БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Тъжното е, че само българските киномани ще си спомнят за божествената Мерилин Монро, носеща истинското име Норма Джейн Бейкър.
Днес младежите въздишат по Аджелина Джоли и Кира Найтли, но колко от тях са чували за Монро?
Може би следящите жълтата преса и таблоидите са срещали спорадично името й като първата разсъблечена знаменитост, украсила декемврийска корица на "Плейбой" през 1953 г., снимана от Тед Кели, или са чели нещо за любовните й авантюри с Джо Ди Маджо, Артър Милър (нейни съпрузи), Марлон Брандо, Ив Монтан и Джон Кенеди.
Увличащите се по проблемите на актьорската професия сигурно са чували, че е посещавала прочутото Актърс студио на Елия Казан и Лий Страсбърг.
А аз съм благодарен на съдбата, че във филмотечното кино "Одеон" успях да видя най-представителните й филми, а пропуските запълних със записи на DVD и CD, като успях да попълня колекцията си с мечтаните заглавия.
В България, както и в родината й, нейното творчество се възприемаше с пренебрежение, родните критически корифеи я квалифицираха прибързано и небрежно като лъскава красавица със скромна дарба, продукт на натрапчивата и безмилостна реклама.
Сериозните изследвачи не можеха да я подминат, но споменаваха мимоходом, че е "много красива актриса за търговски филми", играеща героини, "чието единствено качество е женската привлекателност."
Те и досега са контрапункт на нейните прозрения: "Не се смятам за стока, въпреки че мнозина мислят така.
Никога не ми е било ясно какво значи секс символ. Бедата е, че символът става вещ. Аз не искам да бъда вещ."
Вероятно и затова пишеха и пишат до сега за неуспешните й бракове и за фаталната й връзка с президента Кенеди (според признанието й "той не е задоволен, докато не обладае една жена по три различни начина"), вероятно довела до инспирираната й от ЦРУ смърт на 5 август 1962 г.
Почти никой не се стараеше да изтъкне тъжното й детство, работата й като манекен и фотомодел от 1943 г. и първите й стъпки на големия екран през 1948 г. като млада надежда на "ТуентиСенчъри Фокс" в "Опасни години" на Артър Пиърсън, както и стремежа й към самоусъвършенстване, към пълноценна професионална реализация, към претворяването на правдиви и надарени със специфична индивидуалност образи в сериозни и не толкова амбициозни продукции.
А това всъщност е свързано с упорит и изморителен труд, с усвояване уроците на големи майстори като Джон Хюстън, Джоузеф Манкевич, Хауърд Хокс, Ото Преминджър, Били Уайлдър,ДжшуаЛоугън, Лорънс Оливие, Джордж Кюкър, с плавен преход от добре изваяни епизоди в "Асфалтовата джунгла"(1950),"Всичко за Ева"(1950) , "Огненото кълбо"(1950 ) и "От новия ден"(1952 ), към запомнящите се характерни зарисовки в "Маймунски бизнес"(1952) и "Как да се оженим за милионер?"(1953), за да се стигне до приличните и убедително защитени интерпретации в помнещите се и до днес мелодрами "Ниагара"(1953) и "Автобусна спирка"(1956 ).
Монро демонстрира безспорен универсален талант в музикалните комедии "Джентълмените предпочитат блондинки"(1953) и "Нека да правим любов"(1960), в стилната костюмна екранизация "Принцът и балерината"(1957), в уестърна "Река без връщане"(1954), а нестандартният й комичен чар е представен най-цялостно и пълно в комедиите на Били Уайлдър "Седемгодишна страст" (1955) и "Някои го предпочитат горещо"(1959), в които тя създава най-хубавите си роли в киното.
Благодарение на Джон Хюстън Мерилин Монро изгражда първата си запомняща се изява в "Асфалтовата джунгла", пак той успява да разкрие разтърсващата й драматична дарба в "Непригодните"(1961), бележещ по всеобщото мнение на публика и специалисти поврат в нейното развитие.
И когато Мерилин вече се е освободила от щампата на красивата русокоса хлапачка, доказвайки, че не иска да бъде само секс-символ, когато под благотворното влияние на Артър Милър, един от най-изтъкнатите интелектуалци на Америка, попълва празнините в духовния си кръгозор и приема следващото предизвикателство в кариерата си - "Нещо трябва да се даде"(1962) на Джордж Кюкър, идва сензационното съобщение за нелепата й смърт на 5 август 1962 г., а снимката с леглото и постелята, на които е открито безжизненото й тяло в нейния дом на улица "ХеленаДрайв" №5 в Лос Анджелис, обикаля всички сензационни издания по света...
Следва закономерният етап в усвояването на мита "Монро", нейното посмъртно битие, когато започва да се оценява по достойнство, в нейна чест е направен антологичният филм "Мерилин"(1963), на живота и творчеството й посвещават книги Норман Мейлър - "Мерилин"(1973) и Дж.Кобъл - "Мерилин Монро"(1974), Анди Уорхол я обезсмъртява в прочутата си колажна серия, а филмите й продължават да се въртят по каналите на водещите телевизионни компании-по-често или по-рядко, но постоянно...
