ЮЛИАНА РОТ, DW
От доста години германската литература е залята с мигрантски теми. Може би защото населението на Германия от негермански произход се увеличава. Може би защото чувството за другост се изостря все повече, независимо от заклинанията за интеграция и глобалност. Вълната на мигрантската литература прелива вече и в детската и младежката литература. Тенденцията там е или възпитателна – как да разберем и влезем в положението на мигрантските деца, или забавна – колко екзотична и весела може да бъде другостта. По-малобройни са книгите, които предлагат решения за излизане от капана на другостта и справяне с нея. Един успешен пример за последното е немскоезичният дебютен роман на Анна Димитрова, чието заглавие звучи буквално преведено ето така: "Канакските деца: наполовина приспособени и съвсем помежду".
"Канак" - що е то?
В буквалния превод на български заглавието не звучи добре. Това е така, защото то е отражение на отработения жаргон на мултикултурното германско общество и е абсолютно в тон със специфичния интеграционен дебат в Германия, т.е. носи специфичен културен багаж. Затова е нужно малко обяснение. "Канак" - по принцип обозначение за жителите на една островна група в Нова Каледония, по незнаен начин около 1970-те години се настанява в разговорния немски като подигравателно наименование за гастарбайтери и мигранти от югоизточна Европа. "Канакският език", на който разговарят много "канакски" деца и младежи в Германия, е "повреден" немски - с опростена граматика и с много турски и английски думи.
Със сюжета си Анна Димитрова се цели точно в тези среди и създава повествователно напрежение, като ги противопоставя на "белите" германски семейства. Това всичко тя знае от собствената си биография. Родена през 1998 година в България, на 12-годишна възраст се изселва със семейството си – майка, баща и баба – в Германия. Установяват се в Мюнхен. Наемат апартамент в непрестижен квартал, заселен предимно с мигранти. Записват я на училище обаче в елитна гимназия в центъра на града.
Подобно на нея живее и героинята на романа, 16-годишната Деси. Тя се движи в два противоположни свята. От едната страна е домашният български свят с финансовите несгоди, грубите обноски и мигрантското обкръжение на квартала, от другата – изисканото ежедневие на съучениците ѝ от мюнхенската буржоазия. Деси е с остро усещане за противоречията, но желае да функционира и на двата полюса. И взема следното решение: за да подхожда и тук, и там, тя всеки ден се превключва. Тръгва от вкъщи в анцуг и тениска, с кутия с храна, приготвена от баба ѝ. На спирката на метрото започва преображението. Тъй като веднъж е събрала подигравки в училище за "вонящото" ядене, подарява храната си на бездомницата пред входа. После влиза във фотокабината, сменя дрехите си с шик блуза и пола, слага сини лещи и руса перука. И като се погледне в огледалото, вижда една "истинска мюнхенчанка". Обяснението ѝ е следното:
"Въпреки че в Нойперлах с удоволствие съм една от "канаците", не смея да пренасям тази част на моята личност на места, които са най-вече населени с "бели" германци. Желанието ми да се харесвам на всички и да не разочаровам никого, е приекалено силно."
Добре, но толкова ли е лесно да превключваш и то ежедневно? Деси постепенно усеща, че никъде не е "у дома". Противоречията са безкрай – малкото неугледно жилище на родителите ѝ и просторните, естетски наредени градски къщи на съучениците, яденето, разговорите, емоциите, финансите, приятелите. Плюсовете и минусите са разпределени неравно, много неща от "другия" свят ѝ харесват, други – не. И от много старание да се помести и на двата стола, пропада помежду тях.
Анна Димитрова описва подробностите на ежедневието на двата "лагера" с емпатия и голяма точност. Вижда се, че е запозната в детайли и с единия, и с другия. Тук е заложена и възпитателната роля на романа. Разказът е ведър, спокоен, на места много смешен, но безпристрастен. Езикът е съвременен, с целия си жаргон подходящ за възприемане от младежка публика.
Силата на романа е в плътния и прецизен разказ за културните противоречия, с които героинята трябва да се справя. Анна Димитрова го прави с леко перо, с динамичност и много комедийни моменти. Може би затова рецензиите в германските медии подреждат книгата като "мултикултурна комедия" – определение, с което не се съгласявам, тъй като смятам, че зад всяка смешна сценка наднича сериозното лице на засегната емоция. Стига се до кулминация на напрежението: обстоятелствата се стичат така, че Деси е принудена да разкрие тайната на превъплъщенията си - пред семейството, пред приятелите от "канакския" квартал и пред германските съученици. Мечтата за безболезнено културно превключване се проваля. Идва развръзка, при която Деси се опитва да събере двата свята в едно. Или както казва българската поговорка "И вълкът сит, и агнето цяло".
Как се решава възникналият проблем? Деси събира кураж и излиза на конкурса за поетичен слам в училището със стенд-ъп разказ за своята културна двойственост – и печели първо място!
От тук Анна Димитрова прави завой във възпитателна посока, към желанието за интеграция и мигрантска мултикултурност. Описва ситуации, в които Деси вече е събрала двата свята, двете идентичности в едно и не се бои от противоречията. Историята на тийнейджърката от София, гимназистка в Мюнхен, взима щастлив край.
Какво искат мигрантските деца
В интервютата си Анна Димитрова открито разказва за връзката между нея и нейната героиня. Разбира се, нейната реална биография не се припокрива напълно с литературната на Деси. Но тя препраща към реалния живот на многото български тийнейджъри, които със семействата си сега живеят в Германия. Като всеки млад човек те искат да живеят "нормално", грижите им са като на всички млади хора навсякъде. Но за мигрантските тийнейджъри се добавят – съзнателно или несъзнателно – допълнително кризите от реакциите на чуждата среда. Излиза двойно натоварване. Излишно е да споменаваме, че много родители нямат разбиране за проблемите на децата си и не могат да ги подкрепят. А често и нажежават обстановката, като изострят различията между "германското" и "българското".
Следвайте ни и във Viber ТУК
