са я строили в годините на водоснабдяването на Добруджа. Имаше кранче, корито и утоляваше жаждата на всеки. Помня, че на откриването на новата читалищна сграда в началото на 60-те години на миналия век Боян Българанов я използва като трибуна и от там произнесе пламенна реч. Виждал съм и други неща. На 50 метра от нея се намираше сградата на общината и бях чувал, че в мазето и затваряха хора, които се бяха провинили в нещо. Налагаха ги с пръчки по ходилата и щом ги пуснеха първата им работа беше да изтичат до коритото на чешмата, да потопят краката си в студената вода и така да успокоят болката. Тогава не си задавах въпроса как е възможно един хуманен обществен  строй да се отнася така с хората. Имаше един бай Лечо, виждал съм го много често да върши тази лечебна процедура. Той беше опозиция на новата власт, говореше често против нея и го правеше на опашката за хляб, където се събираха повечко хора. Ние, децата, го мислехме за луд. По-късно разбрахме, че преди Девети фамилията им е била доста заможна. Големият им склад за зърно бе превърнат първоначално в кино, после във физкултурен салон. Дюкянчетата им вече не бяха техни, за земята е излишно да говорим. Мърмореше под мустак бай Лечо, а той мустак нямаше и всичко му се разбираше, винаги се намираше кой да го донесе на управниците, викаха го в общината и после хайде на оздравителни процедури в коритото на чешмата

Мина не мина време и чешмата изчезна от лицето на площада пред читалището. На нейно място издигнаха голям, колкото триетажна сграда, паметник на Иван Загубански. По-младите вероятно не знаят, че той е от Сопот, бил е куриер на Лениновия вестник "Искра" и в годините около 1900-та е бил за кратко време учител в близките села Пролез и Дуранкулак. Заедно с Петко Българанов проповядвали социалистическите идеи и подучили селяните да не плащат на държавата данъка десятък, който им наложил правителството на Радославов. Не знам дали в Сопот има такъв голям паметник на Загубански, но чешмата от бял балчишки камък вече я няма, паметникът и до днес си стои, извисил десетметрова снага и побрал доста бетон в себе си. Почти всеки ден минавам покрай него.  Знам, че историята не е това, което е, а това, което се пише, знам, че я пишат победителите, но кога ще започнем истински да я четем...

 

П Ъ Р В Е Н Е Ц

Липсата на конкуренция при социализма се компенсираше с така нареченото социалистическо съревнование. Във всеки трудов колектив то се организираше от профсъюзната организация, в двора на всяко предприятие имаше алеи на първенците, имаше снимки по площадите, изобщо навсякъде кипеше трескава социалистическа надпревара. В челните редици на първенците, разбира се, бяха комунистите. Съревнование имаше и в нашето училище. Какви бяха точно показателите вече не си спомням, а и сега не мога да си ги представя, но всеки първенец получаваше значка, малка парична сума, а понякога и екскурзия в СССР. За да я забележат и отличат, една колежка изяви желание да стане протоколчик на скучните учителски съвети, едно не много приятно занимание, което всички избягваха. По този повод и посветих едно кратко закачливо стихотворение:

Протоколчик Лили стана,

дращи с тънкия писец 

и с надеждата голяма, 

че ще стане първенец.

 

Но едва ли, но едва ли

ще се сбъдне таз мечта,

все за някои другари

пазят първите места.

Трудех се и аз, натягах се, белким ме забележат и бленуваният миг дойде. Ето ме първенец! На събрание в читалищния салон в навечерието на първомайския празник на труда ми връчиха значка, 20 лева парична награда, фотоапаратче "Смяна" и О, небеса - привилегията да бъда на трибуната сред официалните лица на предстоящата първомайска манифестация. Зачаках с нетърпение този ден и в първомайската утрин рано-рано бях пред общината, където беше трибуната. Замечтах си как ще махам с ръка на преминаващите трудови хора. Официалните лица, местни партийни и стопански величия, активни борци против ,,фашизъма и капитализъма” (закъде без тях), започнаха да пристигат и да заемат местата си. Чаках някой да ме покани, но си останах само с очакването. Дали не знаеха или се правеха, че не знаят - не знам. Прибрах се вкъщи и да ви кажа честно не помня дали бях огорчен или радостен в този ден. 


СТЕФАН ЖЕЧЕВ (74) е завършил българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. През целия си живот е работил като учител по български език и литература в Шабла. Сътрудничил е с публицистични материали и фейлетони в периодичния печат. Бил е сътрудник на "Радио Варна". Има няколко отличия от национални поетични конкурси. Негови стихове са печатани в централни издания, сборници и алманаси. През 2010 г. избира най-доброто, което е написал през живота си, и издава първата си стихосбирка „На брега“. „Господарят на дивия плаж“ е втората му книга.

 

„Предполагам, че често играя лошия, защото не изглеждам обикновено. Изглеждам малко жесток.“

Уилям Дефо, американски актьор, роден на 22 юли преди 69 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Поглед назад: меланхолията, която ни влюби в „Изгубени в превода“ на София Копола

 Филмът оставя ярка следа както в съзнанието на зрителите, така и в историята на киното от първото десетилетие на 21-ви век...

Възкръсва ли  американският уестърн?

 

Най-амбициозният проект на Кевин Костнър - „Хоризонт“, е вече факт

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...