БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
На 3 юли той щеше да навърши 85 години. Беше актьор на яркия и запомнящ се рисунък. Образите си градеше с едри мазки в подчертано драматична гама. Бе любимец на театралната публика, един от стожерите на Бургаския и Народния театър „Иван Вазов”.
Младата аудитория днес няма представа за мащаба на неговия талант, но той влиза във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” в конкуренция с 800 кандидати с чудесното изпълнение на Вазовата ода „Левски” и с предимството, че е играл на сцената на казанлъшкото читалище „Искра” ролята на Уолтър Кид от „Гласът на Америка” на Борис Лавреньов...
Престоят му във ВИТИЗ се помни с конфликта с неговия преподавател Георги Стаматов и прехвърлянето му в класа на Николай Масалитинов, под чиято режисура блесва в „На дъното” през 1953 г.
Маститият професор го хвали искрено – „Кучият му син, играе Санин по-добре от мен!”
В Бургаския театър прави запомняща се изява на Федя Протасов в „Живият труп”(1954) под режисурата на Николай Люцканов, а през 1955 г. е назначен в Народния театър „Иван Вазов”, където се откроява още с дебюта си в „Майка на своите деца”(1956) на Филип Филипов.
В първия ни театър Гецов работи до принудителното си пенсиониране през 1992 г.
Остава ярка диря с поредица от забележителни артистични изяви в паметни постановки като „Нора”(1957) , „Вуйчо Ваньо”(1960), „Хъшове”(1961) , „Първият удар”(1964) на Кръстьо Мирски, „Иван Шишман”(1961) на Николай Люцканов, неговият истински актьорски триумф, „Прокурорът”(1965) на Моис Бениеш, „Егор Буличов и другите”(1966) на Борис Захава, „Братя Карамазови” (1968) на Борис Ливанов, „Отело”(1968) на Клифърд Уйлямс.
Стефан Гецов демонстрира широк диапазон от изразни средства както в съвременната драматургия, където безспорно най – доброто му изпълнение бе на прокурора Миладин Войнов от едноименната пиеса на Джагаров, така и в морето на литературната класика, където най – големите му достижения се оказаха цар Иван Шишман и Егор Буличов.
През 70-те и 80-те години на миналия век той разреди театралните си изяви, подбирайки прецизно своите участия в иначе силни постановки като „Лес”(1975) на Кръстьо Мирски, „Големанов”(1977), „Котка върху горещ ламаринен покрив”(1982) и „Пред залез слънце”(1988) на Енчо Халачев.
Славещ се като великолепен рецитатор той записва плочи по стихове на Ботев, Павел Матев и Венко Марковски, а в златния фонд на радиотеатъра се пазят записите на спектаклите с негово участие „Женитба”(1964), „Веселите уиндзорки”(1964) и „Прокурорът”(1967).
Тъй като често влиза в конфликт с постановчици, с които е работил и постигал успехи (Николай Люцканов, Кръстьо Мирски), на Гецов се носи славата на страшилище и капризна звезда, който в добавка прекалява с алкохола.
Може би и затова късно пробива в киното и тв, въпреки че е открит за големия екран от Борислав Шаралиев („Песен за човека”, 1954, „Две победи”, 1956) и Петър Василев („Хайдушка клетва”, 1958) и че телевизионният му дебют е още през 1961 г. с „Майка на своите деца” .
Ще минат години докато Стефан Гецов открие своите режисьори, които са готови да рискуват и работят с него, лансирайки щедрия му талант пред камерата.
Такъв ще бъде Юрий Арнаудов пренесъл на екран през 1969 г.коронната му драматична роля на цар Иван Шишман.
Такъв късметлия ще е и Янко Янков , работил с Гецов в „Непримиримите”(1964), „Опак човек”(1973) и „Под игото”(1991).
А след Кръстьо Мирски, използвал артистичната харизма на Гецов за ролята на Димитров в театралната версия на „Първият удар” през 1956 и 1964 г. именно Христо Христов ще наложи на големия екран Стефан Гецов като най – убедителен интерпретатор на ролята на „вожда и учителя на българския народ” в „Наковалня или чук”(1972), чийто опит Юрий Озеров ще използва наготово в своята тенденциозна историческа епопея „Войници на свободата”(1977).
Стефан Гецов е еднакво силен и въздействен и като Юрталана в екранизацията по класическия роман на Караславов „Снаха”(1976), осъществена с вещина от Васил Мирчев, и като Александър Стамболийски от документалната драма на Маргарит Николов „По дирята на безследно изчезналите”(1977).
Той може да подпомогне с щедрото си дарование амбициозен тв замисъл като „Сами сред вълци”(1979) на Зако Хеския, в който има епизодична изява на ген.Теодосий Даскалов, и да се опита да спаси от пълен провал безпомощната кримка на Иван Комитов „Големият товар”(1978).
За киноекрана Гецов установи удивителна хармония с Людмил Стайков, с когото работи в две от най-добрите му суперпродукции „Допълнение към ЗЗД”(1976, Георги Димитров) и „Хан Аспарух”(1981, първожрецът на Тангра), но сякаш пълна хармония постигна при работата си със своя съселянин и първомайстор на българския тв сериал Неделчо Чернев.
С него постигна и най-големите си успехи във втория сезон на „На всеки километър”(1971) като ген. Бранев, в „Дъщерите на началника”(1973), където беше околийският началник, в „На живот и смърт”(1976), облякъл одеждите на полицейския шеф Илия Саваков и „Изгори, за да светиш!”(1976), запомнен с образа на Милев.
Уви, и този тандем се разпадна скандално през 1979 г., когато Неделчо Чернев избра за образа на капитан Петко войвода не своя приятел и любимец , а Васил Михайлов.
Все по това време Гецов е отстранен от Кръстьо Мирски от състава на „Хъшове”(1976), елегантно е отстрелян от обкръжението на Тодор Живков (а той е титуляр в ловната му дружинка и пръв приятел, за когото Тато иска да се направи специален филм още през 1967 г.!), тъй като недолюбва „червената принцеса” Людмила Живкова, получава все по-малко роли в театъра, а киното го забравя за цяло десетилетие...
В добавка идва и скандалното му пенсиониране, след което е логично да дойде и краят на 10 септември 1996 г.
Стефан Гецов си отиде в кризисно време, когато страната бе на ръба на гражданската война. Тогава не ни беше до духовност.
Но само три години по-късно синът му Михаил пусна на екран своя дълго лелеян проект „Дан Колов” и тогава си спомнихме за баща му.
За неговия необикновен талант и трудна съдба, за приноса му в развитието на българската култура (Какъв д-р Ранк бе в „Нора” съдя по заснетите откъси от знаменитата постановка!), за постигнатото и пропуснатото от него.
Започна преоткриването му , както и възвръщането на старата популярност.
Защото Гецов е безспорно явление в нашия театър , тв и кино, със свой запазен периметър и постижения, които и днес от дистанцията на времето, респектират.
