АЛЕКСАНДЪР АНДРЕЕВ, DW

"За което не може да се говори, трябва да се мълчи" - прочутият седми афоризъм на философа Лудвиг Витгенщайн от неговия "Логико-философски трактат" едва ли присъства в полезрението на онези медии и журналисти в България, които – волно или неволно – непрекъснато говорят за подлежащи на ледено обмълчаване псевдосъбития.

Какво попада в централните новини

Един самозабравил се шоумен, който повече от година бракониерства из и без това доста ошмулените полета на българската политика, за пореден път се опитва от тв-екран да мобилизира деструктивния потенциал (и без това достатъчно силен) на българските избиратели – и поне за 24 часа успява да превърне непохватната си изява в новина номер едно. После неговите ординарци един през друг тръгват да обясняват какво точно е имал предвид – и вместо начаса да станат за посмешище, както им се полага, те на свой ред попадат в централните новини.

Един бивш високопоставен военен, а после по стечение на обстоятелства и служебен премиер, подписва предизборно споразумение с партията на бивш столичен кмет (и той по някое време служебен премиер), над когото открай време висят сериозни подозрения за корупция и политическо търгашество. И макар че едната партия води призрачно, а другата полу-призрачно съществование (извинявам се за това „полу“), редица български журналисти и медии, като кучето на Павлов начаса отделят стомашен сок пред това лакомство.

Полу-новини

Списъкът с призрачни полу-новини продължава още дълго. Дали бившият премиер е докоснал с лакът един разпищолен и агресивен млад мъж (посочен като „журналист“)? Хубаво ли припяват на народна музика (не, не на „Васко Жабата“) един войнствен политически лидер и неговият верен помощник, пътуващи в автомобил?

Що за информационен поток е всичко това? Информационен не е във всички случаи. Прилича по-скоро на печално известния „сив поток“ от времето на НРБ, в който плуваха неграмотни поети и придворни писатели, а публиката безропотно поглъщаше помията. Прилича и на потока на съзнанието българско, което е объркано от клишета и кухи фрази.

Не, това не са новини. За такива сегменти от действителността наистина трябва просто да се мълчи. Особено в момент, когато на изток от България руските агресори водят кървава война. Когато маниакалните визии на една отчаяна върхушка в Москва рушат световния мир, световната икономика и нормалния живот на милиарди хора. Когато България за пореден път върви към предсрочни избори и отчаяно се нуждае от стабилно, смислено, некорумпирано, решително европейско и атлантическо управление.

Димни завеси

И в този момент българските гражданки и граждани са принудени да се лутат в истински лабиринт от димни завеси: призрачни лидери, призрачни партии и коалиции, Васко Жабата и народни песни в автомобил. Ако не беше страшно, щеше да е много, много тъжно.

Да, Лудвиг Витгенщайн разбира се не е имал предвид сивия новинарски поток. Той пише още: „Границите на моя език означават границите на моя свят“. Затова истинско престъпление вършат онези хора, които стесняват „границите на езика“ (новинарския) до чалга напеви, махленски клюки и „новини“ за насилие, секс или псевдо-политика. Така те стесняват границите на света, в който живеят техните потребители.

Защото трябва да се говори за важните неща. Докато все още имаме думи за тях.