На 28 ноември се навършват 20 години от смъртта на един от най-големите български поети Георги Рупчев.
В две вечери – едната е на 28 ноември (деня, когато той си отива) в 16 ч. в клуб "Перото", и на 29 ноември в Столичната библиотека на 3 етаж в "Книжовно наследство" – ще бъдат прочетени от актьори някои от стиховете на Георги Рупчев и негови съмишленици ще се опитат да върнат образа на неговото слово.
Той продължава да бъде четен не само от връстници и приятели, но и от новите поколения е ценен, обичан и боготворен. В онова време, когато езикът е стегнат, удушен от условията, от условностите, той създава една нова територия за българския език и стих. Все още няма достойна литературно-критическа книга за неговия принос в тази посока. С чувство за хумор, с огромна ерудиция, с една деликатност и ненатрапливост присъства Георги Рупчев в литературното пространство.
Майя Праматарова разказва в "Артефир":
"Поезията на Георги Рупчев продължава да бъде жива години след като него го няма и тепърва ще бъде четена. Чрез неговата поезия думата съхранява красотата си, стихът му по друг начин представя езика ни. Това е осмисляне на думата – разкриване на поезията чрез думата. Думата е въплътена по друг начин и в неговите преводи – "Песен на песните", да речем. С бляскавото си чувство за хумор винаги успяваше да доведе до смисли, до които малцина успяват. Георги Рупчев беше човек, който присъстваше не само в литературата – неговата любов към музиката, към театралното изкуство, неговата откритост към света, любопитство към света... бяха изключителни."
Георги Рупчев е от онези поети, които препотвърждават принадлежността на българската поезия към световните образци. По неговите думи „Поезията е нещо неопределено, което непреодолимо се налага да бъде казано, изкрещяно, прошепнато повече или по-малко право в ухото на вселената.“
Иван Теофилов го нарича „коронован княз на метафоричните състояния“, а Едвин Сугарев пише:
„Поезията на Георги Рупчев е особен, рядък случай, чиято значимост поне според мен надхвърля тази на неговото поколение, а и на времето, в което е създадена. Поети като него като че ли принадлежат към друга раса, за която поезията е наистина самоубийствен занаят – или „проява на инстинкта за неприспособимост”, както го определяше Жоро. И именно затова днес, в подлите и малоумни времена, които обитаваме, такива поети са насъщни. Паметта за тях ни напомня за съществуването на една дълбинна автентичност, в която тъмното и светлото се преливат и чиито пейзажи съграждат език, на който проговаря универсумът. Съизмерването на човека с тази именно автентичност и проблематичността на неговите идентификации в един много повече екзистенциален, отколкото социален план, е голямата тема на всичко написано от Георги Рупчев.“
Тя продължава до ръба на огледалото
и там се отразява и изчезва.
Из стаята той често ще е обикалял
и е разтребвал безполезно,
въртял се е на празни обороти грамофона му,
светът се е въртял като изтъркана мелодия,
стопанинът понякога излизал на балкона
и гледал от дванайсетия етаж надолу,
тиктакал е будилникът, кафето е възвирало
и вятърът е ровел в разтворените страници,
небето сменяло боите си, а той е сменял ризите,
играел с котарака, в съня си се е стряскал.
И тази вечер сигурно той дълго ще е пушил,
седейки във креслото си, е слушал радио
и гледал как мъглата от Витоша се спуща,
а виното на малки глътки му се е услаждало...
Това е стаята, леглото е приготвено. Отвъд стената
мълчи градът, а също и безкрая.
Мълчание, което е забравил в бързината
напусналият наемател.
"Времето не е намалило въздействието на тази дълбока и изпълнена с трагизъм поезия, а младите поколения се вълнуват от нея толкова, колкото и поколението, към което принадлежеше Рупчев. Но значимостта му надхвърля неговото време", отбелязва още Едвин Сугарев.
