След 104-годишнината от рождението на писателя на 21 март, на 10 април се навършват 30 години от смъртта му през 1995 г. През настоящата година си отиде и дъщеря му Джина Василева (15 ноември 1945 – 26 януари 2025). В промеждутъка на пролетното преломяване от снежни бури към пролетен цъфтеж, което тази година по нашите краища беше в обратен ред, малък дар на почит към Майстора на словото.
*
МАЯ ГОРЧЕВА, "Портал Култура"
Търсейки най-ранните репортажи и разкази на Борис Априлов, отворих периодиката в Бургас от 1937–1946 г. Първите стъпки от публичното му явяване ли ще подскажат какви са траекториите на писателския му почерк и въображение, или разгадката се крие в трупаните през годините несподелени ръкописи? Част от авторовия архив вече е в Централния държавен архив и се съхранява като частично постъпление (ЧП 371), прието през 2020 г., което се състои от шест кашона, равняващи се на 2.90 линейни метра. Преди постъпването му Джина Василева, дъщеря на писателя, е направила електронна публикация на всички предадени ръкописи, достъпни в сайта на писателя, както и в деветтомното издание „Избрани произведения“ („Джина“, 2014). Предстои отварянето на нови документи, предадени от Джина Василева в отдел „Фондове и литературно наследство“ на Националния литературен музей.
Огромни благодарности на г-жа Василева, че сайтът за писателя, който тя създаде, направи видимо творчеството му. Благодаря за възможността да се запозная с още документи от авторовия архив и ръкописи, чрез които да попълня картината за биографичните и литературните обстоятелства около него.
Въпросите, с които започнах, бяха прости, но търсенето на първите авторови публикации в бургаската преса ме въвлече в потока на всекидневието на града и пред мен се откри картината на мащабната му модернизация и преобразяване. Разказът за темите и жанровете на начеващия писател се превърна във възсъздаване на модернизацията в българското общество и култура и едновременно с това – на изработването на нов модел на литературата с влизането ѝ в подлистника на всекидневника. Десетилетия по-късно с последните си творби писателят се връща към бургаските сюжети, към морето и неизречената тайна на хармонията на битието, достъпна на детския порив към света.
През годините дирята от този пръв изумителен досег остава в творбите му със случайно мерналите се лица или в еднотипните сюжети, които ту се сгърчват в стереотип – и писателят зарязва ръкописа, ту го отвеждат към нови абсурдни сюжети, в които зад сарказма изплува все тъй неизречимата тайна на съвършената хармония на творбата. В разгъването на времето, през публикувани творби и ръкописи ставаха все по-видими концептуалните образи и сюжетните ядра, разпознаваеми в разнообразни житейски ситуации. Автотекстуалността, символите и проследяването на вариращите им актуализации ме въведоха в работилницата на писането, на производството и възпроизводството на символи и наративни схеми, сякаш Майстора кръжи над едни неизменни образи загадки и с всеки сюжет и тяхното превръщане в разказ се опитва да ги улови и разбере. Писането и пренаписването е неуморна рефлексия и саморефлексия за границите между идеалните образи и реалните им въплъщения.
Ще се доближим до разбирането на това творчество и като история, като отражение на реални факти и събития и приближаването до историческата истина, и като вдълбочаване във въображаемите образи и осмислянето им. Навярно всяко творческо произведение създава свят или говори за света, жадувайки да го приближи. „Свят“ е дума, която често употребяват героите му, но тя няма дефиниция – светът е както в пълнотата на възсъздаването му, така и в достигането да животворната му ядка и улавянето на ритъма му. Между двете крайности на миметизма и концептуалното усилие е езикът и неговата протеичност както да изрича гневни обвинения, така и да славослови или шепне.
Натрапва се въпросът защо в критиката не се е появила интерпретацията, която да свързва писателя както с историческия сюжет, така и с темата за авторефлексията и самосъзнанието, но вместо това се запитах каква е цената да продължиш да пишеш за това, което желаеш, без да срещаш разбиране и признание. Борис Априлов я плаща, тъй като той има неизчерпаем кредит – с упованието в мъдростта на детството, вродената жизненост, фанатичната вяра в порива към пътешествия и в човешката сърдечност, с иронията на остаряването. Неговият свят е топъл, наситен с дребните делнични диалози и инстиктивната потребност да говориш с другия и да споделяш. И страховито аскетичен – със стръвта на неговите герои: художникът – да рисува („Великата суета“); алпинистът – да се изкачи сам и без кислородна маска на най-високия връх („Изкачването“); писателят – да се самопотопи в сърцето на Черно море („Овъркил“). Постигането на смисъла е в нетърпението да се втурнеш, или както го запечатва в картините си художникът – да застанеш пред света:
[…] а аз ще ви удрям с шедьоврите си по главите и ще ви повтарям, че човекът, какъвто и да е той, рано или късно излиза на една тераса. Чак тогава може да се допусне някое предположение за него. („Великата суета“)
От години съм потънала в творбите на Борис Априлов и не пропускам повод, когато мога да кажа или напиша нещо за автора, така че колкото и да е непълно знанието ми, достатъчно материали се натрупаха. При подготовката на книгата прекомпозирах някои студии, сверих и допълних, всъщност пренаписах и дописах онова, което се е мернало като необоснована интуиция. Всъщност интуициите не са измамни, стига да има и постоянство, и желание да си обясниш какво са ти съобщили. В името на все недостижимата пълнота пожертвах убеждението си, че книгите трябва да са лаконични и повече да подсказват, отколкото да казват.
В композицията на книгата има три дяла. Първите два са своеобразен разказ за писателя, всеки един с по три епизода: за генезиса на писателския почерк и теми и за социалното битие, извайващо темите и жанровете му до изплуването на естетическия експеримент и митологията на творческия акт, в пресечната точка между историята на текста и извеждането на генеративните ядра на въображението, между ранно и късно творчество на автора. В третия дял става дума за Борис-Априловите теми: конвертируемата тема за маринистиката в сравнителнолитературен анализ; космополитизмът и световната литература; цитатите и междутекстовият прочит на българската литература. Студията за българската маринистика е замислена не толкова като отдаване на почит на жанра, с който е представян в литературно-критическите интерпретации писателят, който се нарича „куче на пристанищния квартал“, колкото поради светоусещането му, отменящо приетите стереотипи за сухоземното ни битие:
Спокойно мога да кажа, че от пет до двайсет и пет годишната си възраст съм се чувствал неотменна подробност от морето, влизал съм в него и съм излизал от него естествено, както го прави, да речем, едно раче. („Плаващата мансарда“)
В крайна сметка, дали ще обърнеш гръб на „сигурната суша“ и ще тръгнеш към „вероломното, пълно с ядове и заблуди море“, или няма да обърнеш гръб, е въпрос на историческа конюнктура; по изключение, ако си „неизличимо заболял от лудостта да уловиш вятъра в платната си“ („Плаващата мансарда“).
Творчеството на Борис Априлов е основна референция за още много други теми, най-напред екологията, предателствата срещу природната и социалната хармония и замяната ѝ с кресливото наддаване във видимостите на успеха. Или за езиците на българската литература между сленг, просторечие, литературни образци и стилистичната норма на индивидуалния почерк; усвояването на чуждоезиковите „гости“ в „своята“ реч; езикът на вестника и литературата. Или темата за любовта – и за липсващия език на литературната критика, а и на писатели и поети за това как се материализира еротиката, пък било то и в слово.
Остава и задачата за литературно-исторически очерк, който да обхване всевъзможни социални и исторически контексти в биографията на автора и рецепцията на творбите му. Както и главата антология с Борис-Априловите фрази, съвършени формулировки на обърканите казуси, на които се натъкваме в света. За компенсация оставих в книгата много цитати и избягвах коментарите, които биха затлачили ясната фраза или притъпили ироничната й самонадеяност. Четенето му бе като плаване – следвайки поривите на вятъра, държейки под око извивките на брега с очакване на закътани заливчета. Като плаване, но това плаване е без мотор, само под платна – без шум и миризма на нафта и с обезсърчаващо безсилие пред капризите на вятъра. Или както го нарича писателят:
Ветроходството е най-трудният, най-бавният и най-скъпият начин да се придвижите от едно пристанище в друго, където при това нямате никаква работа. („Плаващата мансарда“)
Изглежда ненужно, но пък може да изненада с остроумната фраза, а и да поднесе неочакваното щастие да съзреш красотата, от която „при това“ няма никаква полза.
И още нещо, което непретенциозният разказ, както в „Плаващата мансарда“, постига: предава социален и исторически опит. С автобиографичните сюжети и сюжети по реални прототипи Борис Априлов продължава да изписва българската модерност, като запечатва в литературни сюжети знакови лица на творческия експеримент. Дори абсурдните сюжети на новелите му имат паралели с реални исторически лица или събития. От тези сюжети израстват модерната епичност и литературният разказ за модерността, устремен към една цел: създаването на творбата, постигането на творческата свобода и единение – с другите и жаждата им за щастие и с прадревния ритъм на битието. Едва в края на 1980-те и 1990 г. са публикувани или „извадени от чекмеджето“ неговите романи „Овъркил“ и „Великата суета“, в които той поставя високо летвата със своите философско-екзистенциални и социално-саркастични прозрения. Премълчаването им в литературната критика е оглушително.
И така, смъквайки абсурдните сюжети до историята и наблюдавайки изумителното преобразяване на факта във фикционален разказ, прочитът на това творчество повежда из лабиринта на авторовата рефлексия за новоизкованите митове на модерното време. Частици от разказа за битието ще уловим в лекото дихание на отделен образ или в нелогичната последователност на случващото се, която води към изначалните опори на света: лабиринта, далечината, стената, терасата, или пиедестала, на който е призван да се яви всеки… Вместо да преразказва митовете, писателят Борис Априлов разказва героичните човешки сюжети на модерното време – за надделяването на разрушителния гняв или за създаването на творбата – всеки път нова и все по-близо до сбъдването на утопичното единение на множеството, спуснало се към морския бряг.
*
Уводни думи към книгата на Мая Горчева „Книга за Борис Априлов. Всичко трябваше да се измине с бавните отпуснати стъпки на любовта…“. Редакция Н. П. Б., Мария Русева. Научна редакция Юлиан Жилиев. София: „Литературен форум“, 2025.
Изследването е подготвено за издаване с подкрепата на програма творчески проекти на Министерство на културата, 2024
МАЯ ГОРЧЕВА е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, а през 2003 г. защитава докторска теза върху цитатността в българската проза от 30-те години на XX век. Автор е на монографиите „Между текста и цитата“ (2004), „За българската проза от 30-те“ (2005), „Иконите спят“ от Гео Милев: превъплъщенията на модерната душа“ (2006), „Как се прави авангард: литературните проекти на Гео Милев от „Лира“/„Изкуство“ до „Везни“ (2008), „По стародавни мотиви. Следите на народната песен в модерната българска литература“ (2013) и „Деликатните настроения на Борис Априлов“ (2013). Участва в проекти за превод. Преподава история на новата българска литература във Филиала на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ в Кърджали.
