ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Казват, че един от основните недостатъци на демокрацията е, че позволявала на хора, които би трябвало да бъдат в затвора, да влязат във властта, та дори да направят голяма кариера – да станат министри, депутати и премиери. Ситуацията е добре позната както в света, така и у нас. Неправителствената организация „Трансперънси интернешънъл”, публикуваща периодично своите доклади за корупцията на правителствено ниво, предупреждава, че в България то е наистина високо, че сме сред „първенците” в Европа и света. Както и сред първите по цензура и липса на свобода на печата (111-тото място!).

Уинстън Чърчил има една крилата фраза: „Демокрацията е най- лошата политическа система, ако изключим всички останали!”.  За щастие, тя е може би единствената, която позволява поява на някои обществени механизми, способни да се противопоставят на Злото и да го обезвредят. Но, за съжаление, Доброто се обединява по- бавно и по-трудно от Злото, което често пъти надделява, както става и у нас. Трябва да мине доста време и обществото да узрее за промяната, след като изгуби твърде много...

Във вируса на Властта има нещо неизтребимо. Социолозите и политолозите твърдят, че дори един мандат може да лиши носителя му от здравия смисъл и да нанесе на природата му (да не говорим за обществото) сериозни поражения. Но какво да кажем, когато един човек или една партия са на власт десет или повече години? 

Портретът на този тип политик е познат на всички: безпределен егоизъм, грижа за личния интерес и този на близките си, елементарен, беден речник, липса на култура и възпитание,  егоцентризъм, неспособност да води диалог, да приема критика и чужди идеи, да поема отговорност, да държи на думата си, некомпетентност, презрение към избирателите, склонност към демагогия, различни степени на алчност, трудно прикрити комплекси или пък мегаломания, огромно самочувствие... „Аз направих това, аз направих онова”, „Ако не бях аз...”, „ Аз...”, „Аз...”  Звучи ви познато, нали?!

Да, в думата „политик” вече не откриваме нищо благородно, достойно за уважение. Макар че този субект е по принцип избран, за да представя, да работи, и най-главното да служи на своите избиратели, дали му своето доверие, той е далече от тази мисъл. Бих го нарекъл по-скоро „мутант на демокрацията”, не и „делегат на обществото”, защото повечето от тези  наши „делегати” се оказа, че изобщо не ни представят, дори и не помислят за нас, освен когато се явят за нови избори. И ние, наивни, глупави или просто изморени отново даваме гласа си за тях. Или изобщо не отиваме до урните, с което съвсем ги улесняваме, макар мнозина да не се замислят за това...  И се примиряваме, търпим Злото. Както казва Ботев: „Да мълчиш като риба, да търпиш като вол!”.  И да живееш с 363 лева месечно (прага на бедността), та и с по-малко. Защото пенсиите на повечето от нас са с 30- 40 на сто под този праг и не се индексирани от цели 10 години! А нашите „избраници” наскоро си гласуваха единодушно  „само” по 8 000 месечно...

Спомням си 1992 година.  На цяла Италия й беше дошло до гуша от мафията. За щастие прокуратурата се залови сериозно за работа (без показни маневри, избирателно!) и с операция  тип „чисти ръце” затвори и осъди 6000 провинили се италианци, което от своя страна доведе до изчезването на цели две партии от политическия живот на страната. Моделът беше приложен и във Франция и в някои други държави, а след това и в северната ни съседка, която нашите ръководители не обичат да споменават. Там се появи една нова Жана д'Арк  –  прокурорката Лаура Кьовеши и направи много за страната. Само за няколко години – от 2012 до 2016 тя успя да осъди ефективно над 2000 министри, депутати, да вкара в затвора дори премиера Адриан Настасе! Резонансът в Европейския съюз беше наистина голям. Сега тази смела жена е  главния прокурор на ЕС.

В Древна Елада, люлката на демокрацията, провинилите се депутати са били осъждани на строг тъмничен затвор, на смърт или изпращани в изгнание. И никой не е можел да избяга от закона. Ако погледнем малко назад, ще си спомним за този вирус и за тежко заболелите от него Нерон, Атила, Иван Грозни, Наполеон, Хитлер,  Сталин, Мао. Списъкът е дълъг.

Но има и надежда. Днес в Европа упорито се говори за феминизация на властта. Не че такава няма, знаем, че в целия свят (дори в Азия и Африка) вече има жени министри, депутати и дори премиери и президенти. Жените във властта са по- почтени, отговорни и не така алчни. Нали за това ги определяме като „по- добрата половина от човечеството”. Нашият свят обаче се управлява хилядолетия  от мъже, но твърде малко от тях са били разумни и градивни. Ние имахме, макар и за кратко, жена за премиер - умна честна и позитивна личност. 

Ванга предрече, че именно жена ще спаси България. Дано да е вярно!

 

  • ДИСКУСИЯ

    Един учебник, една история, една партия

     Въвеждането на един учебник за всеки клас по хуманитарните предмети е рязък обратен завой от посоката, в която започна Преходът.

    •  Този културно-политически маньовър ще върне България в годините на безпросветния и безпринципен тоталитаризъм...

„Има само една позиция за един артист. Той трябва да стои изправен.”

Дилън Томас, уелски поет и драматург, роден на 27 октомври преди 112 години

"Г-н Никой срещу Путин": Гледай Русия, мисли за България (ревю)

 

Този филм трябва не просто да се гледа, а да се излъчи организирано на цялото учителско и университетско съсловие в България. В него е показана баналността на злото, по думите на Хана Аренд... 

„Не си отивай!“ - тиха психологическа драма за любовта в разпад (ревю)

 

Филмът с Невена Коканова, Филип Трифонов и Сашка Братанова изследва крехкостта на връзката чрез минимализъм, паузи и неизказани емоции, като своеобразно ехо от „Момчето си отива“.

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

Слай си спомня за своята бурна младост (ревю)

 

„Стъпалата“ е вдъхновяваща и искрена мемоарна книга, дело на легендарния Силвестър Сталоун.

Срещу съдбовността

 

„Всичко, което се случва“ на Теодора Димова. Това е роман за паметта, който стъпва на исторически факти и свидетелства, който използва реални личности за прототипи, но който е и чиста фикция, от което идва голямата му сила.

Завръщане у дома (ревю)

 

„Нина Роза“ – между корените и емиграцията. Филмът печели „Сребърна мечка“ за сценарий на последното издание на „Берлинале“, както и наградата на публиката на София Филм Фест и „Златна роза“ във Варна.