ЮЛИАНА РОТ, DW

От доста години германската литература е залята с мигрантски теми. Може би защото населението на Германия от негермански произход се увеличава. Може би защото чувството за другост се изостря все повече, независимо от заклинанията за интеграция и  глобалност. Вълната на мигрантската литература прелива вече и в детската и младежката литература. Тенденцията там е или възпитателна – как да разберем и влезем в положението на мигрантските деца, или забавна – колко екзотична и весела може да бъде другостта. По-малобройни са книгите, които предлагат решения за излизане от капана на другостта и справяне с нея. Един успешен пример за последното е немскоезичният дебютен роман на Анна Димитрова, чието заглавие звучи буквално преведено ето така: "Канакските деца: наполовина приспособени и съвсем помежду".

 

"Канак" - що е то?

В буквалния превод на български заглавието не звучи добре. Това е така, защото то е отражение на отработения жаргон на мултикултурното германско общество и е абсолютно в тон със специфичния интеграционен дебат в Германия, т.е. носи специфичен културен багаж. Затова е нужно малко обяснение. "Канак" - по принцип обозначение за жителите на една островна група в Нова Каледония, по незнаен начин около 1970-те години се настанява в разговорния немски като подигравателно наименование за гастарбайтери и мигранти от югоизточна Европа. "Канакският език", на който разговарят много "канакски" деца и младежи в Германия, е "повреден" немски - с опростена граматика и с много турски и английски думи.

Със сюжета си Анна Димитрова се цели точно в тези среди и създава повествователно напрежение, като ги противопоставя на "белите" германски семейства. Това всичко тя знае от собствената си биография. Родена през 1998 година в България, на 12-годишна възраст се изселва със семейството си – майка, баща и баба – в Германия. Установяват се в Мюнхен. Наемат апартамент в непрестижен квартал, заселен предимно с мигранти. Записват я на училище обаче в елитна гимназия в центъра на града.

Подобно на нея живее и героинята на романа, 16-годишната Деси. Тя се движи в два противоположни свята. От едната страна е домашният български свят с финансовите несгоди, грубите обноски и мигрантското обкръжение на квартала, от другата – изисканото ежедневие на съучениците ѝ от мюнхенската буржоазия. Деси е с остро усещане за противоречията, но желае да функционира и на двата полюса. И взема следното решение: за да подхожда и тук, и там, тя всеки ден се превключва. Тръгва от вкъщи в анцуг и тениска, с кутия с храна, приготвена от баба ѝ. На спирката на метрото започва преображението. Тъй като веднъж е събрала подигравки в училище за "вонящото" ядене, подарява храната си на бездомницата пред входа. После влиза във фотокабината, сменя дрехите си с шик блуза и пола, слага сини лещи и руса перука. И като се погледне в огледалото, вижда една "истинска мюнхенчанка". Обяснението ѝ е следното:

"Въпреки че в Нойперлах с удоволствие съм една от "канаците", не смея да пренасям тази част на моята личност на места, които са най-вече населени с "бели" германци. Желанието ми да се харесвам на всички и да не разочаровам никого, е приекалено силно." 

Добре, но толкова ли е лесно да превключваш и то ежедневно? Деси постепенно усеща, че никъде не е "у дома". Противоречията са безкрай – малкото неугледно жилище на родителите ѝ и просторните, естетски наредени градски къщи на съучениците, яденето, разговорите, емоциите, финансите, приятелите. Плюсовете и минусите са разпределени неравно, много неща от "другия" свят ѝ харесват, други – не. И от много старание да се помести и на двата стола, пропада помежду тях.

Анна Димитрова описва подробностите на ежедневието на двата "лагера" с емпатия и голяма точност. Вижда се, че е запозната в детайли и с единия, и с другия. Тук е заложена и възпитателната роля на романа. Разказът е ведър, спокоен, на места много смешен, но безпристрастен. Езикът е съвременен, с целия си жаргон подходящ за възприемане от младежка публика.

Силата на романа е в плътния и прецизен разказ за културните противоречия, с които героинята трябва да се справя. Анна Димитрова го прави с леко перо, с динамичност и много комедийни моменти. Може би затова рецензиите в германските медии подреждат книгата като "мултикултурна комедия" – определение, с което не се съгласявам, тъй като смятам, че зад всяка смешна сценка наднича сериозното лице на засегната емоция. Стига се до кулминация на напрежението: обстоятелствата се стичат така, че Деси е принудена да разкрие тайната на превъплъщенията си - пред семейството, пред приятелите от "канакския" квартал и пред германските съученици. Мечтата за безболезнено културно превключване се проваля. Идва развръзка, при която Деси се опитва да събере двата свята в едно. Или както казва българската поговорка "И вълкът сит, и агнето цяло".

Как се решава възникналият проблем? Деси събира кураж и излиза на конкурса за поетичен слам в училището със стенд-ъп разказ за своята културна двойственост – и печели първо място! 

От тук Анна Димитрова прави завой във възпитателна посока, към желанието за интеграция и мигрантска мултикултурност. Описва ситуации, в които Деси вече е събрала двата свята, двете идентичности в едно и не се бои от противоречията. Историята на тийнейджърката от София, гимназистка в Мюнхен, взима щастлив край. 

 

Какво искат мигрантските деца

В интервютата си Анна Димитрова открито разказва за връзката между нея и нейната героиня. Разбира се, нейната реална биография не се припокрива напълно с литературната на Деси. Но тя препраща към реалния живот на многото български тийнейджъри, които със семействата си сега живеят в Германия. Като всеки млад човек те искат да живеят "нормално", грижите им са като на всички млади хора навсякъде. Но за мигрантските тийнейджъри се добавят – съзнателно или несъзнателно – допълнително кризите от реакциите на чуждата среда. Излиза двойно натоварване. Излишно е да споменаваме, че много родители нямат разбиране за проблемите на децата си и не могат да ги подкрепят. А често и нажежават обстановката, като изострят различията между "германското" и "българското".

 Следвайте ни и във Viber ТУК

  • ПРИЗВЕДЕНО В БЪЛГАРИЯ

    Христо Бръмбаров  - корифеят на българското певческо изкуство 

    Внушителен е броят на неговите ученици - Гяуров, Гюзелев, Узунов, Селимски, Димитър Петков, Рафаел Арие, Гена Димитрова, Катя Георгиева,  Димитър Петков, Стефан Еленков,  Рада  Конфорти, Тодор Бонев, Лиляна Василева, Стоян Попов, Сабин Марков...

    ---

    Тази година се навършват 120 години от рождението му.

„Всички ние сме потенциални персонажи в роман. Разликата е, че персонажите в романите наистина живеят в пълна степен”.

Жорж Сименон, белгийски писател, роден на 13 февруари преди 122 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Вярвайте в чудеса!

 

„Не затваряй очи“ е въздействащ и топъл филм, необходим да сгрее загрубелите ни и потънали в света на материалното души...

Куинси Джоунс и несъществуващите формули за успеха

 

Между огромното количество от архивни материали, истинската ценност на филма "Quincy" се разкрива в непрофесионално заснетите кадри от телефона на Рашида Джоунс, които се появяват по-рядко, отколкото ни се иска.

Един неразделен клас…

 

„Клас '90“ е топъл и нежен филм, изпълнен с носталгия, спотаена тъга и неумираща надежда.