Написаната през 1761 г. „История на България”, която предшества тази на Паисий Хилендарски с година, има второ издание. Издател е сдружение „Българска история” и ще се разпространява в книжарниците след 1 ноември. 

Първото издание  на „История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г.” е от 1977 г. Заради ограничения тираж и по политически причини книга остава малко позната в България.

Автор на историческото съчинение е католическият монах Блазиус Клайнер. Данните за неговия живот са оскъдни. Предполага се, че е трансилвански саксонец, живял и написал на латински „История на България” във францисканския манастир „Св. ап. Петър и Павел“  в Алвинц (днес Винцул де Жос, Румъния).  Вероятно съчинението е поръчано от  българските бежанците  от  Чипровското въстание (1688 г.) и техните наследници, които се заселват в Алвинц и околността. Голяма част от тях са католици от Чипровци. 

Трудът на Клайнер дълго време тъне в забрава в архива на францисканския орден в Будапеща, преди да бъде открит и преведен на български от Карол Телбизов и сверен и редактиран от акад. Иван Дуйчев. 

Текстът обхваща периода от началото на българската държавност до превземането на Константинопол от османците през 1453 г.

„Блазиус Клайнер е използвал в своето изложение върху българската история голям брой византийски и латински исторически извори — трябва да се предполага, някои направо, а други от втора ръка. Не може да се установи дали той е познавал гръцки език и поради това е вероятно, че посочените от него византийски извори са му били достъпни благодарение на латински преводи. Посочването на тези многочислени исторически извори обаче не е проста „украса” към неговото изложение или проява на желание да засвидетелства ученост: много често той дава по-големи или по-кратки извадки от тях. Понякога посочването съдържа просто указание за името на използвания исторически извор”, пише Иван Дуйчев към първото издание.

ОТКЪС

ГЛАВА II

За земите, завзети от българите в Европа

Преди да говоря за нашествието на българите в Европа, наложително е по-напред да се спомене за завзетата от тях нова родина, за да мога по-лесно след нейния преглед да проследя тяхното навлизане и останалите неща.

Разположена е тази област, на която отпосле новите заселници – българите – са дали името България, в Moesia, която област според Волтеран не е тъждествена с Mysia, защото Mysia е азиатска област, разположена при Моротила. После една Мизия е Горна, а другата Долна; Горната обхваща Сърбия, а Долната, завзета от българите, била наречена България.

На изток тя граничи с Черно море, на запад със Сърбия, на юг с планината Хемус, на север с Молдавия; отделя се чрез река Цибрус от Сърбия и чрез Дунава от Влашко.

Дължината на това царство от р. Морава, някога Неса, Черно море е 60 германски мили. А що се отнася пък до ширината, между Дунава и планините на Тракия, не може да се установи с равен брой мили, защото в началото има ширина 20, в средата 10, на края при устието на Дунава почти 40 мили. Някога тази област е била много по-обширна и се е разпростирала далече отвъд Истър или Дунава.

Що се отнася до особеностите на тази земя, тъй като е заобиколена с планини, тя е надарена с благодатни дъждове и чист въздух, радва се на реки и потоци, хвалени не само със здравословността на своите води, но и забележителни със своето изобилие на риби, не за пренебрегване. Между тези реки се намират прелестни ливади, извънредно плодородни поля, издигащи се надлъж и нашир хълмове, даващи на хората много жито, доброкачествено вино, изобилна трева за храна на добитъка.

Нито пък липсват гори, в които изобилстват елени, глигани, сърни, зайци и всякакъв вид дивеч и диви птици, които най-щедро служат не толкова за необходимите нужди, колкото за развлечение. Излишно даже би било да се разпростираме в хвалби за тази извънредно плодородна земя, която има толкова свои хвалители, колкото със своята красота ободрява пътниците, съзерцаващи я само бегло с очи, но където, уви! вече всичко е запустяло и плодородната почва е лишена от дължимата й обработка. Нека никому не се види чудно, че само споменът за любимото на всичко отечество и днес кара предостойните му за всяко съжаление и все още прокудени от него чеда да въздишат по него от дън душа. За да се получи обаче по-пълна представа за България, в следващата глава ще опишем общините и градовете, чрез които някога е процъфтявала.