ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ, ПЕН-БГ

Една добра вест зарадва всички истински българи, разбира се, без путинистите. Столична община най-сетне ще премахне Паметника на Съветската армия или както е известен, МОЧА (Монумент на Окупационната Червена Армия), този позорен символ на нашето „преклонение“ към една държава, окупирала страната ни през септември 1944 година (официално!) и до 1989-та – неофициално! Знаем какви са печалните резултати от тази неоправдана официална окупация. Защото не сме воювали с тази страна нападнала ни така подло и коварно, както и се иска и сега! А тази окупация доведе до съсипването на България, дотогава развита европейска държава, „народен“ съд, убийства, рушене, грабежи, насилия, хаос! Всъщност, окупацията в неофициалната 16-та република на СССР, НРБ ще продължи чак до преломната 1989!

Наистина, закъсняло решение, но по-добре късно, отколкото никога! (Ние винаги сме вървели бавно. Защото всички нормални европейски държави го направиха отдавна и решително. А самият паметник е невероятно грозен, отблъскващ, потискащ, макар сред добрите скулптори, работили за него, да е бил и именитият Любомир Далчев, който след промените веднага ни призова да го „премахнем без никакви колебания“.) 

И браво на онези софиянци, истински българи, които се бориха за премахването му!

Но тук идва и въпросът: ще се бавим ли още, под натиска на слугите на Кремъл, с премахването на останалите символи на омразната съветска власт, забавила развитието ни през тези 45 изгубени години. Тук ще спомена, че преди фаталния Девети нашата България е била определена като „Лъвът на Балканите, една от 10-те най-развити страни в Европа с брутен вътрешен продукт, равен до този на Кралство Дания. А сега къде сме ние и къде е сега родината на Андерсен?

Нека да видим една справка електронната енциклопедия за т.н. „паметници на признателността към нашия двоен освободител“? Всъщност, колкото и шокиращо да звучи, общият брой на руските и съветските паметници е повече от 500 или 510 – рекорд за „Гинес“, нали? Да у нас няма град, малък или голям без такива. Да не говорим за топонимите и имената на улици, площади, булеварди, училища и др.

Но думата ми е сега за съветските монументи. Ще спомена само част от най-известните от тях:

Альоша в центъра на Бургас, войник с издигната към небето ръка – висок цели 18 метра. Докато на другите места няма загинали руски войните, на 20 септември 1944 г. в Бургас от фалшив, метилов алкохол, заграбили като „трофей“ са намерили си смъртта си 42 „альошки“….

Альошата в Пловдив, изграден върху висок хълм (240 м), с гигантска фигура, висока 15 м. гранитен войник с автомат и надпис: „Слава на Червената армия - освободителка!“). Интересно от кого, след като до септември 1944 г. Царство България беше свободна държава?!

Русе – паметник върху малка височина – отново една грозна, груба скулптура на Альоша със знаме и автомат и с един рядко глупав и обиден за надпис „Дружбата със СССР е нужна на България, като слънцето и въздуха за всяко живо същество!“ (автор съветският поданик Георгий Михайлович Димитров!)

И малко по-подробно за Варна: Парк-паметник на българо-съветската дружба във Варна – намира се на хълма „Турна тепе“, където при боевете за Варна по време на Руско-турската война от 1828 г., е било разположено руското командване. Паметникът е построен от бетон с цимент на завод в „Девня“ през 1978 г. само за 7 месеца, с помощта само на 27 000 „доброволци“. За изграждането му са използвани 10 000 тона бетон и 1000 тона арматурно желязо. Околните пространства са залесени с над 20 000 растения. Вечер паркът е бил озвучаван от Седмата симфония на Дмитрий Шостакович, а осветеният от 180 прожектора монумент се виждал от километри навътре в морето. Паметникът, заедно с книжарницата и бомбеното убежище към него, са изоставени в началото на 1990 г. Днес „Вечният огън“ не съществува, а бронзовите букви от надписа „Дружба от векове за векове“ са изчезнали. Вътрешните пространства, преди използвани за комунистически ритуали, са превърнати в склад за стари автомобилни гуми.

Добрич. Паметник на съветската армия на главната алея в парка на града. Изобразява войник, държащ картечен пистолет „Шпагин“ (ППШ-41), с височина над 7 м., изработен от бял варовик. Зад него се издига двойно по-висок пилон, с червена петолъчна на върха. 

Силистра. Силистра е първият български град, в който нахлуват части на Съветската армия. За да  напомня за това, нашата продажна комунистическа власт издига паметник на Съветската армия – каменен постамент, върху който е поставен съветски танк Т-34.

Плевен. Паметникът в Плевен е изобразявал изправен съветски войник, загърнат в наметало. Наричан е, разбира се, „Альоша“. Намирал се е в идеалния център на града, на т.нар. Стара главна улица в близост до сградата на общината и Мавзолея-костница. Премахнат е през 1991 г. по време на управлението на СДС. Нарязан е на парчета и по-късно претопен. Известно време постаментът му остава празен, докато през 1999 г. не е ремонтиран и превърнат в Паметник на загиналите българи за свободата на Плевен.

И още един съветски  паметник в София. Паметникът на съветския воин. Той също трябва да бъде премахнат!

Надписът, гласящ „На съветската армия освободителка от признателния български народ“, е бил изписан със заковани в гранита месингови букви. През 90-те години те са изтръгнати, но по-късно се намира финансиране от БСП/ БКП и надписът е изписан наново, този път издълбан в гранита.

И още ред също големи, монументални в: Кула, Созопол, Шумен, Бяла Слатина… 

Да не говорим за по-скромните. Да, наистина, рекордьори сме!

 П.П. Друга важна тема са руските топоними и имена на улици, площади, булеварди, училища. Наистина, ненормално е в центъра на столицата на хилядолетна суверенна България да се движим сред кръг от най- важни улици и булеварди с руски имена:  „Руски“, „Граф Игнатиев“, „Дондуков“, „Московска“, „Скобелев“, „Аксаков“ и още много други. Докато улиците с имена на великите българи са доста скромни и дори странични!  Ще спомена само една фраза на Иван Аксаков, който се готвел за княз на  Задунайското княжество или губерния / Болгария/  :“Всяко тържество на България е смърт за Русия!“

 

„След като работих с Робърт Редфорд, мога да съм спокойна, че кариерата ми струва нещо.”

Дженифър Лопес, американска певица, родена на 24 юли преди 55 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Поглед назад: меланхолията, която ни влюби в „Изгубени в превода“ на София Копола

 Филмът оставя ярка следа както в съзнанието на зрителите, така и в историята на киното от първото десетилетие на 21-ви век...

Възкръсва ли  американският уестърн?

 

Най-амбициозният проект на Кевин Костнър - „Хоризонт“, е вече факт

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...