ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
В началото на 20- те години на миналия век нашият голям литературовед и критик Боян Пенев (1882- 1927) пише своето прочуто есе „Нашата интелигенция”. Препрочетох го наскоро и оставах удивен от актуалността му. Ето как започва този знаменателен текст:
„ Българската интелигенция?! Не се е още оформила и няма история. Условията, при които се създава, не са завидни. На всяка стъпка трябва да се бори с пречки. Ако един ден закрепне и стане действителна сила, тя ще разреши своите задачи и - не се съмнявам - ще извърши истински подвиг в духовния живот на тая страна. Нейният ден още не е настанал. В здрача изпъква някоя черта; когато поискаме да доловим някаква строга определеност, всичко рухва в безформеност. Може би още дълго ще чакаме, докато из хаоса се роди това, което с право ще наречем българска интелигенция. Днес с това име означаваме тая безформеност и тоя хаос: материалът, който тепърва ще получи свой образ.
Най-голямата пречка за нейното съществуване и развитие, мисля, е слабата културност, да не кажем: несъмнена некултурност на нашето общество. Със своите твърде повърхностни образователни стремежи, с равнодушието си към всяка духовна проява нашата среда, която обича понякога да говори реторично за духовен прогрес, всъщност се прекланя само пред материалното благо - пред него само благоговее...”
Наистина, дали нещо се е променило оттогава? Да, през 30-те и 40-те години като че ли можем да говорим вече за българска интелигенция. Това е и времето на разцвета на българското изкуство и култура, на литературата, музиката, театъра, изящните изкуства. Процес на едно ускорено европеизиране на България, освободила се от варварското азиатско робство само преди половин век. По това много българи учат в Европа и се завръщат у нас, за да градят литературния, театралния, музикалния, художествения живот у нас. Интересно как щяхме да се развием, ако не беше преврата от 1944 година със съветската окупация и т.н., „народен съд”, унищожил физически немалка част от българската интелигенция и сплашил и пречупил оцелялата. В България, най-верният сателит на Кремъл (който не се нуждаеше от официално присъединяване, като 16-та република на СССР, въпреки напъните на правешкия диктатор), в сравнение с останалите страни от соцлагера, ситуацията беше малко по-различна. Докато в Полша, Унгария, Чехия и Румъния интелигенцията опонираше сериозно на властта, у нас – тя беше просто купена от нея. Мълчеше и се радваше на разни привилегии, за сметка на свободата си. С този хитър ход Живков и кликата му успяха да я подчинят и така у нас нямаше сериозни вълнения, чешки, унгарски и полски събития, нямаше и дисиденти.
Наши писатели – големи и талантливи (като Емилиян Станев) и второстепенни (като Дончо Цончев) бяха дори в дворцовия кръг – „ловната дружинка” на Другаря. Други като: Караславов, Ст.Ц.Даскалов, Камен Калчев, Зарев, Богомил Райнов, Джагаров, Димитър Методиев – списъкът е дълъг! – през целия си живот се радваха на постове, награди и всякакви привилегии за верноподаничеството си. Оставиха творчество, което вече тъне в забрава. Създаде се една номенклатура в културата в цялата страна. Интересен случай сред тях бе поетът Любомир Левчев. Той беше до такава степен „предан” на вожда и режима, че в един момент, когато Живков се попритесни (истински или показно, не се знае?!) от лакейството му, той извика силно, театрално: „Другарю Живков, не можете да ми забраните да ви обичам!”. Наистина, примерите са много... Във всяко от изкуствата имаше по един Левчев, който служеше на диктатора и беше „неговия човек”. Разбира се, имаше и честни творци, но повечето от тях бяха маргинализирани от режима. Тук ще припомня за пренебрегваните Димитър Талев и Атанас Далчев от писателите, за Трифон Силяновски, Иван Спасов и Лазар Николов от композиторите, за Христо Писков и Ирина Акташева от кинематографистите...За съжаление, имаше и немалко даровити творци, които се продадоха на режима. Един типичен случай беше художникът Светлин Русев, несменяемият шеф на СБХ. Противоречива фигура, с някои заслуги към гилдията, но и с прегрешения към нея. В тази среда се появи и странното явление, „червената принцеса” Людмила Живкова, с нейните мегаломански претенции.
Но това е друга тема. Въпросът сега, че днес нямаме нито средна класа (тя постепенно изчезна, стопи се и станахме много бедни и много богати), нямаме и активна интелигенция, която да ни поведе. А се знае, че само интелигенцията може да ражда, да генерира идеи, да води и да променя обществото, да бъде опонент, коректив на властта. За съжаление, нашата власт разбра, че ще може да властва и безчинства само при мълчанието на интелигенцията. И недопускането й до властта. Затова пък за министър на българската култура ГЕРБ ни натрапи – за цели два мандата! – един несъстоятелен човек. В парламента, отдавна нямаме нито един неин представител. Нямаме Закон за културата, Закон за българския език, нямаме нормално субсидиране на науката и културата. Имаме абсурдните, безпрецедентни „делегирани бюджети”, които съсипаха културните институти, доведоха ги до сериозна творческа, морална и финансова криза. Властта, особено управлението на ГЕРБ унищожи театри, филхармонии (дори водещите на Пловдив и Русе!), ансамбли, фестивали, музеи, библиотеки, културни издания. Интелигенцията е отдавна изолирана, нейната дума почти не се чува. Повечето медии канят за събеседници политици и социолози, а също и лица от кръга на пошлото шоу „Биг Брадър”, но не и писатели, поети, критици и преводачи, художници, режисьори, класически музиканти. Самите медии принизиха критериите си, някои от тях като bTV и особено Нова Тв забравиха, че са български, че освен чалгата, Холивуд, футбола, кеча и сапунките у нас има и духовност, голямо изкуство, че нашата България е, все пак, със стара хилядолетна култура.
