БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Винаги се сещам за прочутия филм на Хенри Хатауей от 1970 г., когато гледам представителните изяви на една от легендите на американското китно през последните близо 6 десетилетия - Робърт Редфорд.
По принцип не пропускам филм с негово участие, тъй като самото му включване в определен проект е вече белег за престиж и класа. Редфорд не допуска куриозни гафове в кариерата си още от времето, когато стана звезда с „Вътрешния свят на Дейзи Кловър“ (1965) на Робърт Мъйлиган и „Преследването”(1966) на Артър Пен, тъй като винаги прецизно подбира сценариите и постановчиците, с които работи. А това вече говори за вкус и критерий, за истински характер. А такъв Робърт Редфорд проявява през целия си живот.
Той е продукт на типично средно американско семейство, трудно адаптиращ се към заобикалящата го среда, заради буйния си и непримирим нрав. Още от ранна младост се посвещава на изкуството и със спечелената бейзболна стипендия изучава живопис в Колорадския университет, след което следва и в Академията за драматични изкуства в Ню Йорк. Редфорд става знаменитост през 60-те години, време, изпълнено с много борбена риторика, либерални попълзновения, романтика, свободна любов, наивитет и естествено демонстриран нонконформизъм.
Робърт Редфорд е щастливец и заради това, че има свои режисьори, на които в най-голяма степен дължи възхода и изключителната си кариера-Джордж Рой Хил и Сидни Полак. Той съчетава изключителните физически качества с тези на героите си, винаги сдържан, концентриран, с непрекъснат стремеж към самоусъвършенстване и амбиция да даде най-доброто от себе си. Изцяло е погълнат от ролята си и забравя, а заедно с него и ние, че играе. Към него съдбата е изключително щедра и благосклонна. Той не познава позора на творческия провал, на грубата грешка, на необоснования избор-нито като актьор, а още по-малко като режисьор. А е рискувал и с трудни, и с неблагодарни проекти. В този аспект винаги ме е респектирал със своята отговорност и с безпогрешния усет за подбора на ангажиментите си и за умелото насочване на артистичната си кариера.
Робърт Редфорд е майстор на овладения жест и премерената мимика, на тънко нюансирания образ. Той е еднакво убедителен и като нарочената жертва Бъбър Рийвс в „Преследването”(1966) на Артър Пен и младия Уилям в „Кажете им, че момчето Уили е тук”(1970) на Ейбръхам Полонски, и като чаровен съпруг в „Бос в парка”(1967) на Джим Сакс, и като симпатичен бандит и измамник в „Бътч Касиди и Сънданс Кид”(1969) и „Ужилването”(1973) на Джордж Рой Хил, и като благороден герой в „Кандидатът”(1972) на Майкъл Ричи, „Великият Уолдо Пепър”(1975) на Джордж Рой Хил или „Цялото кралско войнство”(1976) на Алън Пакула.
Такъв монолитен е и като знаковия ретроперсонаж Великия Гетсби от едноименния епос на Джак Клейтън от 1974 г., като смелия американски офицер във военната драма „Един мост повече”(1977) на Ричард Атънбъро, като изкусителния милиардер в нашумялата мелодрама на Ейдриън Лайн „Неприлично предложение”(1993), като легендарния бейзболист в „Роден талант” (1984) на Бари Левинсън или като мастития и храбър телевизионен бос, загинал на поста си в „Поверително и лично”(1996) на Джон Авнет.
Робърт Редфорд се утвърждава колкото изненадващо, толкова и закономерно като един от най-добрите американски кинопостановчици, вървейки уверено по пътя към славата, очертан от великия му колега Клинт Истууд.
Още с дебюта си „Обикновени хора”(1980) той печели „Оскар” за най-добър филм и режисура, а се налага безапелационно със следващите си значими творби „Фасулената война”(1988), „Там тече река”(1992), „Тв състезание”(1994), „Повелителят на конете”(1998) , „Легендата за Багър Ванс”(2000), „Офицери и пешки“ (2007) , „Конспираторът“ (2010) , „Опасна игра“ (2012) и „Катедрали на културата“ (2014), радващи се на шумен успех сред публиката и подобаващ резонанс сред специалистите по света.Доказва,че е много добър изпълнителен продуцент със сериала „Американският Запад“(2016).
Напоследък той разрежда участията си в киното, но независимо дали режисира себе си като лечителя Том Брукър в „Повелителят на конете”(1998), или е непокорният полковник Юджийн Ървин в затворническата драма на Род Лури „Последният замък”(2001), незаменимият профайлър Нейтън Мюр в „Шпионски игри”(2001) на Тони Скот, похитеният бизнесмен Уейн Хейс в драмата на Петер Ян Брюге „Катарзис”(2003), опърничавият свекър на Дженифър Лопес в „Недоизживян живот”(2005) на Ласе Халстрьом или си позволява лукса да озвучава кон(!) в прелестната мелодрама на Гари Виник „Паяжината на Шарлот”(2006), да играе в собствени продукции – „Офицери и пешки“( 2007) и „Опасна игра“ ( 2012) , в крайно рискови проекти като „Всичко е изгубено“ (2013) на Дж.С.Чендър, в който като мореплавателя изнася САМ филма на гърба си.
Под режисурата на Антъни и Джо Русо като Александър Пиърс в „Завръщането на първия отмъстител“ (2014) , отдава дължимото на комикс – традицията за прочутия капитан Америка, в „Разходка в гората“( 2015) на Кен Куопис е амбициозният пътешественик Бил Брайсън, в „Истина“ (2015) на Джеймс Вандербит е тв ветеран Дан Рътър, в „Още един шанс“(2016) на Карън Бейл , играе себе си , а в „“Драконът, моят приятел“( 2016), на Робърт Лоури, се подвизава като бащата на Грейс.
Редфорд е винаги на висота, работейки със завиден ентусиазъм и перфектен професионализъм.
Той не би изневерил на характера си, ако не бе създал прочутия институт „Сънданс” с не по-малко знаменития си кинофестивал, чрез който финансира алтернативното и авангардно щатско кино на младите и прохождащите таланти.
Робърт Редфорд - този щедър и необикновен талант!
Той можеше да се утвърди само в американското кино с неговите неизчерпаеми възможности, но и железни правила, без чието спазване нито едно филмово величие не получава място сред титаните на целулоидния свят.
Днес кариерата на Робърт Редфорд е в своя зенит. Независимо че на 18 август става на 80. Той е все така привлекателен и безупречен на екрана.
Годините оставят и върху него неизбежния си отпечатък, но играта му е все така въздействена и уверена, както след дебюта му във „Войната също е лов”(1961) на Сидни Полак, творецът, разкрил най-пълно потенциала му в „Забранена собственост”(1966), „Джеремая Джонсън”(1971), „Такива, каквито бяхме”(1973), „Трите дни на Кондора”(1975), „Електрическият конник”(1980) , „Извън Африка”(1985), „Хавана”(1990)...
Редфорд наистина остарява с царствено великолепие. Повече от очевидно е, че го очакват още предизвикателства и нови успехи.
Докато му стигнат силите за превземането и на последния замък на злото...
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК
