БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Когато писах ревюто за „Последният дуел“ си пожелах следващия филм на Ридли Скот да не ме разочарова.
Изгледах „Домът на Гучи“ със смесени чувства.
Както и очаквах визуално е безупречно направен, най-вече заради майсторството на оператора Дариуш Волски и дизайнера Артър Макс, но стигайки до сценария и интерпретацията на семейната драма на модната империя „Гучи“ бързо дадох заден ход.
Не оспорвам версията на сценаристите Беки Джонстън, Роберто Бентивеня и Сара Гей Фордън – те са сметнали, че трябва да бъдат обективни и безпристрастни хроникьори, надничайки зад завесата на едно от най-прочутите семейства в света, за да ни разкажат поредната мръсна приказка тип „Богатите също плачат“ в интервала 1972 – 1997 година.
Проблемът е по-скоро при продуцент режисьора Ридли Скот.
Признавам си, че от него очаквах по-голяма креативност и дързост при интерпретацията на сюжета, не да бъде само мек и обективен регистратор на събитията, които иначе разказва с увлечение и желание, въпреки че си личи, че филмът е сниман бързо, за да хване сезона на наградите от късната есен и зимата.
Подобна крамолна фамилна сага предполага друг подход – сатиричен - тип „Рим на аристократите“(1971) на Карло Лидзани или критично саркастичен, какъвто ни предложиха на времето Лукино Висконти със „Семеен портрет в интериор“ (1974) и Франсис Копола с трилогията „Кръстникът“ (1972 – 1990).
Защо Ридли Скот се крие зад обективното представяне на фактите, без да заеме по-изобличителна позиция, каквато например демонстрира във „Всичките пари на света“ (2017), е въпрос с повишена трудност, на който не мога да намеря адекватен отговор.
Освен всичко друго неговата версия изтиква на преден план не безличния и мекушав Маурицио Гучи на Адам Драйвър, а напористата и амбициозна дама от простолюдието Патриция Реджани на Лейди Гага – Стефани Джерманотта, която всъщност иска да командва парада, бранейки своите и на семейството си интереси.
Въпреки че е натъпкан със звезди, „Домът на Гучи“ се помни най-вече заради изявите на Лейди Гага, която играе темпераментно и страстно с кофти италиански акцент, правейки все пак роля за „Оскар“ и Джарет Лето,неузнаваем и много правдив като Паоло Гучи.
Адам Драйвър изтърва златен шанс, за да открадне шоуто за себе си с определено невзрачно излъчване, но явно следвайки стриктно режисьорските указания, Джеръми Айрънс прилича на зловещ сфинкс като Родолфо Гучи, Ал Пачино - все още на висота ,е вече прекалено стар и грохнал, за да пуска в действие старите си артистични фокуси от времето на „Кръстникът 3“ (1990), Флорънс Андрюс като Джени Гучи просто няма достатъчно екранно време, за да разгърне потенциала си, а дори СелмаХайек като гадателката Пина Ауриема е бледо копие на латино стръвница…
Иначе, както и следва да се очаква „Домът на Гучи“ достоверно пресъздава епохата, звучат хитове на Дона Самър, когато става дума за ерата на диското от края на 70-те години, както и Ани Ленъкс и Дейвид Бауи - от 80-те години на миналия век, а за ефектно отражение на драмата Скот се е изкушил малко клиширано да ползва фрагменти от арии на титани като Пучини.
Получил се е красиво заснет, равен и протяжен филм, който не може да живне дори и с документално точно пресъздаденото убийство на Маурицио Гучи на 27 март 1995 г.
Почтено и предпазливо реализиран опус, който явно е необходим за филмографията на Ридли Скот, но надали ще остави трайни спомени в съзнанието на неговите фенове…
„Домът на Гучи“, 2021, 158 минути, реж. Ридли Скот, производство BRON studios и MGM
