Българският ПЕН център обяви подкрепата си за сръбския писател и журналист Марко Видойкович в специална декларация, разпространена до медиите. Заради журналистическата си работа и романите си, в които критикува управлението на Слободан Милошевич, както и това на президента Александър Вучич, той живее в нелегалност. 

Марко Видойкович (48) е известен в родината си с прозвището Жестокият певец на белградската пънк култура. Завършил е право, но по професия е писател, журналист (отговорен редактор на сръбските издания на „Playboy“ и „Maxim“) и политически коментатор. Марко Видойкович е и музикант, певец на активно гастролиращата пънк група “On the Run”. Публикува от 2001-ва година и досега е издал разкази, публицистика и 5 изключително успешни романа. Най-известният му - „Хищни нокти“, е издаден на български език от издателство "Колибри". 

Ето декларацията на Българския ПЕН център  в подкрепа на Марко Видойкович:

Българският ПЕН център изразява своята солидарност със сръбския писател и журналист Марко Видойкович във връзка с положението, в което той се намира през последните години и особено през настоящата 2023 г.

В края на февруари месец Марко Видойкович бе дислоциран от родината си Сърбия и в момента продължава да се намира под закрилата на международния ПЕН център, а местожителството му извън Сърбия се пази в тайна поради основателни опасения за живота му. До извеждането му от страната се стига, след като в последните години той получава стотици смъртни заплахи заради обществената си позиция и критики към властта в Сърбия. В резултат на тази организирана атака срещу него (но и срещу негови колеги), против която съдебната власт не предприема необходимите действия, цялата 2022 г. Марко Видойкович прекарва затворен в дома си, като дори на няколко пъти сменя местожителството си и се осмелява да излезе навън едва 7 пъти.

Марко Видойкович е известен в страната си не само със своите романи, но и с острата си критика срещу режима на Слободан Милошевич навремето (когото критикува в романите си) и срещу този на Александър Вучич сега (когото критикува като колумнист в ежедневника „Данас“). Тъкмо тези изяви  превръщат него и колегата му журналист Ненад Кулачин, чийто домашен адрес бе разлепен на публични места в Белград по-рано тази година, в мишена на организирани вербални (и не само) атаки. За съжаление извеждането на Ненад Кулачин от Сърбия е било невъзможно, а неговото жилище в момента се намира под постоянен видеонадзор, осигурен от Международния ПЕН център.

Позициите на Марко Видойкович за проевропейско бъдеще на страната, против нарастващия военен наратив в Западните Балкани (зад който стоят управляващите в Сърбия), против великосръбската митомания и против клептократичното управление на страната обаче само засилват атаките срещу него през настоящата година и налагат извеждането му. Към момента той все още пребивава на неизвестен адрес в чужбина, откъдето продължава дейността си.

Българският ПЕН център остро осъжда проявите на вербална, физическа и всякакъв друг вид агресия срещу писатели, журналисти и граждани с изразена обществена позиция. Същевременно Българският ПЕН център призовава властите в Р Сърбия да предприемат съответните мерки за противодействие срещу този език на омразата и подбудите към физическа саморазправа и да приложат наказания срещу виновниците за тези престъпни деяния.

В резултат на тези и други случаи от региона на Западните Балкани по-рано през октомври (18 октомври) Международният ПЕН център излезе с доклад „Токсичните наративи: Заглушаването на свободата на изразяване в Западните Балкани“ (pen-international.org).

Алек Попов, Александра Ивойлова, Амелия Личева, Анета Данчева, Анжела Димчева, Владимир Шумелов, велина Минкова, Георги Господинов, Георги Константинов, Георги Цанков, Димил Стоилов, Елисавета Шапкарева, Захари Карабашлиев, Здравка Евтимова, Златимир Коларов, Златка Тименова-Вълчева, Иван Христов, Йорданка Белева, Керана Ангелова, Кирил Топалов, Кристин Димитрова, Людмил Димитров, Магдалена Панайотова, Маргарит Жеков, Милена Фучеджиева, Мирела Иванова, Митко Новков, Надя Попова, Патриция Николова, Петър Чухов, Рада Шарланджиева, Роман Кисьов, Румен Шомов, Светла Георгиева, Силвия Чолева, Станчо Пенчев, Стоянка Боянова, Хайри Хамдан

ОТКЪС

от "Хищни нокти" от Марко Видойкович

Стоях пред огледалото. Покапан от сармите, които бях ял преди първия джойнт. Любителите на марихуаната ще познаете по зачервените очи. Да. И по треперещите ръце с изгризани нокти. И по рошавата коса без излишен стайлинг. Кубинки, свидетели на хиляди концерти. Яке, купено през 1990-та от Цветния площад. Пуловер, даден ми от Весна през 1994-та. Бяла раздърпана тениска, несменяна последните шест дни и омазана с лютеница, сперма и вагинален секрет. Най-заразната тениска на света. Някакво хлапе мина край мен. Прави се, че не го забелязваш! Изглеждай нормално! С периферното си зрение следи движенията им! Още едно хлапе. И още едно. Изръмжах нещо, но никой не реагира. Свикнали са. Сръбските деца са научени да живеят в пъкъла. Да играят на война. И да ритат футбол. Да си изкълчват глезените. Да пренасят заушки на бащите си. Да слизат по стълбите с пържени картофи и млечен шейк върху поднос.

Качих се на горния етаж. На касите киснеха седем дропли и всичките изглеждаха отвратително. Пое ме най-грозната.

– Добър ден, какво ще обичате? – пресрещна ме със заучена любезност.

– Добър той, какво му е доброто!? Седите тука, ебати, и хич не ви дреме какво става навън!

– Добър ден, какво ще обичате? – повтори тя все така усмихната.

– Малък ягодов шейк.

– За тук или за навън?

Докато чаках, опитвах да се сетя къде е срещата с останалите. На партера, в сутерена… Или може би в кенефа? Ами ако не са успели да дойдат, ако са паднали в неравната битка?

– Рестото ви, господине.

Слязох долу и отново застанах пред огледалото. Боже мили.

Забелязах ги в ъгъла. Заговорници. Въстаници. С революция в косите, битка в очите и крясъци в душите. Изглеждаха страховито. Челе, Тамара, Радован и Деян К. Радован разправяше някаква история от Студентския град.

– Гага и Зоки, първи приятели, се разбрали да си духат.

– Колко яко! – въодушеви се Тамара, а другите слушаха с интерес.

– Не че са педали, ама искали да видят какво е да духаш на някого. И нали са първи приятели, израснали в Крагуевац и прочее, разбрали се всеки да си го измие както трябва и да си духат: първо Гага на Зоки, а после Зоки на Гага.

– Чакай, чакай, как са решили кой на кого първо ще духа? – намеси се Челе.

– Е, откъде да знам! Хвърлили са ези-тура. В крайна сметка Гага духал на Зоки и…

– И къде е свършил? – прекъсна го Тамара.

– Бе откъде да знам! Между циците! Във всеки случай, когато трябвало той пък да духа на Гага, Зоки се отметнал. Мерси, супер беше, казал, но вече свърших, така че…

– Каква гадина! – ядоса се Тамара.

– Чакай малко, това не е цялата история. Решили да си духат едновременно и…

– Не е честно. В такъв случай Гага ще духа два пъти, а другият само веднъж – вметна Деян К.

– Ами това ще да е основата на цивилизованите отношения. Свирки, компромиси… Явно и ние за това се борим. Та разбират се те за събота в десет вечерта в тяхната стая на втория етаж. И тъкмо почват, един приятел влиза и ги снима. Чакайте да ви покажа…

Докато Радован си ровеше в портфейла, аз повърнах. Всичката тая трева и ентусиазъм, и млечният шейк, и историите за свирки… Паднах от масата по задник право в недосмлените сарми. Челе скочи.

– Напушил си се като животно! Не ти стиска да дойдеш нормален! Какво да те правя сега?!

– Изобщо не е което си мислиш – изсумтях аз.

Помогна ми да стана и заедно тръгнахме към тоалетната.

– Копеле, няма да си духаме, пусни ми ръката.

– Ей – подхвана той поверително, – изядох един хамбургер.

– Айде бе! Как така?

– Като се събудих днес, взех да размишлявам за живота. Цялата тая работа с вегетарианството, стрейт едж, правата на животните, глупости на търкалета. Майната му, викам си, ако ще се мре, нека поне да усетя вкуса на месото. И да ти кажа честно, зверски яко беше.

– Само е трябвало да отидеш някъде, където наистина слагат месо в хамбургерите.

Влязохме в тоалетната. Челе отиде да пикае в кабинките.

Винаги е имал проблем с пикаенето в писоар. Напълно го разбирам. Докато той се концентрираше вътре, аз си наплисках лицето. Отново погледнах пред себе си, но този път всичко беше ясно като бял ден. И пъпките по челото, и кръвясалите очи, и мазната коса, и дупките на якето, и омразата в очите. Сърцето ми биеше като обезумяло. Напипах си пулса и погледнах часовника на стената. Винаги можете да проверите колко дълго сте срали – това са мултинационалните компании. 150. Разчоплените кожички около ноктите адски ме боляха, сякаш отвсякъде щеше да шурне кръв. Измих се още веднъж.

Докато си бършех очите с ръкав, в тоалетната влязоха две говеда със Слободанови значки на реверите. Сака, мустаци, панталони, отврат. Носеха прътове с плакати на Милошевич. Косата на единия беше омазана с кал. След няколко параноични огледа облегнаха плакатите на стената и се приготвиха да пикаят, както такива обикновено умеят: в писоара. Понякога дори в един и същ. Гледаха замислено патките си и се изливаха. Трябваше да бъдат спрени. Трябваше всички тези скапани лайнари да бъдат спрени, преди да предприемат каквото и да било. Трябваше да извадим жълтите им очи и да избием гнусните им зъби. Бръкнах под якето за лопатата, с която се бях въоръжил, и центрирах левия в гърба. Полетя към стената. Другият реагира светкавично и хвана лопатата. Даже не посегна да си закопчае ципа. Душехме се мълчешком и патката му се мандахерцаше пред мен. Той стискаше устни, кривеше се, а Милошевич от ревера ме гледаше зверски. Ако не беше тая напаст на ревера, може би за момент щеше да ми стане жал. Челе изскочи от кабината, хвана един от прътовете им и удари говедото по главата. Докато се опомни, аз го шибнах с всичка сила по гърба.

„Само ги удряй под врата – падат като мухи, но не умират“, беше изкоментирал събитията от 9 март чичо ми Бошко Гаталица, полицейски поручик от запаса, на един детски рожден ден.

– Жив ли си? Направиха ли ти нещо тия смърдели? – хвана ме Челе за главата, опитвайки се да разгадае погледа ми.

– Нали ти казах вече, няма да си духаме.

Изхвърчахме от кенефа и на масата казахме на останалите, че е време да тръгваме. Още петдесет хиляди неприятели пъплеха по улици, градинки и площади. Контрамитингът трябваше да започне след час и половина, а същевременно колони от студенти обикаляха града и се събираха на площад Теразие с лозунги за ненасилие и мирно решаване на конфликтите.

Тамара застана пред огледалото, пооправи си косата и сподели:

– Току-що чух, че простреляли един в главата.

Радован ме изпревари.

– Бабата на Радиша ги е целила с найлонови торбички, пълни с лайна. Събирала ги три дни вкъщи и после ги мятала от терасата. Мамицата им разкатала.

– На човека са му пръснали главата бе, идиот! Какви ми ги разправяш за баби и лайна!

– Кой е Радиша? – попитах.

Този ден се беше мръкнало от сутринта. Студ, кал и мръсотия по дънките. Излязохме навън. Няколко десетки от техните се бяха събрали на ъгъла на Теразие и Никола Пашич. Виждаха се само якета от изкуствена кожа и любовни послания за Слободан Милошевич. На петдесетина метра вдясно, точно при казиното, стояха още десетина и се криеха от дъжда. Не носеха плакати, но ясно се виждаше от кои са. Насред Теразие се вихреше масов бой.

– Какво ще правим? – попита Деян К., а очите му святкаха.

Отсреща се виждаше трибуна, от която гърмеше музика. Тамарината коса вдигаше пара. Напипах лопатата и тръгнах. Моите хора наизвадиха тоягите и палките, които дотогава криеха под якетата, и закрачихме към трибуната. Първо бавно, после малко по-бързо, а при безистена вече тичахме. Някои и викаха.