АНОТАЦИЯ

„Алхимикът от Сенките“ предлага на читателите динамичен сюжет, среща с тъмни сили и тайнствени общества, интриги и кръвопролития, елегантно подправени с щипка хумор.
Събитията се развиват скоро след тези, описани в първата част. Читателите отново се потапят в атмосферата на Франция през първата половина на XVII в. Начело на страната стои крал Луи XIII, но реално управлява талантливият и мъдър кардинал Ришельо. Красива и опасна италианска шпионка разполага с безценна информация за готвен срещу краля заговор. Тя е готова да разкрие своите сведения, като в замяна иска закрилата на кардинала. Информацията на италианката е от жизненоважно значение за бъдещето на страната. Следите отново водят към Испания с нейния Драконов двор и тайнственото магическо братство, наречено Черния нокът. Заговорниците са ръководени от зловеща, опасна и могъща мистериозна личност, наречена „Алхимика“. Френският кардинал осъзнава, че за пореден път се е изправил срещу могъщ и страшен противник и че трябва да разкрие врага и да го унищожи, за да може да защити държавата и краля. Ришельо прибягва до помощта на своите най-доверени хора, водени от капитан Фраг, наречени неслучайно „Остриетата на кардинала“. Отличните воини са готови да рискуват живота си за кардинала и да се изправят срещу неуловимия смъртоносен противник. Веднъж те вече са спасили Франция и са готови да го направят пак. Българските почитатели отново ще се срещнат с любимите си герои от първата част на трилогията. Певел успява да развие техните образи, да изгради плътни и достоверни характери, като същевременно научаваме повече за миналото и предисторията на героите. Силен и завладяващ е и образът на загадъчния Алхимик, притежаващ ужасяващи мистериозни сили. Книгата предлага ценна информация за живота, управлението и обществото във Франция през XVII в. Този напрегнат роман завършва със спиращ дъха отворен финал, които ще накара почитателите на поредицата да чакат с нетърпение последната трета част.

ПИЕР ПАВЕЛ е роден през 1968 г. във Франция. Носител е на множество престижни литературни награди, а книгите му се радват на успех не само в неговата родина, но и в редица други страни, в това число Великобритания и САЩ. Действието в романите му се разгръща в исторически периоди, които авторът познава в детайли. Характерно за него е, че във всичките му книги неизменно герои са и дракони.

ОТКЪС

Обюсон отдръпна стола си и погледна отегчено към картината, която очевидно днес не му се отдаваше. Беше безпредметно да упорства. Мислите му бяха другаде и не се получаваше нищо хубаво.
– По-добре да отида да се поразходя – промърмори той и остави палитрата и четките.
Като всички художници подушваше отдалече лошите дни и умееше да ги разпознава безпогрешно.
Наближаваше шейсетте, така че имаше зад гърба си четирийсет години опит. Отначало чиракуваше, беше изминал обичайния професионален път, характерен за гилдията. Стана квалифициран творец, а после – след като създаде шедьовър, признат от познавачите – го обявиха за майстор. Тази титла беше необходима, за да може да отвори ателие. Обюсон вече имаше право да получава поръчки и да живее от картините си. Стана един от най-добрите портретисти на своето поколение. Може би дори най-добрият. Славата му премина през границите на страната. Европейските дворове се караха за него и в течение на годините той кръстосваше пътищата на Франция, Германия, Италия, Англия, Испания и дори на Унгария и Швеция. Несъмнено достигна върха на кариерата си, когато кралицата и регентка Мария Медичи, вдовица на Анри ІV и майка на Луи ХІІІ, му възложи да сътвори в Мадрид достоверен портрет на инфантата доня Ана Мария Мавриция, бъдещата Анна Австрийска, кралицата на Франция. Твърдеше се, че турският султан също го поканил в столицата си.
Сега вече Обюсон не пътуваше.
Нямаше жена и деца и се беше оттеглил в прелестно аристократично имение на село. Разполагаше с достатъчно средства, за да не прави нищо друго, освен да си почива от кариерата, която беше по-авантюристичната, отколкото му се нравеше. Все пак продължаваше да рисува. Предимно пейзажи. И няколко портрета, за които бе приел поръчки. Те ставаха все по-редки. Обюсон си живееше чудесно като отшелник, на драго сърце минаваше за умрял или заминал в изгнание, макар да се беше установил само на осем левги североизточно от Париж. Прекарваше спокойно дните си близо до селцето Дамартин, а единствената му компания бяха семейство стари прислужници и юноша лакей.
Младежът стриваше боите в хаван, когато Обюсон окончателно реши да остави картината си за утре.
– Измий четките, Жано.
– Слушам, майсторе.
След като даде разпореждания, художникът напусна ателието, бъркотията в него, златистата светлина и замайващите миризми.
Навън следобедното слънце го заслепи, докато пресичаше двора. Забърза се, пешовете на широката му дреха без ръкави се удряха в бедрата му, обувките му със завързани панделки вдигаха прах, която се лепеше по чорапите му, ръката му нахлупи над челото плетената шапка, за да го предпази от лъчите. Беше доста висок. Въпреки напредналата възраст и отшелничеството, не изглеждаше отпуснат, остана си красив, с волеви профил и с гъста коса, вече побеляла, както и добре поддържаната му брада. Продължаваше да се харесва на жените, макар съвсем да не притежаваше онази притегателна мощ, която проявяваше в разцвета на силите си. Тогава колекционираше любовници, понякога избрани между онези, чиито портрети рисуваше на разноските на някой баща или на някой прекалено доверчив съпруг.
Голямото имение беше смълчано.
На входа, в основата на стълбата, Обюсон изми ръцете си в легена с чиста вода, който го очакваше. След това свали шапката и дрехата си, която обличаше само когато рисуваше, и я замени с дублет. Закопча го точно когато леля Трише дойде от кухнята, където действаше по задачите си, и му донесе чаша студено вино – както всеки път, щом той се върнеше от ателието.
– Свършихте ли за днес, господине?
– Бога ми... Имам чувството, че това е един от дните, в които всичко върви наопаки...
Леля Трише, петдесетгодишна жена с едро тяло и с кръгло лице, му кимна ободрително, а Обюсон пресуши чашата наведнъж и ѝ я подаде.
– Благодаря. Сеньората в стаята си ли е?
– Не, господине. Тя е отзад, с чудовищното си животно...
Художникът се усмихна, но нищо не отговори.
– Ще вечерям сам тази вечер – рече той и излезе.
В задния двор, където кудкудякаха кокошки и лаеше старо изморено куче, Обюсон заобиколи конюшнята и стигна до оградено място. Там, под паянтова дъсчена пристройка, омаломощена от горещината, спеше завързана виверна. Гологлава, с блестящи на слънцето дълги коси, красивата Алесандра ди Санти, приклекнала, галеше люспестата глава.
Облегнал се на оградата, чичо Трише наблюдаваше сцената, нахлупил над очите си своята стара шапка и с димяща лула в устата. Беше възрастен мъж с чепато тяло, едновременно набито и изхабено поради тежкия труд, с който беше изпълнен неговият живот. Говореше малко и когато Обюсон се присъедини към него, мълчаливо направи отрицателен знак с глава, за да покаже, че осъжда това, което се случва, но си измива ръцете.
Независимо дали бяха домашни животни, независимо дали бяха дресирани, виверните си оставаха месоядни и достатъчно силни, за да откъснат нечия ръка с едно захапване. Както в никакъв случай не биваше кон да бъде изненадван отзад, същите правила за безопасност важаха за крилатите влечуги, колкото кротки и добродушни да изглеждаха те. Елементарни правила, известни на всеки... но Италианката очевидно нехаеше за тях.
Стана, обърна гръб на виверната, за да излезе от пристройката, и без да се интересува какво се случва зад нея, каза на художника:
– Бедното същество е грохнало. Прекалено много му се събра през последните дни...
Усмихната и естествена, тя бе облечена в ловен костюм. Той страшно ѝ отиваше и много приличаше на онзи, с който беше през миналата нощ в Артоа, когато се срещна с Ла Фарг.
– Ами ти? – запита я Обюсон с глас, в който безпокойството надделяваше над упрека. – Нали обеща да си починеш.
– Тази вечер ще си почивам – заяви Алесандра.
Художникът ѝ помогна да заключи пристройката.
– Трябва да се погрижим за нея – добави тя и посочи с поглед виверната.
– Обещавам.
– Наистина го е заслужила. Тази нощ заради мен води сражение с ужасяваща буря и удържа да стигне дотук, макар че...
– Ще ѝ отстъпя леглото си, ако това ще те успокои... Но може ли да се погрижа и за теб?
Италианската шпионка не отговори, обърна се, за да обхване околностите с дълъг изпитателен поглед.
– Какво има? – притесни се Обюсон, като на свой ред започна да се озърта.
– Питам се къде са Сцила и Харибда, моите дракончета близначета.
– О! Сигурно ловят полски мишки, които оставят разкъсани пред вратата ми...
Художникът хвана Алесандра под мишница и я отведе към маса, поставена под сянката на приятна беседка. Седнаха и когато се озоваха един срещу друг, Обюсон гальовно стисна дланите на младата жена в своите и потърси погледа ѝ.
– Още има време да се откажеш, нали знаеш?
Италианката се усмихна нежно, мило. Този мъж изпитваше към нея бащински чувства, които я трогваха. Всъщност той беше единственият, когото тя не се опитваше да съблазни.
– Не – рече тя. – Вече не. Отдавна стана късно. Впрочем взех всички предпазни мерки за тази вечер. Важното е да се придържаме към плана. Спомнете си, навярно ще ме отведат в Лисичарника.
– Зная. Още утре ще ида да разгледам мястото. И ще се върна през нощта, след като се убедя, че ще мога да намеря, каквото и да се случи, пътя към горската поляна.
– Имението е огромно, но го пазят. Не позволявайте да ви арестуват.
– Ако е необходимо, ще кажа, че съм излязъл на разходка и съм се изгубил... Но ако те отведат другаде?
– Доколкото познавам Кардинала, това е малко вероятно.
– Все пак.
– Тогава ще ви пратя вест по Сцила и Харибда.
– Ами ако си някъде, където не е възможно човек да стигне до теб?
– Например?
– В „Шатле“? В Бастилията? В някоя килия в замъка „Винсен“?
Алесандра се разгневи и стана.
– Вие винаги виждате нещата в черни краски!
На свой ред Обюсон се надигна.
– Планът ти е прекалено рискован! – възкликна той. – Ще бъде чудо, ако...
Не завърши изречението, ядосан и смутен, че е повишил тон.
С усмивка и със съучастнически поглед италианската авантюристка му даде да разбере, че не му се сърди.
– Забравяте едно – рече тя.
– Какво?
– Независимо че не подозират нищо, Остриетата на Кардинала ще бъдат на моя страна.

Пиер Певел, „Алхимикът от Сенките“, изд. „Литус“, 2015