"Когато в 1860 г., на 3 април, първия ден на Великден, търновският митрополит Иларион, служейки в българския храм в Цариград, пропусна по заповед на събралия се народ да спомене името на патриарха, в руското посолство настана голямо безпокойство."

"Предан към своята национална Църква, българинът не е показвал никога голяма любов към своето духовенство. Правителството можеше да вземе най-антиклерикалните мерки, без да се появи някакъв сериозен протест в страната."

"Руският цар се явяваше във въображението на народа нещо като един бог, по-близък от Господа и по-милостив от него."

"Ударът, нанесен от Берлинския конгрес на нашата народна цялост, бе толкова по-страшен, че дойде неочаквано. Той се виждаше и сега даже като нещо невероятно, немислимо, чудовищно; и въпреки официалния текст българите се криеха в душата си някаква незнайна надежда, вярвайки смътно, че живеят в един лош сън, който скоро ще се разпилее."

"Политиката на граф Игнатиева биде победена от българския национализъм. Преговорите за помирение с Патриаршията, тъй енергично ръководени от него, останаха безплодни."

"Ако се вярва на тайните документи, издадени от Якобсона – и които са в пълна хармония със самите събития, – съдбата на княз Александра била решена от самото руско правителство. Още преди коронацията, през месец април, вицедиректорът на Азиатския департамент разглеждаше в едно конфиденциално писмо хипотезата на едно отстранение на "Батенбергския принц" от България."

"Известно едно меланхолическо състрадание предизвикваше положението на младия и героичен владетел, когото съдбата бе изпречила срещу плановете и гнева на една могъща империя. Но върху изхода на тази неравна борба не можеше да има никакво съмнение: за всички бе ясно, че княз Александър трябваше фатално да падне под ударите на руското отмъщение."

"Как можеше княжеството да запази своята независимост, като стане една нова Финляндия? Мистерия на руската политика, която никога не се е бояла от противоречията."

"Съединението се готвеше и никой не знаеше кога то ще се извърши. Самите негови водители нямаха още никакъв план. Захари Стоянов, който живееше със спомена от въстанията, искаше, щото съобразно с националната традиция една въстаническа чета да развее знамето на съединена България в Панагюрище и оттам, както в турско време, да хване гората."

"Захари Стоянов е посветил на Чардафона една цяла книга от 309 страници. Историята не може да му отдели същото място, но и тя ще види в него една извънредно любопитна фигура. Чардафон, това е класическият хъш на революционната емиграция, пренесен от румънските кръчми в Източна Румелия. Само че вместо да псува хаджи Иванча Пенчович, Мемиш'аа и Митхад паша, той псуваше сега "нерязаните турци": руския консул, лъжесъединистите и Гаврил Кръстевич. Наречен Чарда от другарите си, в Габрово героят на Захари прибави към името си едно фон, според насмешливо подражание на директора на милицията фон Дригалски."

"Неужели нашият народ не е този същият, който в турско време е бил и послушен, и покорен, като е плащал налози и по за две години напред, изпълнявал е разни ангарии и други нетърпими натурални повинности, а сега се е отпуснал до такава степен, щото хазната брои борчовете му с десетина милиона."

"Тъй беззаветно българската душа бе предана в тоя момент на русите. Не само всяко помишление против Русия се считаше от масата за светотатство, но никой не смееше даже да си представи, че Книяжеството би могло да съществува без нейна опека."

"Няма история обективна и не съществуват безлични историци."

"Дадох ли нещо на България?"

СИМЕОН РАДЕВ - писател, дипломат, историк, революционер и публицист, роден в град Ресен, Македония, на 19 януари 1879 г. Учил първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля, след това завършва френския лицей „Галата-Сарай“ в Цариград и право в Женева. Отдаден страстно на журналистика, през 1901 г. става редовен сътрудник на в. „Вечерна поща“, на който по-късно е и главен редактор. През 1905 г. заедно с Александър Балабанов почват издаването на списание „Художник“. По-късно (1911 г.) основава всекидневника „Воля“. По това време обнародва и известната си книга „Строителите на съвременна България". Още твърде млад, Симеон Радев се отдава на дипломатическа дейност. През 1913 г. участвува в Конференцията на мира в Букурещ, където остава и като пълномощен министър до 1916 г. Оттам при влизане на Румъния във войната е преместен в Берн. По-късно (1917) си подава оставката, напуска швейцарската столица и отива на фронта. В края на войната Симеон Радев взема участие от българска страна в подписване на Солунското примирие. След това е последователно пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и Брюксел. Той е и пръв български делегат в Обществото на народите в Женева. През 1918 г. обнародва на френски език книгата си „Македония и Българското възраждане през ХIХ век“. Симеон Радев е не само публицист, историограф и дипломат, а и вещ ценител на изкуството и на художественото слово. Той умира в София на 15 февруари 1967 г., само няколко дни след като книгата „Ранни спомени“ е подписана за печат