НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ, „Фейсбук”
Разбирам любовта, по-скоро интереса и любопитството, на хората към неколцина писатели, които в последните десетилетия са тикани напред. Писателите са известни, известни са и причините, заради които ги тикат. И прозорецът на българската литература вече е толкова стеснен, че само те – пет-шест дами и господа, имат право на лица, очи и глътки въздух. Никой друг.
Добре – нови времена, нови естетически господства, нови фаворити. Това е обяснимо.
Но обяснимо ли е хората, които се прехласват пред тези буквени полубожества, нито един път да не ги попитат: Какво ще кажете за черния като въглища въздух, какво мислите за напуканото като изсъхнала кожа дъно на язовир „Студена“, какво мислите за планините от боклуци, с които ни затрупват от Европа, какво мислите за бедността, за страданията и безизходицата, за изчезналите от земите ни българи? Какво мислите въобще за живота.
Никой не ги пита нищо такова. А и те не смеят да гъкнат, защото край с наградите, край с дитирамбите и лигавениците по телевизорите, край с преводите, край с парфюмените светове и хвалби.
И знаете ли защо тези посочени за най-баш сегашни писатели си мълчат? Мълчат си, защото знаят, че като си прехапват езиците, най-много ги пускат да говорят и най-много ги харесват.
Гледам ги тези словесни дами и господа какви коледни и новогодишни пожелания и послания изпращат, как се тревожат за здравето, живота и бита на хората, как стискат палци от София, Пловдив, Каспичан или чужбина за успеха на татковината. Милите тартюфовци, милите ми умрели лисици – уж за всичко ги е грижа, а ги е грижа само да не настъпят по мазола някой мандарин на издателство, на министерство, на държава. И все го докарват до нещо битово – да се видим, да се прегърнем, да се погледнем, да се целунем два-три пъти и да се обичаме. По-нататък – не. И колкото повече не казват нищо, толкова повече ги катерят по Стълбата на Смирненски – бутат ги с две ръце нагоре по Стълбата и няма свършване.
Аз това не го разбирам и ме е срам. Срам ме е, че тези, които трябва да измислят нови светове, думи и метафори, си измислиха мълчание и го осребряват. И селекцията за успех ще става още по-тежка, а критериите – още по-прости – да не се разбира много какво пишеш и да се разбира, че винаги ще си траеш. И тогава – я в учебник, я в читанка, я в някоя награда можеш да скочиш.
А на черния креп, на който му викаме въздух – майната му, на жаждата – майната й, на боклуците и на отровите – майната им.
Българската литература обаче е голяма и защото писателите й никога не са мълчали. Никога. Ама сега за сега - майната й и на истинската голяма българска литература.
Важното е да сме на прозореца и да се пъчим.
