ДЖЕНИВА АБДУЛ, "Гардиън" (превод от Ружа Мускурова за "Литературен вестник")

56-годишната Джумпа Лахири е автор на три сборника с разкази, сред които „Преводачът на болести“, спечелил наградата „Пулицър“, и три романа – „Името“, „Низината“ и „Къде съм аз“. Последната книга е нейният първи текст, написан на италиански и преведен от самата нея на английски. Лахири е автор и на сборника с есета Translating Myself and Others.

Родена в Лондон в семейство на индийски имигранти и израснала в САЩ Лахири владее бенгалски, английски, италиански, „малко френски и испански“ и в момента изучава новогръцки език. Също така чете на латински и старогръцки. Тя е превела три романа на италианския писател Доменико Старноне и е един от преводачите на „Метаморфози“ на Овидий на английски – „сакрален“ текст по нейните думи, проект, описван от нея като най-значимия в живота ѝ. Последният сборник с разкази на Джумпа Лахири „Римски разкази“, е преведен от италиански от авторката и Тод Портновиц.

Днес Лахири живее половин година в Рим, а другата – в Ню Йорк, където преподава. Тя е професор в колежа „Барнард“ в Колумбийския университет. „Безсмислено е да сравнявам двата града. Те са чудесни места за живеене, но ако трябва да избирам, бих предпочела Рим“.

-------

Нека поговорим за новия ви сборник с разкази. Заели сте заглавието и концепцията от Алберто Моравия, който публикува своите „Римски разкази“ през 1954 г. Кое ви накара да направите това?

- Чета и се възхищавам на творбите на Моравия от много години. Racconti romani е едновременно фреска и портрет: компактна група разкази, които са епични по своя обхват. Всъщност неговите текстове бяха моята първа среща с Рим далеч преди да посетя този град. Той беше първият писател, чиито творби прочетох на италиански години по-късно. Когато започнах да пиша на този език, Моравия беше авторът, който ме водеше и напътстваше. Яснотата на неговия стил, контролът му над езика, неговата прецизност ме учеха как да пиша на новия за мен италиански. Заглавието ми е израз на почит към Моравия, но и на желанието ми да изтъкна разликите между неговия поствоенен Рим и града, в който живея сега и познавам от едно десетилетие. Персонажите му, също като моите, са аутсайдери или хора, които са загубили пътя си, непрестанно изживяват кризи и често живеят на ръба.

 

Казвали сте, че за вас преводът е преобразяване, своеобразно превъплъщение на изходния текст. Смятате ли, че това се случва и с вашите разкази в превода на английски?

- Мисля, че преводът е… акт на радикална промяна, акт на трансформация и претворяване на текста. В известен смисъл той става неузнаваем спрямо това, което е бил, въпреки че същността му се запазва.

 

Темите за другостта, отделянето от родната среда, живота без корени се появяват отново и отново във вашите разкази. Отглас ли са те от вашия личен опит, след като се преместихте да живеете в Рим?

- Да, изборът на тези теми е насочван от мои преживявания. Не зная как се чувстват хората, които не са изпитали драмата на подобна голяма промяна. Спомените ми от ранното детство, както и от юношеските ми години са свързани с усещането за другост – когато посещавах Индия като дете и в младостта си или Лондон, където съм родена, то винаги ме връхлиташе. Всичките ми произведения изследват природата на това чувство.

 

Когато казвате „моето място“, какво имате предвид?

- Това е мястото, където се чувствам спокойна и изпитвам радост и доволство от възможността да принадлежа на света и на една общност. Там тези мои чувства са дълбоки и силни… и са част от причините да бъда така силно привлечена към един чужд език и една чужда култура. За мен това е място на трансформация. В Рим се промених и като човек, и като писател.

 

В много от разказите ви персонажите нямат имена – каква е причината за това решение?

- Не давам имена на персонажите си от доста време – имената отсъстват от всичките ми текстове, написани на италиански… защото съм уморена. Уморих се от възможните предубеждения на читателите, от заключенията, които веднага биха направили въз основа на името. Ако нарека някого П в свой разказ, всичко, което ще разберем за него в началото на текста, може да бъде фактът, че е жена, която е родена и израснала в Рим. Не разполагаме с ориентир как изглежда, с какъв произход е, откъде са родителите й. Така нямаме възможност да градим предварителни представи за нея.

Майка ми имаше навика да преглежда телефонния указател на Университета в Роуд Айлънд всяка година. Спираше се на индийските фамилни имена и казваше: „ето едно, ето друго и още едно – ще им се обадим и ще ги поканим вкъщи“. Разбирам, че имената са важни, когато се стремим към укрепването на определена общност, или са начин да кажем: „Ето тук сме на сигурна почва“, но днес се отдалечавам от тези неща.

 

На кои съвременни писатели се възхищавате най-много?

- Рядко чета съвременна проза, всъщност почти нищо, ако трябва да съм искрена. Все пак следя книгите на Лидия Дейвис. Очаквам с нетърпение всичко, което създава Доменико Старноне, превеждам и някои негови книги на английски. Все повече и повече обаче насочвам енергията си към творчеството на Овидий.

Същевременно участвам в проект за преводи на творби на Хораций. Това е завръщане към латинския, към Древна Гърция, стимул за изучаването на съвременен гръцки; в същото време упражнявам отново моя френски и препрочитам Бекет. Това правя в момента, в тази посока са насочени всички мои усилия.

 

Кои преводачи почитате най-много и защо?

- Уважавам редица преводачи, които са и писатели, като Чезаре Павезе, Антонио Табуки и Итало Калвино. Възхищавам се на Кейт Бригс заради преводите ѝ на Барт, на Розмари Уолдроп за преводите й на Едмон Жабес, на Гаятри Спивак за работата ѝ върху преводи на трудове на Дерида, на Анита Раджа, която превевежда Криста Волф от немски на италиански, на Джоя Гуерцони, превела книги на Сири Хуствет, и на редица други преводачи. Благодарна съм на Едит Гросман за превъзходните ѝ преводи на текстове на Гарсия Маркес и на други испаноезични автори. Включила съм нейната книга „Защо преводът има значение“ в моя курс по превод.

 

Коя е последната голяма книга, която прочетохте?

- „Сага за Йоста Берлинг“ от Селма Лагерльоф.

 

Какво научихте от вашите студенти?

- Да остана завинаги студент.

„Интелигентността е преди всичко аристократизъм за духа.“

Карл Ясперс, германски психиатър и философ, роден на 23 февруари преди 141 години

Анкета

Ще подарите ли книга за Коледа?

Да, както винаги - 80.8%
Да, за първи път - 0%
Не, предпочитам друго - 15.4%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Между документалното и въображението

 

„Мери. Раждането на Франкенщайн“ – фокус на текста е вглеждането в творческия процес, довел до създаването на най-популярния роман на Мери Шели

"Най-дългата нощ" - майсторска работа. И днес се гледа с удоволствие

 

Филм на Въло Радев от 1967 година, по сценарий на Веселин Бранев, оператор Борислав Пунчев, музика Симеон Пиронков

Задругата на Бялата богиня

 

Концерт на сър Брин Терфел, Мила Михова и Софийската филхармония с диригент Найден Тодоров, Зала „България“, 28.І.2024 г. Сред присъстващите на концерта нямаше нито един глупак.