ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Сложната асоциативна лирика на Никита Станеску (31 март 1933 - 13 декември 1983) предизвика множество разгорещени спорове още при дебюта му през 1960 г. с книгата „Смисълът на любовта”. С нея и особено с втория си сборник „Видение на чувствата” (1964) поетът заяви пристрастията си към „поезията на познанието”. И след това, независимо от темите, жанровете и средствата той остана верен на главната си цел: да проникне в „тайните на Сътворението”. Всъщност този стремеж бе присъщ и на големите му предшественици от румънската поезия (Еминеску, Блага, Барбу, Аргези), но у Никита Станеску той придоби особен смисъл, а и средствата му бяха необичайни, съвсем нови.

Непрекъснато търсещият ум на поета-философ Никита Станеску копнееше да преоткрие вечните тайни на живота, да разтълкува докрай неизменните форми на нещата. Той видимо се вълнуваше от калейдоскопичната смяна на явленията в природата, от различните процеси, които непрекъснато текат в материята. Необикновената напрегнатост и наситеност на тази поезия, нейният размах и дълбочина утвърдиха румънския поет сред най-значимите световни поети на съвременността. След Хердеровата награда (1974) и тази в Струга (1980), беше номиниран за Нобел, преведен на много езици по света, а в родината му бе провъзгласен за национален поет от ранга на класика Еминеску.

 

ОТКЪС

„Първо си измих ръцете, за да бъдат  чисти, преди да взема перото и листа хартия; Измих и лицето си,  особено внимателно очите си, за да могат да видят всяка написана буква поотделно, като избягват случайностите и небожествените внушения.  Накрая, измих и  сърцето си…“

Из сборника „Редът на думите“, подбор и превод Огнян Стамболиев

---

ФРАГМЕНТИ

Колоритен характер и широка душа, Никита - както го наричаха колегите и читателите му без фамилното име - е легендарна фигура в румънската литература. Световно признат поет, превеждан на много езици, също и у нас, беше достоен за Нобел, но Нобел, както знаем, невинаги получават най- големите.  Имаше чувство за хумор,  жонглираше с думите по един неповторим начин. В  новаторската му поезия има много абстрактна мисъл, космически мащаби и много мъдрост

Из предговора към сборника „Редът на думите“, изд. „Гея Либрис“

---

ХИПОКРАТ

Хипократ ми каза: Човекът е тръба, в началото той се връзва на възел.

Хипократ ми каза: Човекът е възел, което означава, че може да бъде убит, като се разреже възела.

Хипократ заключи: Не, всъщност, няма нужда да се срязва възела.

Хипократ е казал отдавна: Храната не влиза през устата и не излиза от другата страна.

Беше ми казал някога, замечтан: Уви! Влиза през очите , сине мой, — повтори той отново, —  и излиза през устата под формата на думи.

-Но какво да кажем за ушите“, попитах го, „не мислиш ли, че те вземат за храна?“

- Не, - отвърна ми той, - влиза само през очите, и музиката, и мелосът, и звукът, за който говориш,  те също влизат през очите, в никакъв случай през ушите и излизат и през устата под прикритието на дума.

-Тогава“, попитах го  аз, „това, което чувам, става за ядене или не става ?“

Хипократ ми отвърна: Само това, което виждаш, сине мой, само това става.

- Това, че прегръщам любимата си, - попитах баща ми, - яде ли се?

- Не, сине мой -  фактът, че я виждаш, трябва да те нахрани.

- Но аз съм гладен, татко“.

- Бързо, сине мой, - извика той, - въздържай се.

- От какво да се въздържа? — попитах го аз.

- Въздържай се да не гледаш с очите си, не се насочвай към глагола“,  -ми каза той.

- Пиенето - не, яденето на риба - не, и целуването на любимата жена - също не!

 Тогава го попитах:

- Каза че човекът е тръба, която се връзва на възел?

„Ти не разбираш, сине мой“, - рече  той. „Но понеже случайно те кръстих Гордий, имай търпение, докато дойде някой грък и ти отговори.

- Ще дойде ли? Попитах.

— Да, ще дойде — отвърна той.

 

I

Човекът може да се разглежда като продукт на еволюцията на животинските и растителните царства на земята през праисторическите времена. На финалната линия той би представлявал едно абсолютно съвършенство, сбор от качествата на цялата фауна и флора, върховен смисъл на природата, фрагментиран и замръзнал през  различните, етапи на развитие преди самата му поява.  Съвременната трева тогава би била изглеждала като  едно неосъществено човечество,  като неговата зелена, листна младост. Насекомите, рибите и животните тогава биха били някакъв вид опити за въплъщение, не успели да се реализират, преди човекът да стане техен съвременник.

По същия начин можем да признаем,  разбира се, чрез дискусия, и точно  обратното. А именно, че човекът е първобитно същество, а животните и растенията не са нищо повече от изродени, деградирали хора, мутанти, съществуващи едновременно с референтния си вид.

И накрая, ние можем да разглеждаме човека като форма на някаква болест на природата или, напротив, природата - резултат от болест на материята, произлизаща от човека.

II

Няма да коментираме тези генетични варианти, ще ги разглеждаме като метафори, като метафорични хипотези.

Нека се опитаме обаче да разсъждаваме върху появата на идеята за морал у човека, която го отличава от всичко, което не е човешко същество.

Етика, морал, вина, митът за първородния грях, митът за изгонването от рая (тоест от закона), митът за собственото име са същността на границата на разликата между човек и всичко останало.

Определението за човек е почти немислимо от човешка гледна точка. Необходимо е да се постави директно в природата, за да се посочи вида на неговата автономност - чрез примера за сравняване на разстоянието между устата и храната, както и начини за премахване на това разстояние.

III

Етиката, моралът, тоест състоянието на осъзнаване на греха, фалшива стъпка, възникват от космическата отдалеченост на устата на човека от неговата храна. Това космическо пространство или разстояние между устата и храната изолира човека от природата, изолира и индивидуализира, създава у него здрав разум и се приема като такъв.

За човека съществуването не е едно цяло, някаква неделимост; за него няма нито един голям живот, в който всички участват, а много различни животи в борба помежду си и в състоянието на взаимно поглъщане.

IV

Камъкът не може да бъде морален - не и неморален. Той не знае какво е това грях. Той не може да бъде честен или нечестен. Устата на камъка е и храната на камъка. Всъщност, при камъка няма разлика между устата и храната. Той се храни  от самия себе си.

Вземете едно дърво: устата му (корен) е слята с храната му (земята). И в този случай не можем да говорим за дървото дали е морално или не, нито за неговата  вина или невинност.

V

Разстоянието между устата и храната при хората е космическо. Човекът има много уста, конкретни и абстрактни. Очите му, ушите му, ноздрите му, самият му мозък са всички уста гладни за всякаква храна, конкретна или абстрактна.

Но ако можехме да направим количествено сравнение, несъмнено щяхме да видим, че микробите, тревата и дори някои животински видове значително превъзхождат хората по отношение на броя на микробите. Възможно е в качествен мащаб, ако качеството се разбира като способност за оцеляване, човек да заеме едно от междинните места.

VI

Ако решим да отхвърлим здравия разум в името на по-широка гледна точка, ние непременно ще открием пълното равенство между всичките форми на земен живот, защото, всъщност, те взаимно се допълват, създавайки това, което се нарича „екологичен баланс“.

VII

От тази гледна точка, може определено да се каже, че човекът е само една от допълващите се форми на живот.

VIII

Ето защо е толкова важно да алармираме за замърсяването на околната среда. Това е резултат не само от бързото развитие на технологиите, изпреварващи етиката на използването им, но и от предубедената представа (на която дължим здравия разум), за човека като господар (бих казал, фараон) на природата, което е една велика грешка!

А плодовете на тази неограничена сила вече се усещат.

Разбира се, не само човекът замърсява природата. Бактериите и микробите също замърсяват много природата. И тук би било възможно да се изгради цифрова скала на отрицателните стойности.

IX

След като се отрече от фалшивата си корона като цар-повелител на живота, човек може да се събере отново с пространството и да намери своя изгубен смисъл.

Човешкият ум вече не е достатъчен за нашата цивилизация. Човешкият ум вижда как етичната празнина в неговото въздействие върху нея непрекъснато се разширява.

X

Може би някой ден, не знам точно кога, но вярвам, ще  се  има хармония и мир  и както гласи един древен апокриф: „двама ще станат едно, и  което е отвън,  ще бъде  и отвътре, а мъжът и жената няма да бъдат нито съпруг, нито съпруга”.

 

СКАНДАЛИТЕ НА МАРК АВРЕЛИЙ

I

Първо си измих ръцете, за да бъдат  чисти, преди да взема перото и листа хартия; Измих и лицето си,  особено внимателно очите си, за да могат да видят всяка написана буква поотделно, като избягват случайностите и небожествените внушения.  Накрая, измих и  сърцето си.

II

Казват, че имало възраст на пътуването и това било юношеството…

Трябваха ми няколко дълги години, за да разбера какво е това  юношеството като  способност да се променяш от това, което е извън самия  теб. Отне ми още повече години, за да осъзная, че естествените неща и естественото, че видовете реалност, без значение колко силни и красиви са те - не са преувеличени и следователно не са способни да събудят мисълта ми, да променят съзнанието ми, освен да бъдат нещо като придатък към паметта ми.

Едно обикновено пътуване в реалността може да ви състари чувствително. Само едно пътуване към идеята и мечтата за истинското, може да ви промени и ви направи вечно млад. Но това може да ви даде само Изкуството.

III

Когато бях в Рим, първото което направих е да отида до Капитолийския площад. В центъра му, както всеки знае,  се издига конната статуя на император Марк Аврелий. Много обичам идеята за вечното величие, въплътена в тази статуя. 

IV

Конят е като истински, но три пъти по-голям. Фигурата на императора е човешка фигура, но три пъти по-голяма. Това е всичко!

Всичко е направено прецизно и безупречно: от зъбите на коня до императорските сандали. Но: зъбите са три пъти по-големи от обикновено; сандалите са три пъти по-големи от нормалните сандали. Или може би 3,14 пъти повече, колкото радиусът е по-малък от окръжността.

Окото, като лист от девесил от двора на баща ми,  ме гледа право  в очите, което е като приемственост за мен.  Да, ще повторя: окото на Марк Аврелий, като лист от девесил,  от двора на баща ми, но три пъти по-голямо, гледа право в очите ми, и ми се струва, че е самата самото въплъщение на Небето.

С вик се завъртях цели три пъти около големите императорски сандали. 

Да, тази невероятна, величествена  статуя сякаш  е замислена така, че  когато я гледаш да се почувстваш малък, поне три пъти по- малкък, отколкото си всъщност. 

 А конят, конят се оказа общият знаменател в това уравнение…

V

Преувеличението е първият закон в Изкуството.  Дърво, три пъти по-високо от дърветата около него, или три пъти по-ниско, се превръща в природен паметник, тоест в предмет на Изкуството. Този, който обича подобно дърво, непременно ще стане различен. А самото дърво ще бъде преобразено, като го приемем чрез любовта си.

 А от любов към дърветата, можете да създадете дърво три пъти по-голямо от нормалното дърво, като по този начин промените любовта си към нормалните дървета. Увеличаването на дървото означава по същество да се уплътни дървото в идея. Следователно Изкуството е област с високо напрежение и стойността в изкуството се измерва преди всичко от интензивността на това, което комуникира.

VI

И все пак, дори три пъти по-големи от обикновените  сандали, сандалите на Марк Аврелий изглеждаха като всички друг сандали.

VII

От гледна точка на чувствата същността на Изкуството може да се оприличи, за по-голяма яснота, на състоянието на силна, вълнуваща любов.

VIII

Аргументът в полза на факта, че обект на Изкуството (образ, хармония, стих) е  едно творчески изразено състояние на любов (възторженост, тревога, сълзи) е  копнежът за втора среща, който възбужда обекта на Изкуството. В този копнеж, в тази жажда, като архетип, основната черта на Изкуството, без съмнение, е преувеличаването на реалността.

Воден от  любовта си  към невероятната  конната статуя на Марк Аврелий,се заех с различни книги за Рим. В една от тях прочетох, че Микеланджело е открил тази забравена до 16 век римска  статуя през 1538 г. и я е поставил на собствен пиедестал на Капитолия. Първоначално е била позлатена, а народната легенда от Рим гласи, че краят на света щял настъпи в деня, когато върху него отново ще се появи позлата, сама по себе си.

Това обаче е единствената оригинална конна статуя, открита в Рим, датираща от осемдесетте години на втори век.

От любов към нея бих искал да я видя зеления й бронз сега позлатен. Но от страх да не изчезне заедно с края на света, аз се моля в душата си да остане такава, каквато е сега -  бронзова, леко позеленяла…

Х

В момента, в който видях Пиета на Микеланджело, се почувствах като умен и високо образован човек. Видях скулптурата и се разплаках; но не изпитах някакво облекчение. Плачът ми донесе само сълзи, а и те не ми измиха лицето.

Опитах се да избягам, да спра да, да остана сам със себе си, да се преструвам, че съм пиян, но името ми сякаш изсвирваше, бръмчеше около тялото ми като стрели, които светнали сред  огън, за да маркират добитък в обширните полета.

XI

Това е единственото нещо, върху което Микеланджело е оставил своя подпис; върху мраморната лента между мраморните гърди на чудото.

Той постави името си там като баланс. Без него мраморът сигурно щеше да отслабне, да омекне  и да се издигне като прах в небето.

XII

Да, ни най-малко преувеличение в пропорциите! Или пък илюзия за най-дребното преувеличение!

Въпреки това, три пъти чист, претендиращ отвъд всички права, сияен мрамор, повече мрамор, отколкото мрамор

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Щастието е като пеперуда. Ако я преследваме, винаги е извън обсега ни, но ако седнем тихо, може да кацне върху нас.”

Натаниел Хоторн, американски писател, роден на 4 юли преди 218 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Езикът като оръжие. Как заговаря обикновеният човек по време на диктатура

 

Българското издание на "Езикът на третия райх" е планирано "много преди изобщо да се заговори за война в Украйна", казва издателят Манол Пейков

Путин и КГБ: Как Русия не стана "втора Америка"

В книгата си "Хората на Путин" Катрин Белтън се възползва от типичната за диктаторите свръхподозрителност, която ги кара рано или късно да се обърнат дори срещу най-приближените си

Роман за вкуса на петмеза от детството

 

"Петмез“ е метафора не само на детството, но и на човешкия живот