ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Може ли да се прави опера без либрето, без солисти, без хор, без сценично действие? Едва ли? И все пак, германската композиторка от румънски произход Адриана Хьолцки (род. 1956 в Букурещ) вече направи този абсурден авангардистки опит. В двете си първи опери, създадени върху текстова основа – „Свобода в Бремен” или „Хубавата Клара” по трагедията на кинорежисьора Райнер Вернер Фасбиндер (която имах удоволствието да преведа за чудесната й постановка в „Театър зад Канал”/ реж. проф. Пламен Марков) и „Параваните” по комедията на Жан Жьоне (също поставяна у нас, литературните първоизточници бяха „абсорбирани” и „трансформирани” в много ярка и оригинална сценична музика.
Но думата ми сега е за третия опус на скандалната румънка – продължаващата около час „Трагедия”, композирана преди около десетина години и поставена със скандални отзиви в Берлин. Вдъхновена е от поезията на Томас Кьорнер и продължава стилистиката на първите две. Но тук, колкото и да е странно – либрео и текст изобщо няма! Да, прочетохте правилно! Адриана Хьолцки извежда „времевата структура” на своята композиция от „времевата структура” на стихотворенията на немския поет с помощта на т. нар. „мултипликационен метод”, за да сътвори нещо ново и напълно абстрактно, „неподлежащо на обмисляне и анализ”, както твърди тя в програмата към спектакъла. Имах възможността да получа диск със видеозапис на този твърде странен спектакъл, за който преди това бях чел и в печата, за това и реших да го представя с този кратък текст.
Трагедията в „Трагедия” се развива като чисто безсловесно музикално произведение, разкриващо същността на една вътрешна драма. Внушението за „звуков паноптикум” тук е наистина осезаемо и необикновено пластично. Това е идеалната опера без текст, за която през 19 век мечтае един Роберт Шуман!
Операта „Трагедия” на Хьолцки беше поставена за първи път в Бон. Загадъчните декори и реквизитът внушаваха развитието на трагедия с жесток и кървав край. Честите промени в осветлението замениха сценичното действие. Следващата, втора засега постановка е осъществена в известният в цял свят с експерименталните си постановки берлински театър „Хебел” под режисурата на авангардната Сабрине Хьолцер. (Всъщност, такава е в по-голямата си част германската режисьорска колегия днес, сред която се откроява и една българка – Вера Немирова, внучка на писателя Добри Немиров и дъщеря на оперния режисьор Евгени Немиров, също убедена авангардистка!).
В зрителната зала тук няма никакви зрители и слушатели. На тъмната сцена са подредени 68 дървени кушетки, подобни на ковчези. Върху всяка от тях е поставена възглавница и всеки зрител получава своето номерирано място на една от тези кушетки. На всяка от тях, според търсенията на режисьорката, посетителят трябва да се превърне в...”психоаналитик на обкръжаващия го озвучен и вътрешен свят.”, и заедно с това сам да изиграе ролята на ... автор- драматург! Алюзията с психоаналитичната кушетка на д-р Фройд тук е повече от очевидна!
Но този колективен опит за самопознание, според признанията на повечето от участниците в него (интервюирани след премиерата), всъщност...не успя. Мнозина споделиха, че са се почувствали, че са попаднали в нещо като ... „спално помещение в беден селски пансион”(!), а и освен това имало и немалко хъркащи зрители-участници...
Музиката на Адриана Хьолцки, която трудно може да се опише с думи, а също и да се възприемe, според германската критика е „почти физически осезаема”. В оркестрината Хьолцки поставя осемнайсет инструменталисти от състава на Съвременната опера в Берлин, предимно духачи, малка струнна солова група, китара, акордеон и ударни. Всички те, водени от диригента Рюдигер Бон, подпомогнат активно от майстора на електронните ефекти Матиас Кирике, плюс добавения фонозапис, карат звука буквално да „броди” из залата – безредно, да се върти, да се спуска, изкачва и слиза нагоре- надолу, да променя тоналността си, да извиква, малко стряскащо, от най- неочаквани места. Изглежда, че звуковата фантазия на Адриана Хьолцки е наистина безгранична.
„Невидимото помещение”, така нарече операта един от берлинските й рецензенти. „Слушателите на тази „опера без текст” остават с впечатлението, че самата архитектура (интериорът) на залата се променя в хода на представлението. Физическата близост до звука тук е направо невероятна! На моменти слушателите попадат в електрическото поле на едно високо напрежение. В края на „спектакъла” нещо доста шумно и на моменти скърцащо се смесва с пулсиращия ритъм на барабаните и многократно повтарящите се акорди на медните, за да се стигне до внушителния финал на драмата”, пише критичката Юлия Спинола от „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”.
Без съмнение оперите на Адриана Хьолцки, която между другото сравняват днес с прочутата руска авангардна композиторка София Губайдулина, носят нещо особено и дори влудяващо. Дори заглавията им говорят за това: „Вампирясалият”, „Портрет на убития”, а четвъртата й опера, все още непоставяна на сцената – „Джузепе и Силвия” е всъщност разказ за срещата на двама мъртъвци!
Нашата оперна действителност е наистина твърде далече от тези експерименти, а и публиката ни едва ли ще ги приеме, но все пак, реших да информирам почитателите на операта за това, което се прави (експериментира) в далечна Европа...
