ЕВГЕНИЙ ДАЙНОВ, DW

Изумително е вкорененото в руснаците убеждение, че всички са им длъжни, включително - да ги спасяват от последствията от собственото "головотяпство" (главаначество, глупост). Тези дни при появата на дефицит на яйца и пилешко месо в Русия се появиха успокоителни съобщения от този тип: Няма страшно, ще ядем "бутчетата на Байдън", както в началото на 1990-те години ядохме "бутчетата на Буш". Ще рече: американците ще се смилят и ще ни изпратят храна.

 

Откъде тръгва историята с американските бутчета за Русия

"Кораб с помощи" на Айвазовски също е забранена за показване в Русия.

Очакването, че винаги ще има американски бутчета, има, разбира се, своя предистория. През 1891 година например в Русия настъпва свиреп глад. Добродушният американски народ събира хранителни помощи и ги праща на гладуващите руснаци. Събитието е запечатано на голяма картина на руския художник Айвазовски, която и до днес е забранена за показване в Русия.

Защо обаче се налага американският народ да спасява руския от глад? Защото руската власт по онова време всяка година удвоява износа на пшеница, която директно конфискува от селяните. А прави това, за да финансира бъдеща успешна - както напразно се надява - война с Япония. В същото време Кремъл въобще не се вълнува от това, че междувременно милиони селяни измират от глад.

Същото положение се повтаря в началото на 1920-те години, когато болшевишкият режим въвежда "военен комунизъм" и отново конфискува цялото налично зърно от селяните.

Настъпва такъв свиреп глад, че не само Америка, а целият свят праща храни в Съветска Русия. Дори в българските села се събират помощи.

Десетилетие и половина по-късно отново настъпва глад - този път поради решението на Сталин да национализира селското стопанство. И отново американците са най-големите донори на храни. Гладът се повтаря след края на Втората световна война. Този път американците пращат огромни количества консерви, които са им останали от военното време.

На нито един етап кремълската власт не полага усилия да развива икономиката така, че да няма глад. Винаги се виси на убеждението, че ще има "бутчета" отвън, докато самата власт насочва всички ресурси към подготовката за война с производителите на същите тези бутчета.

На прехода между 1970-те и 80-те години властта в Кремъл отново започва да събира огромни средства, за да завзема все повече територии в Третия свят, така че да обкръжи развитите капиталистически страни.

Някъде към 1983 година в СССР започва да изчезва храната. Отново на помощ идват американците. По заповед на президента Рейгън - когото руснаците вече са обявили за най-зловещия си враг - към СССР потеглят огромни количества американска пшеница. От Европа потеглят пратки със замразено масло и месо, цистерни с вино, прах за пране.

И така стигаме до началото на 1990-те години, когато Русия започва да се изхранва с "бутчетата на (президента) Буш".

Днес очакват като даденост, че каквито и глупости да правят, накрая ще се хранят с "бутчетата на Байдън".

А междувременно всекидневно и всекичасно проклинат "англосаксите" като свои най-зли врагове; тия дни се изхитриха да обвинят президента Байдън за това, че половината Русия мръзне поради липсата на отопление.

 

Хем ги мразят, хем знаят, че ще ги спасят

Тази двойственост на съзнанието - едновременно да мразиш американците, но и да си убеден, че когато започне гладът, именно те ще те спасяват - пронизва последните няколко поколения руснаци. Това стана особено видимо в първите седмици на войната в Украйна. Гледахме заседания на правителството, различни "говорещи глави" по руските телевизии, които всекидневно повтаряха, искрено възмутени: Как така Запада не го е страх от нас? Как смеят да не ги е страх, тия западняци? Къде се намират? За какви се мислят?.

Следваха заплахи за превземане на Берлин, пускане на атомни бомби върху Полша и подобни.

А после - после чакат "бутчетата на Байдън". Още не са измислили как точно очакват американците да им пратят топло, но съм убеден, че ще стигнат до някакви конкретни очаквания - може би американците да им пратят пернишки печки пенсилванско производство, оборудвани с по десетина кубика дърва и здрави американски кюнци...

 

  • В ПАМЕТ

    Сбогуване с Алек Попов

    АЛЕК ПОПОВ (1966-2024)

    • Спомени и оценки на популярни български писатели за автора на "Мисия Лондон"
     
  • ПОЗИЦИЯ

    Нобелисти: Край на толерантността към режима на Путин!

     Под това заглавие над 40 носители на нобелови награди се обърнаха към света с призив "световните лидери и всички хора с добра воля да се откажат от всякакви илюзии за Путин и неговия престъпен режим". Той е отворен за присъединяване

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПРИЗНАНИЕ

    Похвално слово за Кирил Кадийски

    От столицата на поезията Париж.

    • „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото“.
  • ИНТЕРВЮ

    "Россия - като чудовището на Франкещайн..."

    "Много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят", казва Кънчо Кожухаров, автор на книгата „Империята на Пошлостта“

Хайде, братя българи,

към Балкана да вървим.

Там се готви бой юнашки

за свобода, правдини. 

Цветан Радославов, автор на оригинала на българския химн, роден на 19 април преди 161 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Камъните на Сизиф

Няколко са основните стълбове на „Камъчета под езика“: владеене на пластиката – в портретите на Георги Мишев, Петър Алипиев, Константин Павлов, Никола Инджов например с рядко срещаното умение да предаде психическото чрез физическото; литературно-критическият анализ – за Марко Ганчев, Първан Стефанов, Атанас Далчев...

Защо обичаме лошото време

 

Привидно семпъл, камерен, скромен, но така въздействащ! Заслугата е безспорно на Яна Лекарска

Книга за малките големи неща

Клер Киган е един от силните гласове на съвременната ирландска литература с вече няколко отличия зад гърба си