АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА, "Литературен вестник"
Саманта Швеблин безспорно е едно от най-интересните имена в съвременната световна проза. За щастие, тя вече е добре позната и на българските читатели. Издателство „Лабиринт“ наскоро пусна на пазара трети неин превод на български. Така след „Отрова“ и „Хиляди очи“, донесли номинации на писателката за Международния „Букър“, сега имаме възможност да четем и нашумелия ѝ сборник с разкази „Седем празни къщи“. За него през 2022 г. Швеблин е удостоена с Националната литературна награда на САЩ за преводна литература.
Защо казваме, че аржентинката е едно от знаковите имена на съвремието ни?
В нейното писане като че ли откриваме всички белези на днешното. На първо място, чрез книгите си Саманта Швеблин отговаря на представата за характера на настоящето като белязано от бързината, от новата скорост на живеене. Тя пише много стегнато, кратко, максимално лишава текстовете си от обяснителност и разчита на фрагмента, недоизказаността, минималистичността. Често пъти дори е обвинявана от критиката, че не казва достатъчно ясно нещата, че оставя недомлъвки, че обърква и дава твърде голяма свобода за тълкуване. Но – и това е очевидно – стилът ѝ е формиран от идеята за загатване, за ударност, за разказване, което може да свърши неочаквано, защото времето, в което живеем, не търпи протяжните наративи и ясния край.
С описаната техника на писане е свързано не само конструирането на текстовете на Швеблин, които следват логиката на накъсаността, на разчупеното повествование, на трилъровото, заредено с психологически ужас, което само започва и не стига до отговори и решения, но и онази свобода, с която даряват читателя. Той във всеки един момент истински съучаства в разгадаването на сюжета, на финала, на посланията. Иначе казано, от читателя зависи да партнира, за да може да продължи и да стигне до някакви отговори.
Третият белег е актуалността. Швеблин пише за настоящето, затова се вълнува от екологичната проблематика, от избухването на технологизацията, като всичко това е впрегнато в размисъл за техните рефлексии върху човешкото. В „Хиляди очи“ се разиграва и идеята за „Биг Брадър“ в днешен вариант, с идеята за личното съучастие и личната вина на всеки по отношение на загубата на свободата. Разбира се, стане ли дума, че Саманта Швеблин е аржентинка, винаги се намесва и говоренето за магическия реализъм, но писането ѝ няма как да бъде обяснено с този ключ. По-скоро са прави критиците, които смятат, че тя е сред новото поколение латиноамерикански писателки, които използват елементи на автофикцията, репортажа, както и някои техники на постмодерното, за да създадат литература, която предлага ясен критичен поглед към нашето време. Като в „Седем празни къщи“ сме изправени точно пред въпроса – защо съвременният човек толкова се страхува, защо е обсебен от фобии, защо живее трудно, защо не успява да се свърже с другите. Въпроси, които са в унисон и с интереса на писателката към тъмното, смущаващото, залегнало и у индивида, и в обществото, и които разширяват представата за проблематичността на настоящето.
Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости… Персонажите й са изолирани в своите къщи, семейните отношения са станали трудни, понякога невъзможни. Светът се е променил, човешката ситуация още повече се е влошила, внушават разказите. Човекът е станал още по-самотен, по-нещастен, по-обречен. Липсва възможността за катарзис, който би могъл да бъде някаква утеха. Персонажите потъват в безнадеждността и страданието. А е и нормално катарзисът да отсъства, защото реалността и кошмарите са в една постоянна амалгама, точно както е при главната героиня в ключовия за сборника разказ „Кавернозно дишане“. Затова и няма как да не причислим „Седем празни къщи“ към това, което все повече си пробива път в съвременното писане и обещава да се превърне в нов жанр – Швеблин създава литература на тревогата.
Освен отделните хора, централен персонаж в сборника са и самите къщи, които не са онова „у дома“, в което човек иска да се върне. Не са и онова защитено пространство, с което се свързва домът. Те са измамни. Съставени са от стаи в стил Метерлинк, в които опасностите идват отвън и проникват вътре и в които в крайна сметка се настанява смъртта. Границата между вън и вътре се е оказала много пропусклива, включително буквално, както е в цитирания разказ. В същото време къщите не са празни, но те се обитават от хора, които се борят с празнотата (често това е смъртта на дете). И дори когато в някоя от тях има коледна елха, фигурките на Дядо Коледа „висят от клоните, сякаш са в клуб на обесените“. Защото онова, което сближава тези места и хората, които гравитират около тях, е празнотата. Тя има различни форми и измерения, продукт е на загуби – на близък човек, на памет, на любов, рефлектирали в скръб и лудост, които парализират. Затова и – ако се върнем към съвремието – образът му и в тези разкази е зловещ, някак изкривен, сюрреален. То е объркано, каквито са и хората, линията между сън и случващо се е заличена и остава натрапливото усещане, че макар и с различен декор и персонажи, но заради общите предмети, образи, детайли, всъщност ни се разказва едно и също, и то е – колко плашещ, ужасен и подвластен на липсите е хаосът на всекидневието.
Саманта Швеблин, „Седем празни къщи“, прев. от испански Калоян Игнатовски, изд. „Лабиринт“, С., 2024
