Големият актьор Никола Анастасов навърши 84 години на 22 април. По този повод колегите от Сатирата му подготвиха изненадващо представление. През последните години той  претърпя няколко животоспасяващи операции. Въпреки здравословните си проблеми зрителите отново видяха неизменната му усмивка. Предлагаме ви интервюто, което актьорът даде на Полина Гергушева от бТВ.

-------

Защо решихте точно на рождения си ден отново да излезете на сцена?

- Е, това е изненадата за мен. Аз не знаех, че са предвидили на 22-ри, на рождения ми ден, че ще имам представление, не знаех, че и до тогава ще се оправя със здравето, за да играя. Нещо съдба, сигурно, или тарикатлък на някои колеги, викат: „Дайте да се почерпим по случай рождения му ден”.

Толкова много години сте прекарал тук в този театър...

- Цял живот.

Колко са всъщност?

- Тука 59 само в Сатиричния театър и 2 – един във Враца и един във Варна. При основаването на театъра от тогава съм актьор и съм много щастлив, че от тогава не напуснах театъра си, макар че ме поканиха в Народния и толкова беше престижно да играеш в Народния, по много причини, но като ме видя Стефан Сърчаджиев - директорът на нашия Сатиричен театър, че отивам при директора на Народния театър, за да уговаряме условията, вика: „Да не си стъпил в Народния театър, връщай се веднага, остани си в тоя театър! Той е твой!”. И аз наистина го превърнах в мой театър и повече не му изневерих. Аз въобще не съм му изневерил, но бях на крачка да вляза в помпозната червена сграда на големите творци, но ето тука съм много по-щастлив.

Наричат ви „усмивката”. Това е един от прякорите ви, а какво ви кара да се усмихвате?

- Човек трябва да го помнят с усмивка, с весело настроение, никому не е нужен да знае скърбите му и драмите му и да става съпричастен. Всички живеем за да се радваме един на друг, а смехът, както казвам аз, е превъзходство на духа и по-хубаво нещо няма. Но той Калоянчев го измисли това -„Усмивката на Сатиричния театър”.

Вие защо обичате толкова театъра? Задавал ли сте си този въпрос?

- Много е странен и чуден въпросът ви, защото аз кандидатствах от немай къде в театралната академия, защото другаде не ме приемаха и не бях и гледал театър при това, а само опера. Имах нахалството да се явя и изпълня и то научих стихотворението „Юноша” на Христо Смирненски за 2 дни и на третия се явих. Сега аз просто имал съм късмет, харесали са ме. По едно време вече пресяване на последен тур изведнъж викат: „Абе, кой го пусна пък това момче”? И професор Филипов каза: „Абе нека влезе, щом е достигнал до тука, значи си има нещо”. И аз влязох в неговия клас и той там каза: „Ей, аз те взех, макар че имаш много кусури. Но нали за това е театралната академия - да превърнем минусите в плюсове! Това, което имаш, разбира се, крив нос, щръкнали уши, нисичък си, дребен, всичко може да се пооправи, ако се превърнеш в един комедиен актьор, в едни характери човешки и ги превъплътиш на сцената и това ще покрие всички твои недостатъци”. Големият педагог Дановски, който стана директор на Сатиричния театър, така ни учи - като е гарга да е рошава, и ние станахме всички рошави гарги. И ето от тези рошави гарги се явиха куп големи български артисти, които остават за вечни времена.

Кого помните най-ярко от всички тези артисти?

- Просто ще обидя някой. Те са толкова много и всички са различни – ами Григор Вачков, ами Парцалев, ами Калоянчев, Константин Коцев, Васил Попов, ако започна да изреждам, това са страхотни брилянти да имаш в спектакъла си такива актьори разностранни неповторими, а и жените.... Татяна Лолова, Стоянка Мутафова, всички, които се научихме на този нов вид театър сега толкова любим и не мога никога да го напусна дори с малка операцийка на корема – пак дойдох и играх.

Тук, в публиката, е бил един от вашите лекари?

- Да, откъде знаеш?

Е, казаха ми.

- Да, имах смелостта да го поканя. За съжаление, чак на 18-ти ред. Такъв голям професор, който ме оперира и който ще ме дозакърпи тези дни, на толкова далечно място. Но той сигурно е гледал и по-важното е, да се радва отколкото на кое място седи. Сега аз бях страшно изненадан, когато преди два дни стъпих след дълго отсъствие в театъра и видях афиша „Новите дрехи на краля” и замрях, защото това е, тази пиеса я играхме ние най-първите актьори на театъра и там играх моята първа роля. И така се зарадвах, като че аз ще играя. Но те сигурно си имат свой стил, сега ще ги гледам като излезе премиерата, ще ги гледам и сигурно ще им се радвам, защото всеки носи със себе си нещо ново неподозиращо и неочаквано, така че поколенията се сменят, дано да се запази приемствеността, а иначе таланти Бог дал в България.

А за собствения си рожден ден какво ще си пожелаете?

- Да мога да изиграя следващото представление пак.