SKIF.bg публикува разказа "Велика" на Фани Цуракова, отличен с първа награда в третото издание на литературния конкурс в памет на поета Янаки Петров, организиран от читалище „Пробуда“ в град Средец и издателска къща „Труд“.
Участвали са 300 автори с около 1000 произведения. Единадесет разказа и 10 стихотворения ще бъдат издадени в общ том.
"Няма да пропусна да ви предложа, ако посетите Алея на книгата в София, да наминете край палатка №4 на издателство „Фют“, където е изложена книгата ми “Приключенията на Фетко“. Тя бе отличена от Българското хамбургско дружество за литература с първа награда за детска книга, а Българското национално радио направи по нея радиопиеса в три части. Втората палатка, в която мога да ви поканя е №40 - на издателство „Фама 1“. На щанда му е книгата ми „Излет в спомена“. Тя няма награда. Ама аз пък най-много си я харесвам", обяви във фейсбук д-р Фани Цуракова.
--------
ВЕЛИКА
- Стана четири – Баба Нада се отдръпва от прозореца, поглежда часовника на масата, остава лъжицата с грис и наглася голямата му стрелка по-напред. - Изостава – произнася, взима наново лъжицата и я поднася към устата на брат ми. Той не я отваря, не преглъща и бузите му са изпъкнали и увиснали от събралата се в тях храна.
Надничам през прозореца. Наистина е четири часа. Баба Велика, натоварена със съчки, събрани от падналите дървета край реката, минава по шосето. Тичам навън и в бързината подпетвам сандалите си.
Баба Велика ще завие покрай стопанството, в което живеем и татко и майка работят, и ще продължи по пътеката нагоре, за да стигне след циганската махала до къщата си. Заставам от другата стана на телената ограда и я гледам. Кръстът й е пречупен, главата й върви напред от тялото и наръчът от изсъхнали клони върху гърба й няма как да се изхлузи назад. Само встрани. Подпира се на тояжка и привързва клоните с разноцветни лентички плат. И Баба Нада има такива, нарязва стари дрехи и с тях тъче или плете черги. Клоните върху гърба на Баба Велика са завити и с цедилка. Шарена. С оранжеви, жълти, червени фигури. „Женско писмо! – подсмихва се татко - и да го прочетеш и разбереш, не намираш думи да го изкажеш. Бедна пръст са думите за него“. Косата на Баба Велика е прибрана със забрадка и ако се е смъкнала под нея се вижда миша бяла плитка. Няма часовник. И да има, не го носи. Но в четири и зиме, и лете, и в дъжд, и в сняг, и през вихрушки, минава край стопанството със съчките и и без да поглеждат часовниците си всички знаят, че е четири часа. Когато отива да ги събира е два.
Понякога вървя до нея от другата страна на оградата. Тя мълчи и гледа напред като да внимава за нещо. Радко се обръща към мен и казва: “Дете, дете!“. Краката й са във вълнени чорапи и гумени цървули. Отгоре носи кожухче без ръкави. Ще ми се някой ден да не мине в четири. Ако не мине, значи мъжът, когото чака е дошъл.
Вчера с татко взехме книги от читалището и пресякохме селото покрай къщата й. Дворът й е голям, равен, само с овошки, не разкопава около стволовете им. Крушата е в средата. Голяма, нищо няма около нея. Висока, широка, като да е орех, лятна круша, окичена, светеща от узрелите круши, събрали врабци, сойка, гугутки в тревата. Дебне ги оранжев котарак. Мърда с козината на гърба си, страх го е от пчелите. Дървото жужи от тях. С татко заставаме на пътя, за да усетим миризмата на крушите.
Ако мъжът, когото Баба Велика чака дойде нощем или е забравил къде е къщата, ще я намери по миризмата. Така казвала, когато била млада. Той така й бил казал. И нищо да не свети наоколо, и пълен мрак да е, щял да я намери. Тя затова не събира крушите, не вари сладко от тях, не ги суши за ошаф, не ги дава за ракия, пази ги от момчетата, дето прескачат оградата. За да миришат и мъжът, когато дойде, да я намери.
- Той ще дойде ли? - питам татко и го хващам за ръка.
- Ще дойде – казва татко – сега поеми въздух през нослето си.
Разбирам, че го казва, за да не го разпитвам повече.
- Може ли мъжът само на шега да й е казал, че ще се върне? – продължавам след като послушно набързо поемам два пъти въздух. - Никой ли не й казал, че той може й да не й е обещал, а тя да е разбрала, че й е обещал, че може да са го убили?
- Казвали са й – татко ме поглежда с молба да не питам, омръзнал му е този разговор.
- Тогава защо не се е омъжила за друг? - продължавам.
- Някои не могат да се омъжат за друг – повтаря татко.
Под крушата каца сврака, гони врабците, котаракът съвсем се разстила върху тревата и ушите му се сплескват настрани. Пада круша, свраката подхвръква и се мести на джанката встрани да огледа има ли опасност.
- Свраките са всеядни – казва татко - нападат пойни птички, жаби, охлюви – продължава, макар да е наясно, че това го зная. Не иска да говорим за Баба Велика и мъжът, когото чака.
***
Сега оправям каишката на сандала си и виждам, че Баба Велика завива от шосето покрай оградата на стопанството. Хващам се между бодлите на телта на оградата.
- Жената космонавт се казва Валентина Телешкова*! – съобщавам, когато тя съвсем наближава. - Тя е първата жена космонавт!
Баба Велика спира, не се опитва да се поизправи, знае че не може.
- Два пъти е обиколила земята – продължавам и смуча кръвта от пръста, където се одрасках. - И на Луната един ден ще отиде човек – заявявам.
Баба Велика клати разбиращо глава. Цялата е стара, само очите й не са.
- Ако мъжът, когото чакаш дойде, той ще ти носи дърва – казвам високо и надвиквам шума от минаващия по шосето комбайн.
Баба Велика не отговаря.
- Хубаво ли е да можеш да чакаш? – питам.
- Хубаво е – отговаря Баба Велика.
- Защо? – продължавам.
- Защото човекът така е с теб.
- А ако е умрял? Или е с друга?
Тя бърка в джоба на кожухчето си, вади от него круша и внимателно ми я подава през шиповете на оградата.
- И тогава - казва.
Помирисвам крушата.
- Ти на никого не даваш от крушите? - отбелязвам.
- На никого – изрича Баба Велика.
- Той юначен ли е? - питам и разглеждам жълтата, поръсена в лунички круша в ръцете си. - Красив?
- Близък е – отговаря тя, клоните върху гърба й се размърдват и един от тях се изхлузва на земята.
- Това ли не се среща? – продължавам.
- Това – изрича бавно тя и очите й сини и големи като планетата Земя, видяна от първата жена космонавт, се приближават в мен.
Баба Нада ме вика от балкона и тичам обратно към блока. В кухнята вижда крушата в ръцете ми. Взима я, пръстите й са неочаквано студени и твърди, гледа ме изпитателно и я хвърля в помията за прасето.
- Не яж от тази круша! – заповядва.
Стоя мълчаливо и я гледам.
- Омагьосана е – продължава с поомекнал глас. – Ще те научи да чакаш!
- Лощо ли е? - питам.
- Болест е! – Баба Нада се обръща с гръб, отказва се да дава повече от гриса на брат ми и оставя лъжицата на масата. Той отваря уста и плюе каквото е събрал в нея.
Излизам, сядам на стълбите и дълбоко и жадно поемам от ръцете си останалия в тях мирис на зряла лятна круша.
- Нека пък! – произнасям на глас. – Нека пък мога!
*Валентина Терешкова
ЯНАКИ ПЕТРОВ (Чичо Чичопей) - поет, автор на книги за деца, роден е на 28 февруари 1947 г. в село Голямо Буково, Бургаско. Завършва техникум по морски и океански риболов (1967) и българска филология в СУ “Св. Кл. Охридски” (1978). Работи като миньор, печатарски работник, библиотекар, редактор в изд. “Български художник” (1978), сп. “Деца, изкуство, книги” (1979), алм. “Море”. Публикува от 1960 г. Автор е на стихосбирките “Лирично ято” (1975), “Зимна птица” (1978, награда “Южна пролет”), “Урокът на цветята” (1998). Голяма част от творчеството му е посветено на децата, сред които е популярен с псевдонима си Чичо Чичопей.
Издал е следните книги за деца: “Чичо Чичопей” (1978), “Африканец на комин” (1981), “Ловец-храбрец” (1985), “Къщичка с огледала” (1986), “Приказка за Мурджо, патките и Лиса” (1987), “Гърне и похлупак” (1988), “Бягай, бягай, зайче” (1988), “Хвърчи ли жаба” (1992). Други негови книги са: “Робин Бобин” – английски песнички и залъгалки (1990), “Златното яйце” – руски народни песнички и залъгалки (1991), “Червеното ми конче с бялата юзда” – детски песнички от цял свят (1992).
През 1981 и 1989 година е награждаван от Министерството на образованието за най-добра стихосбирка за деца. Негови творби са превеждани на руски, полски, турски, сръбски, чешки и словашки.
Янаки Петров умира на 4 септември 1999 г.
