Няма официална световна класация на най-крадените книги. И това е разбираемо – никой не се хвали със загубите. Но ако се заслушаме в шепота на библиотекарите по света и в полугласните признания на книжарите, ще се очертае една парадоксална, но устойчива картина: най-крадените книги са онези, които хората най-много искат да имат в библиотеките си.
Начело на всички неофициални списъци е Библията. Свещен текст, който проповядва „не кради“, а същевременно най-често изчезва от рафтове. Тук моралният парадокс е очевиден.
Плътно след нея е „1984“ на Джордж Оруел – роман за свят, в който всичко се наблюдава, архивира и контролира. Че именно тази книга изчезва най-често, звучи като литературна шега, но и като предупреждение: някои текстове не търпят да бъдат временно притежавани – те искат да бъдат задържани.
Сред вечните „невърнати“ е и „Спасителят в ръжта“ на Селинджър. Това е роман, който младите читатели не просто четат, а припознават като лична територия. Той не се краде, а се „спасява“ от връщане.
Най-ироничният случай остава „Steal This Book“ на Абби Хофман – заглавие, което години наред оглавява списъците с липсващи книги. Малко произведения в историята на литературата са били взети толкова буквално от собствените си читатели.
Редовно „изчезва“ и „Изкуството на войната“ на Сун Дзъ – настолна книга за стратези, бизнесмени и студенти, които вероятно намират в нея не само тактика, но и оправдание.
До тях се нареждат Хари Потър, особено първите части – книги, които децата задържат с убедеността, че магията не трябва да се връща по график. А малко по-надолу, но устойчиво присъстват учебниците по медицина и право – там кражбата често е социален акт, породен от непосилни цени и спешна нужда.
Любопитно е, че в тази неофициална класация се появяват и философските книги – Ницше, Маркс, Платон. Те не са „леки“ за четене, но са тежки за оставяне. Както и заглавията за самопомощ и психология – книги, които хората не искат да четат публично, а още по-малко да връщат.
Общото между всички тези „най-крадени“ книги е просто: те не са просто четива, а лични убежища. Те не се вземат от алчност, а от потребност – духовна, интелектуална, понякога екзистенциална.
