МИХАИЛ ВЕШИМ, "Дневник"
Повод за този текст стана една снимка, направена от Иван Бакалов, приятел и колега от факултета по журналистика. На нея е запечатана моята физиономия, заедно с още двама "стършели" – тримата присъстваме на шествието на "Екогласност", когато се връчваше петиция в Народното събрание против строителството в Рила. Датата е 3 ноември 1989 г.
Снимката се появи по сайтове и фейсбуци, получи лайквания, а аз – обаждания от познати: "Каква буйна коса си имал навремето!".
"Имах не само коса - отвръщах. – Ами какви надежди имах... и илюзии"
Обадиха се и по-млади колеги журналисти от разни медии: "Бил сте участник в събитията, моля, разкажете нещо за онова време".
Обяснявах, че не съм бил деен участник в събитията. Аз просто бях един от хората на площада, човек от задните редици на шествието. Други бяха двигателите, активистите на "Екогласност", организаторите на петицията – на снимките те са на първия ред. Не само на това шествие – те бяха в челото на промените, седнаха на "кръглата маса", а после и на банките във Великото народно събрание. И като имена от първите редици първи имат правото да разказват мемоари Много от тях го направиха в книги – покойният Румен Данов (светла му памет!) написа два тома, Димитър Луджев – три Доста неща за събитията са казани в дискусии, в телевизионни интервюта, в документални филми.
Опитвах да откажа "мемоари" и с друг аргумент: впусна ли се в спомени, току-виж съм заприличал на ония "активни борци", които бяха излезли в гората на 8 септември, а после цял живот се прехранваха като разказваха за участието си в "борбата".
Но колегите бяха настоятелни: "Сигурно имате какво да разкажете".
И аз се навих. Но да напиша за нещо, на което съм пряк свидетел и участник – не толкова за политическите промени, колкото за журналистическите. Даже за един по-частен случай, за промените в един отделно взет вестник – вестник "Стършел", в който по онова време работех като млад и дребен фейлетонист, девета дупка на сатиричния кавал.
Да разкажа за редакционния преход от тоталитаризъм към демокрация,
който може да се приеме и като пример за случващото се в цялата държава по онова време. Времето, когато се наливаха основите - демократичните, и киселините – стомашните.
- - -
Една седмица след шествието на "Екогласност" дойде 10 ноември.
Самия ден го помня много добре – от сутринта зачакахме. Знаехме, че нещо ще се случи и у нас – в чужбина то вече се случваше. В Съветския съюз – Горбачовата "гласност и перестройка". В Унгария комунистите доброволно слязоха от власт, телената мрежа по границата с Австрия бе срязана и източногерманците я преминаваха свободно. В Полша имаше "кръгла маса" и свободни избори. На 9 ноември в Берлин падна Стената.
На 10-ти у нас падна Живков – в 6 вечерта радиото съобщи, че на пленум е подал оставка и тя е била приета.
Същата вечер имахме уговорена среща в Клуба на журналистите с колеги от моя курс от Факултета по журналистика – по случай годишнина от завършването. В Клуба на ул. "Граф Игнатиев" (сега някакъв скъп ресторант), на видно място имаше голяма снимка на Тодор Живков с големина на фототапет – той говори пред репортери, а към него са насочени микрофони. Когато някой от посетителите прекалеше с виното и с градуса на изказванията, мълчаливо му посочваха микрофоните от тапета и бунтовното слово стихваше – хората имаха страх от "слушалки". Припомням сатиричния стих на Радой: "Във всеки дом – микрофон. Под всеки балкон - микрофон" Микрофони в клуба имаше не само на снимката,
твърдяха, че там и стените, и масите, даже и столовете имат "уши"
За келнерите също се говореше, че са ходещи и сервиращи "микрофони" – изпълняват поръчките с изострен слух и сигурно докладват, "където трябва".
Тогава, в самата ноемврийска вечер на 10-ти, си спомням, че когато сервитьорът дойде, му поръчах на висок глас: "Порция кюфтета, каничка лопушанско и да падне тапетът от стената – както днес падна от власт!" Сервитьорът се направи, че не ме чува и бързо изчезна, а пък приятелите на масата се спогледаха и предупредиха с пръст на устните:"Ш-ш-т! Забрави ли, че и стените тук слухтят?"
Снимката тапет на Тодор Живков с репортери и микрофони вися в Клуба на журналистите доста време след 10-ти ноември – изглежда чакаха да видят накъде ще задуха вятърът (както цялата журналистика по онова време), докато ръководството на Съюза събра кураж да я свали. (И днес още в СБЖ вее червен вятър, но това е друга тема.)
- - -
Една снимка бе трудно да се свали тогава, а какво остава за цял главен редактор.
Начело на "Стършел" през 1989 г. беше поетът Орлин Орлинов, небезизвестният автор на "Ода за СССР". Днес никой не я помни, но по мое време се декламираше в училищата и пионерчетата наизустяваха цитати за "русия Ванка, който ще влезе в танка" и за Андрюша, който "ще яхне катюша" (това са солдати от "Одата", готови да смачкат империализма).
Едно шеговито двустишие от неизвестен автор описваше О. Орлинов напълно и изцяло: "Полковник, гражданин, поет – с инициали на клозет". Поетът с нулеви инициали нямаше нищо общо с хумора и сатирата, начело на "Стършел" бе спуснат от ЦК – самият бе член на ЦК. А на пленума от 10 ноември единствено той не бе разбрал, че ще свалят Тодор Живков, и малко преди оставката бе дръпнал похвално слово за Генералния. Присъстващите в залата се подсмихвали и си намигали, докато го слушат: "Тоя не знае ли какво следва по следващата точка от дневния ред".
Още в първите дни след 10-ти, ние, по-младите "стършели", намекнахме на главния си редактор, че е редно да последва оставката на своя любим другар Т.Ж. А той ни намекна, че е по-лесно нас да уволни, отколкото сам да напусне: "Мен партията ме е сложила тук, само тя може да ме махне!" Но пък не смееше да ни уволни – нали ще ни направи герои, мъченици на демокрацията. Вместо това ни поучаваше бащински, по живковски:
"Момчета, бурята бързо ще отмине и ще си продължим постарому"
Ама бурята навън не отминаваше, на 18 ноември се проведе първият свободен митинг. Другите вестници не го отразиха – в "Стършел" написахме подробен репортаж с цитати от речите на ораторите. Главният О.О. се колебаеше дали да го пусне, но бяхме доста настъпателни, под влияние на уличната еуфория, и той отстъпи. Изобщо се сниши и премина в отстъпление. Тогава излезе и знаменитата карикатура на Георги Чаушов "Хайдушко хоро". Преразказвам с думи, макар карикатурата да е "без думи": "Живков е изпаднал от редицата на ръченицата, а неговите другари, юнаци с калпаци от политбюрото, продължават хорото". Пророческа карикатура за целия преход – "другарите" не се отказваха лесно от хайдушкото си хоро, то продължава и до днес. (На него после се хванаха децата им, внуците, бодигардовете им, но това е друга тема).
Творбата на Георги Чаушов беше важна и за друго – за първи път карикатура на Живков се появи във вестник. До този момент карикатури с образите на ръководните партийци от политбюрото не можеха да се появят, макар че те си бяха истински карикатури и целият народ ги виждаше. Във вестниците можеше да има само карикатури за американския президент Рейгън или за "желязната лейди" Маргарет Тачър (Никога не съм допускал, че трийсет години по-късно на страниците на "Стършел" пак ще се явят карикатури на американския президент И това е друга тема.)
- - -
На улицата ставаше все по-бурно – всеки ден митинги, шествия, живи вериги
Бяхме по митингите не като фейлетонисти, а като репортери – пишехме каквото виждаме, едно към едно, защото другите вестници не го пишеха. Носехме не само репортерски касетофончета, а и плакати. На големия митинг пред парламента на 14 декември се явихме с голям лозунг- обява:"Заменяме главен редактор – полковник, срещу кво да е!".
Бурно стана и в редакцията, вече не говорехме с намеци на главния редактор, а в прав текст: "Абе, ти няма ли да си ходиш!" Вместо да си тръгне с достойнство, поетът О.О. се скри, взе си отпуск и мина в нелегалност. (След 10-ти ноември доста партийци се изпокриха и станаха нелегални, както преди 9-ти септември.) Тогава в карето на вестника излезе следното уточнение: главен редактор Орлин Орлинов (в отпуск).
О.О. няколко месеца се кри и отлагаше оставката си, не му се вярваше,че Партията ще изпусне нещата от контрол. Капитулира, чак когато и ЦК се отказа от него. Тръгна си безславно от редакцията, изпратен с въздишка на облекчение: "Най-после!". А ние си избрахме сами и демократично главния си редактор с мандат за четири години, с право на не повече от два мандата – нещо уникално в българския печат и тогава, и сега. (Едно уточнение: в момента аз съм главен редактор за 4-ти мандат, но това пак е друга тема).
- - -
Така мъчително ставаха промените – зор бе да свалиш една снимка от стената или един главен редактор, на когото не му е там мястото. А колко трудно бе да махнеш петолъчката от "Дондуков", да извадиш Мумията от мавзолея или досиетата от архива на ДС.
Бавно ставаха нещата. Това, което другите бивши соцстрани направиха за няколко години, ние го влачим с десетилетия
И въпреки това, България е променена и е една европейска държава.
А можеше да бъде Беларус, Казахстан, Туркменистан или някой друг евразийски "стан".
А пък аз – евразийски сатирик.
Понякога си мисля: какъв ли избор щях да имам, ако бях сатирик в днешна Русия или Турция?
Какво щях да избера: властта да ми бие шамари, да ме арестува на улицата, да ми забрани да публикувам или да емигрирам в някоя европейска страна – Германия, Франция А защо не и в България?
Макар да сме на 111-то място в класацията по свобода на словото, тук аз пиша свободно. И работя в свободен вестник.
За мен важното е това.
Значи някои десетоноемврийски надежди са се сбъднали. (За буйната коса и за илюзиите не ми се говори, те са друга тема).
