БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Причината за появата на този роман е ковид пандемията.

И авторът си го признава чистосърдечно.

Изолиран и затворен в апартамента си, той, за да осмисли уединението си, сяда пред компютъра и описва неподправено, искрено и впечатляващо своите казармени спомени.

Така след петгодишни усилия се ражда мемоарно-носталгичният роман „Трудовак“ (2026), втори в библиографията на Бенбасат след вехтошарския му епос „Когато големите станат малки“ (2023).

Защо казармата, ще попитате?

А защо не? – както би отговорил един от култовите герои в романа на Джоузеф Хелър „Параграф 22“ (1961 г.).

Бенбасат умее да разказва, да плете интрига, да извайва образи, да създава роман на базата на преживяното и видяното.

Но той се съизмерва и с образците – Хелър, Хашек, Оруел…

И успешно лансира метафората за казармата като държава и държавата като казарма.

Целта му е да демаскира, развенчае и осмее основните митологеми на някогашния социализъм, по който, оказва се, има носталгия и интерес, особено у тези, които не са го преживели.

Включително у онези, които не са ходили в казарма или на бригада…

Любопитното е, че Алберт Бенбасат държи на романовия наратив. Той бяга от чистия мемоар, иска да белетризира, да лансира и художествена измислица, и обобщение.

Така умело избягва обвиненията в черногледство и груб субективизъм, а същевременно се стреми да си изгради име и на добър прозаик.

Това си е негово право и смятам, че се е справил достойно с поставената задача.

Книгата му се чете с увлечение и интерес, предизвиква размисли и емоции, особено у онези читатели, които имат спомени за онова, вече достатъчно отдалечено, време.

Аз съм един от тях.

Прочетох романа с любопитство, завидях благородно на добрата памет и вдъхновение у автора, смях се на епизоди, които впечатляват със своето майсторско обобщение – цялата акция в поделение Мирково при четенето на „класиката“ „Малката земя“ от Леонид Брежнев, – а и бях стресиран подобаващо при осмислянето на тъжната съдба на кретена Християн – Тристан при разпита му в Софийския гарнизонен арест или от „семиотичните“ похвати на старши лейтенант Несторов.

Аз съм служил в София две години след Бенбасат.

И уж бях в елитно поделение под егидата на военното министерство, но повечето от „прелестите“ на социалистическата казарма съм ги преживял лично и в пълен размер.

Не съм изучавал писмото на Тодор Живков до ЦК на ДКМС от 17 юли 1978 г., но участвах в доизграждането на НДК през зимата на 1981 г., за да може в този дворец на 31 март 1981 г. да се открие „историческият“ XII конгрес на БКП.

През втората година шест месеца работих в Сградостроителния комбинат в Кремиковци, та мога да свидетелствам, че преминах и през битието на соцтрудовак.

Изминалите десетилетия не са и не могат да заличат спомените от любимата казарма, тъй като аз, за разлика от професора, който се е разминал с осемнадесетмесечна служба, преживях в нея две години и дванадесет дни.

Не се оплаквам и не искам със задна дата да се възприемам като жертва.

Бенбасат – и това му прави чест – също не се изживява като дисидент.

И той, и аз сме били принудени да се съобразяваме, да се адаптираме и приспособяваме към системата, за да оцелеем, защото „службата е тежка, но за сметка на това продължителна и тягостна“.

Той е имал късмета като висшист на 28 години да не бърка бетон и да не мръзне по скелетата, а да върши канцеларска работа, да раздава закуски и напитки и да пише статии и изказвания за своите началници. Дори да забавлява войниците с военно-полева радиоуредба.

Не е бил малтретиран или унижаван, включително заради еврейския си произход, а дори в края на пребиваването си става привилегирован стар войник и ефрейтор, който редовно си е ходил вкъщи, в столичния квартал „Люлин“.

При мен нещата бяха почти същите. Първата година бе много тежка, особено при взаимоотношенията с тъпи офицери и озлобени стари войници, но втората, след като попаднах в Кремиковци, аз живеех по-скоро като „син на работническата класа“. Бях част от строителна бригада, правехме бетонни панели и около мен не се вясваха никакви офицери.

Всеки ден с цивилни дрехи ходех до столицата, включително и на културни мероприятия, а в петък, най-вече след първа смяна, хуквах към Подуене и си хващах автобуса за родния град, като обратния маршрут ползвах в неделя вечер.

И тъй като Бенбасат съжалява за времето, което е бил в казармата, аз ще кажа, че от дистанцията на годините съм затруднен да дам еднозначен отговор.

Имаше извращения, демагогия, фалш и простотия – безспорно.

Но се научих да се адаптирам, да се трудя, да бъда отговорен и дисциплиниран, да стрелям добре, да разгъвам радиостанция по норматив. Усвоих и нова професия, която по-нататък се оказа излишна, тъй като учих за филолог, но ако бях поискал, можех да остана на работа в Кремиковци.

Вярно е, че социалистическата казарма не бе пансион за благородни девици. В нея имаше много абсурди и безумия – също гласувах, но не за общински съветници и кметове, а за Станко-Тодоровия парламент, и в Димитровската стая чинно чаках на опашка да пусна гласа си за някакъв абсолютно непознат ми шапкар. Много време бе и пропиляно, но не съм сигурен дали като характер щях да съм това, което съм в момента, без тази муштра.

Това е личното ми мнение.

Хубаво е да се критикува и изобличава соцказармата – олицетворение на всички недъзи на тогавашната система, – но да не забравяме какво се роди след падането на тоталитаризма, какви кризи, сътресения и разочарования преживяхме, колко пъти падахме и се изправяхме, на колко спасители разчитахме, какви са статусът и кондицията на днешните осемнадесетгодишни, за да разберем, че общественият живот е сложно и противоречиво явление, в което не винаги мечтите се покриват с реалността, а за да се живее и продължи напред, твърде често се изисква да се правят компромиси.

Важното е те да са мотивирани и да не са съдбовно фатални.

Алберт Бенбасат, „Трудовак“, 2026, роман, изд. „Колибри“, 429 стр., отг. ред. Татяна Джокова.