Екземпляр от романа „Старецът и морето“ с посвещение от Ърнест Хемингуей, написано дни преди самоубийството му, беше дарен на Нобеловия музей в Стокхолм, съобщава електронното издание на в. „Ню Йорк таймс“, цитирано на български от БТА.
През 1961 г. Хемингуей, страдащ от депресия, параноя и тежки психични разстройства, е лекуван в клиниката „Майо“. Там за него се грижи екип от католически медицински сестри, ръководени от сестра Имакулата. Подробностите за отношенията им са останали в миналото, но връзката им очевидно е била достатъчно значима, за да подтикне писателя да й подари свой екземпляр от прочутия роман с лично посвещение, датирано на 16 юни 1961 г.
„На сестра Имакулата: тази книга – с надеждата да напиша друга, също толкова добра, когато късметът ми в писането отново се върне. А той ще се върне.“
Това обаче не се случва. Шестнадесет дни по-късно, на 2 юли 1961 г., Хемингуей се самоубива в дома си в Айдахо.
В продължение на повече от шест десетилетия сестрите от ордена „Свети Франциск“ в Рочестър, щата Минесота, съхраняват книгата, която се смята за носител на последните писмени думи на Хемингуей. Сега тя е дарена на Нобеловия музей в Стокхолм, който представя творчеството и идеите на над 900 нобелови лауреати. Това е първият артефакт в колекцията на музея, свързан с Хемингуей.
„Този том е изключително ценен за нас, защото носи множество истории. Ще го изложим възможно най-скоро“, заяви Улф Ларсон, старши куратор в музея.
От религиозния орден коментират, че е дошло време книгата да бъде видяна от по-широка публика. „Беше жалко да стои заключена в трезора на манастира, където никой никога няма да я види“, казва сестра Мариса Макдоналд от ръководството на Францисканския орден.
Хемингуей получава Нобеловата награда за литература през 1954 г., като в мотивите се подчертава „мощното и пионерско майсторство в изкуството на разказа, проявено най-ярко в „Старецът и морето“.
В края на 50-те години писателят преживява дълбока творческа и лична криза. Работи върху мемоарите си за Париж, публикувани посмъртно като „Безкраен празник“, но е разочарован от неспособността си да пише. През ноември 1960 г. постъпва в психиатричното отделение на болница „Сейнт Мерис“, част от клиниката „Майо“, където остава до края на януари 1961 г. Лекуван е с електрошокова терапия и отново е хоспитализиран през април.
По това време в отделението работи сестра Имакулата – 37-годишна медицинска сестра, която, според „Ню Йорк таймс“, успява да разкрие по-меката страна на писателя, известен със суровия си характер.
„Жестът е много мил и внимателен – да каже нещо положително на човек, който се е грижил за него“, коментира Сандра Спаниър, професор по английски език в Университета на Пенсилвания и редактор на проекта „Писмата на Хемингуей“. „Това разкрива топлина в характера му, с която той рядко е свързван.“
След смъртта на сестра Имакулата през 1992 г. книгата остава на рафтовете в библиотеката на болница „Сейнт Мерис“ и постепенно е забравена. Преди пет години обаче тя отново привлича внимание, след като една от сестрите споменава за нея на Къртис ДеБерг – изследовател и автор на книги за Хемингуей.
ДеБерг намира посвещението за зловещо. „Дали наистина е вярвал, че ще може да пише отново след електрошоковата терапия, или дълбоко в себе си е знаел, че това е краят?“ – пита той.
По негова инициатива книгата е предложена за дарение на Нобеловия музей. Според Улф Ларсон посвещението „улавя Хемингуей в края на живота му – все още изпълнен с надежда и в търсене на още една история. Това е интимен и изключително ценен фрагмент от литературната история.“
