"Силата на кучето" - романът, по който е сниман едноименният филм на Джейн Кампиън, излезе на български. Издател е "Лабиринт", а преводът от английски е на Владимир Полеганов.
Романът на Томас Савидж е още един преоткрит класически литературен шедьовър. "Силата на кучето" е публикуван в САЩ през 1967 г. Въпреки че критиката приема ласкаво книгата, тя се продава лошо и постепенно е забравена. Едва след повторната й публикация през 2001 г. "Силата на кучето" придобива статута на класически американски роман.
Известната американската писателка Ани Пру дава дължимото на Савидж, като пише в послеслова на "Силата на кучето", че е била повлияна именно от този роман за нейния "Планината Броукбек", също филмиран.
ТОМАС САВИДЖ е роден през 1915 г. в Солт Лейк Сити. Активната му писателска кариера се простира от 1944 до 1988 г. Творчеството му е фокусирано върху американския Запад. Занимават го последиците от провинциализма и клаустрофобията от секса. За много от героите си използва прототипи от собственото му семейство. Самият той вижда себе си като аутсайдер, непригоден за живота в ранчото. Бил е повлиян от Джон Стайнбек, Робърт Бенчли и Дороти Паркър.
Савидж умира през 1988 г.
ОТКЪС от "Силата на кучето"
Много, много преди госпожа Луис да започне да готви за семейство Бърнак, едно дърво бе паднало върху господин Луис в гората и го бе убило в "разцвета на силите му". Госпожа Луис се надяваше отново да се събере с мъжа си на мястото, което наричаше техния вечен дом, но замразената им връзка я бе оставила със смесица от кисели поговорки, горчиви забележки и смразяващи мъдрости.
- Доброто дело бързо се забравя - отбелязваше тя ей така, ни в клин, ни в ръкав, и вдигаше очи от тестото за хляб, което месеше и удряше без никаква милост в надрасканата повърхност на масата с цинково покритие. - Ако само можехме да гледаме напред - казваше често тя, - и най-дълбоките реки щяха да са ни до колене.
Веднъж Роуз се бе засмяла - тихо и несигурно.
- Положението не може да е чак толкова зле, госпожо Луис.
- Наистина ли го мислите това, госпожо Бърбанк? - я бе попитала госпожа Луис.
- Светът е малък - съобщи тя веднъж и се премести тромаво при печката. Тежките ѝ черни обувки бяха срязани, за да не я болят подутите стави на палците - последица от годините, когато бе стъпвала по подовете на непознати люде. Хвърли писмото върху въглените и го изгледа как се сбръчква и изчезва. - Приятел на господин Луис - обясни. - Двамата пиеха заедно. Малък свят.
Плашеше Лола с разкази за "лоши" момичета, които накрая завършват в куфари, забравени по депа и гари, както и с приказки за хора незабравени, приятели и врагове. Разказваше и за някаква жена с тения в корема, която по време на ядене се изкачвала нагоре към гърлото ѝ. Когато приключеше с историята си, госпожа Луис премигваше бавно като костенурка.
Премахването на едно гробище, разположено на пътя на бъдеща федерална магистрала, бе наложило да изровят редица ковчези, сред които и този на приятелка на госпожа Луис, нескопосният тракторист бе отворил ковчега с ножовете на машината и се бе оказало, че косата на жената е продължила да расте и след смъртта й.
- Целият ковчег - дивеше се госпожа Луис, - изпълнен с прекрасните ѝ руси коси с изключение на няколко педи от краищата, където бяха бели.
Когато Лола дойде да работи у семейство Бърбанк, използва парите от първата си заплата за абонамент за "Тру Романс"*, списание, което баща ѝ бе забранил да чете: веднъж, когато я бе заварил да чете брой, взет назаем от друго момиче, я бе накарал да застане пред него и да го скъса страница по страница. Беше благодарна, че не я е набил с камшика.
Двете жени прекарваха толкова време заедно в къщата, че тя и Роуз станаха приятелки, дружба, която се роди, когато веднъж Лола попита дали всичко в статиите за кинозвездите е истина. Тя вярваше, че хората ги грози затвор, ако това, което пишат по вестниците, се окаже лъжа.
- Какво по-точно имаш предвид? - попита я Роуз.
- Ами, има една голяма звезда - каза Лола. - ДарлийнО'Хеър.
- Мисля, че съм чувала за нея.
- Ами, пише - и Лола поруменя. - Пише, че се къпела във вана с мляко.
- Значи наистина го прави. Не виждам защо ще го пишат, ако не е така.
- Баща ми никога не би допуснал подобно нещо - каза Лола.
- Мисля, че е прав - отвърна Роуз. - Тръгне ли по този път, едно момиче може да си навлече още куп неприятности. И няма да усети кога си ги е навлякло.
- Определено е така - заговори с изненадваща страст Лола. - Баща ми е много суров.
Тя говореше често за баща си. Ходел в Бийч на църква, казваше. Един път кучето им се изгубило по време на чутовна снежна буря и баща ѝ излязъл посред нощ да го търси. Намерил го заклещено в капан. Веднъж, разказа Лола, се появили болни шведи без пукнат цент и баща ѝ им дал месо, като рекъл, че Бог ще му го върне.
- И знаете ли какво стана? - попита Лола. - Една сърна дойде право в двора ни. Дойде в двора, спря и погледна баща ми право в очите с молбата да я отстреля.
Всяка седмица тя пишеше на баща си, а на Роуз ѝ беше мъчно, защото баща ѝ никога не отговаряше, затова в един момент я попита:
- Баща ти пише ли ти?
- О, не - отговори Лола. - Той така и не се научи да пише. Не може и да чете. Трябва някое от децата да му прочете писмото. Майка ми обаче пишеше и четеше прекрасно.
- Тя те е научила, значи?
- О, да. Още преди да тръгна на училище. Но тя е мъртва от много години, госпожо Бърбанк. И знаете ли какво каза веднъж баща ми?
- Какво?
Лола спря с увисналия парцал в ръка и когато заговори, извърна очи към пелиновия хълм:
- Каза, че не е трябвало майка ми да умира.
- Какво е имал предвид?
- Лекарят отказал да дойде. Знаел, че нямаме пари. Ех, ние никога не сме имали пари. Баща ми каза, че ако старият доктор не се е бил споминал, майка ми е щяла да оцелее.
Часовникът до вратата избръмча и се подготви да удари часа преди обед.
- Как се е казвал другият доктор?
- Как се е казвал ли? Как?
Часовникът се обади и почти заглуши гласа на Лола. Роуз погледна през прозореца към пътя. Няколко часа по-рано бе видяла от верандата как "Рио"-то изчезва зад възвишението, а преди това пък бе станала свидетелка на нещо много странно. Джордж не я бе чул да влиза в спалнята и тя го бе заварила да се взира в лицето си пред огледалото в банята. Беше приключил с бръсненето и просто стоеше там и се взираше. Тя се беше върнала тихо в стаята. А после и той, за да се облече за града. Не я бе помолил да го придружи дотам. Тя още не можеше да разбере случилото се.
- Как се казва - попита Роуз, - доктор Гордън... старият доктор?
Лола я изгледа с почуда.
- Да. Точно така. Значи и вие го познавате? - Момичето не можеше да начуди на съвпадението, същото като онези, които правеха правдоподобни ужасните истории на госпожа Луис. - Доктор Джон Гордън.
Роуз разтвори устни. Сякаш бе чула собственото си име от устата на призрак.
- Джон.
- Малък свят - отбеляза Лола.
