"От страна и на баща ми, и на майка ми сме евреи, български евреи. Едната ми баба беше турска еврейка от Одрин."

“Още от деца баща ми тласкаше мен и сестра ми към изкуството, към творчество, водеше ни на театър и опера, опитваше да изгради добър вкус у нас."

"Аз свиря на пиано, защото при него тоновете са готови. Самоук съм. Измъчваха ме упражненията по цигулка, защото там чак след години свирене стигаш до умението да свириш чисто." 

"Колкото по-възрастен ставам, толкова по-смирен съм. Изглежда, че с възрастта едни стават заядливи старци, а други стават по-кротки."

"Още като млад все ми даваха роли на възрастни или на старци, или на странни или на коварни хора."

"В киното първата ми роля траеше 1-2 екранни минути във филма "Звезди"."

"За любов - никога не говоря! Това не се говори. Това се преживява. Всички изкуства в края на краищата искат да стигнат до въздействието на музиката."

"Изкуството ме кара да се чувствам необходим и важен."

"Не се стреми да променяш срещустоящия."

"Бедите в брака започват, когато изведнъж се окаже, че ти искаш да научиш другия как трябва да се прави нещо. Не тряба да искаш да променяш другия. Трябва само да търсиш как да се съчетаете. Не поучавай, не изисквай!"

"Животът има смисъл само ако имаш високи цели и поглед върху нещата от по-високо."

“В режима на социализма, в режима на диктатурата, имахме намерения да предизвикваме гражданското съзнание на зрителя. Така режисьорите изискваха и гражданско поведение на артиста. Докато говорим това, сещате ли се драги зрители какво означава това. Всичко беше завоалирано, разбира се – в сюжети, метафори. Но казваха на зрителите, те и затова идваха на театър- там можеше да се чуе нещо “анти“, нещо критично.”

"Изчезна срамът в обществото. Модерно е да си правиш сам имидж, да си създаваш образ. Не е вече чудно никому, че по телевизията един човек говори за себе си със суперлативи. Това започва да става поведение, понеже всички гледат телевизия. Скромността е безсмислена, което вече не е хубаво, защото в героите трябва да има понятие за срам и безкористие, че то е идеалното.“

ИЦКО ФИНЦИ -  театрален и филмов актьор, роден на 25 април 1933 г. в София. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1955 г. и през същата година започва кариерата си в Димитровградския драматичен театър (1955 – 1957). След това играе в Драматичния театър в Бургас (1957 – 1960), след което се мести в София. От 1960 до 1966 г. е в трупата на Сатиричния театър, след което играе в Театър „София“ (1967 – 1988). Следват две години в Народен театър за младежта (1988 – 1990), а от 1990 г. е в трупата на Малък градски театър „Зад канала“. Играе и на сцената на Театър 199, на чиято Стена на славата могат да бъдат видяни отпечатъци от ходилата му.

Освен в театъра, Ицко Финци има роли и в множество популярни български филми, сред които „Преброяване на дивите зайци“, „Вилна зона“, „Закъсняло пълнолуние“, „Щурец в ухото“, „Откраднати очи“. През 2006 г. заедно с режисьора Лиза Боева създава творческото обединение „Филизи 33“. Първият им съвместен филм е художествено-документалният „13 кратки опуса за голям екран“.