ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Забележителна, сложна личност и писател от световен мащаб е великият син на Крит Никос Казандзакис (1884 - 1957), чиято годишнина отбелязваме сега. Наистина, той трудно може да бъде охарактеризиран и типизиран, освен анализът успее да го определи сред множеството влияния, асоциации, теми и мотиви, които откриваме в забележителното му творчество. А начинът, по който ги е използвал е определено негов, на Казандзакис. Пътят на духовните дирения на този син на Елада, неговото „изкачване по Голгота”, както писа самият той, представлява една „особена червена линия”, очертана от капки моя кръв, която бележи пътя ми сред хората, страстите и идеите”. Подобно на своя приятел, прочутия румънско- френски писател Панаит Истрати (1884 -1935), наречен още „Балканският Горки”, с когото пътува много, той се разкъсва в „безмилостната битка между духа и плътта”, сражава се, за да помири тези  две „противоположни космогонически сили, за да почувстват те, че на са врагове, а съдружници”. И в резултат на това цялото му белетристично творчество показва непрекъснато почти безапелационно надмощие ту на едната, ту на другата страна.

Животът му е бурен, изпълнен с пътувания, важни мисии, интересни срещи и преживявания. Роден е на 18 февруари 1883 г., под духовния знак на Водолея в Ираклион, столицата на остров Крит. Баща му е силна и авторитарна личност, която бележи съдбата му (за него ще напише романа си „Капитан Михаилис"), а майка му - нежна и кротка жена, от която наследява любовта си към словото и поезията. Деветнайсетгодишен отива в Атина, за да учи право, но се увлича от литературата и философията. През 1907 г. е вече в Париж, където слуша лекциите на французина Анри Бергсон, чието учение за „жизнения порив”, подкрепен от ницшеанската вяра във върховната „воля за власт”, ще състави базата на неговото мировъзрение. Според младия Казандзакис човек трябва да избере за свои „спасители в живота”: Христос, Буда, Одисей, Данте и...Ленин.

Завърнал се в Гърция, започва активно да превежда философски трудове. През 1914 се запознава с поета и драматурга Ангелос Сикелианос (1884 - 1951) и двамата заедно обикалят историческите места в Гърция. 

Бурният политически живот в родината, неведнъж му дава възможност да действа, да провери своя характер. Още като юноша той наблюдава Критското въстание от 1897 г., при което неговите сънародници критяни, се сражават геройски с турските поробители. Затова през Балканската война той постъпва в гръцката армия. През 1919 г. премиерът Венизелос му възлага важната мисия - да организира евакуацията на 150 000 гърци от руското Черноморие и Кавказ. А през Втората световна война е министър в правителството на Софулис и президент на Съюза на работниците- социалисти.

За Десетата годишнина от Октомврийската революция Казандзакис, заедно с прочутия румънец Панаит Истрати, е поканен в Москва да участва в тържествата и да обиколи Страната на съветите. Тук двамата приятели, отначало убедени социалисти, като повечето европейски интелектуалци от епохата, постепенно виждат жестоката истина за комунизма и по-късно ще напишат статии и книги, които ще предизвикат гнева на Кремъл. (Срещу дисидента Истрати ще има още по-жестока кампания, която ще го вкара преждевременно в гроба.) За тези събития пише и неговата съпруга и секретарка, очарователната Елени  Самиос Казандзакис (1902- 2004) в книгата си „Истинската трагедия на Панаит Истрати” (преведена наскоро от автора на този текст).

През 30-те и 40-те години Казандзакис обикаля цяла Европа, среща се с диктатора на Испания Франко, с Максим Горки и редица други прочути личности от епохата, за които ще напише.

В голямото му по обем творчество има пиеси, стихове и поеми, сценарии, преводи (сред тях на „Фауст” и „Божествената комедия”, а също и на „Илиадата” и „Одисеята” на новогръцки), разкази и романи, написани на френски, пътеписи, книги за деца.

Но световното му признание идва късно, почти в края на живота му, когато по политически причини е прокуден от Крит и Гърция. Романът „Зорба Гърка”, 1943, веднага го нарежда сред първите и най-четени белетристи на нашето време. После, един след друг следват: „Христос отново разпнат”, 1948, „Капитан Михалис”, 1950, „Последното изкушение на Христос”, 1951, „Свети Франциск”, 1953, и автобиографичния шедьовър „Рапорт пред Ел Греко”, 1956. Последната книга е едно изключително четиво, което е неговата „Одисея”, равносметката на един  богат и пълноценно изживян живот. Тези забележителни творби са преведени на много езици, а авторът им е номиниран за „Нобел”. 

Никос Казандзакис умира в изгнание, на 26 октомври 1957 г.във Фрайбург. По-късно тленните му останки са преместени в родния Ираклион. Върху надгробната му плоча можем да прочетем надписа:

           „На нищо не се надявам, от нищо не се страхувам. 

           Аз съм един свободен човек”.

Днес второто по големина международно летище в Гърция, което в родния му град, носи името „Никос Казандзакис”.

---

бел.а.

Големият гръцки писател е познат, четен, обичан у нас. Неговият предан български преводач Георги Куфов ни остава поредица от седем прекрасни, вдъхновени преводи. Те се издават и преиздават и може да се каже, че вече са неотменима част от нашата духовна култура. Филмът на Михалис Какоянис по „Зорба Гърка” (1964) с Антъни Куин и Алън Бейтс и балетът на Микис Теодоракис по същия роман, поставен с голям успех в Софийската опера, се посрещнаха като две значими културни събития у нас.

Златни зърна от „Зорба Гърка”:

• „Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека- самотата.”
• “Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите.”
• “Отново отекна вътре в мен,…, ужасното предупреждение, че този живот е единствен за всеки човек… 
• "Един разум, който се вслушва в това…предизвестие, се изпълва с решимост да победи дребнавостите и слабостите си, да победи леността и празните големи надежди и да се вкопчи изцяло о всяка отлитаща завинаги секунда.”
• “ Сякаш Христос беше някакво лекарство, което човек взема само когато заболее тежко; докато е жив и здрав и яде и пие и люби, не му трябва.”
• “Алексис- рече ми той,- ще ти доверя нещо; малък си още и няма да го разбереш; ще го разбереш, когато пораснеш. Слушай, чедо мое: Господ не могат го побра седемте ката на небето и седемте ката на земята; ала го побира сърцето на човека. И затова внимавай, Алексис, жив да си, внимавай да не нараниш никога сърцето на човека!“
• “Половинчатите работи- половинчатите приказки, половинчатите грехове, половинчатите добрини докараха света до днешния му хал. Стигни бре, човече, до края, карай и се не бой! Повече го е гнус Господ от половинчатия дявол, отколкото от архидявола!”