АНОТАЦИЯ

Романът "Разсдвоение" е написан в руслото на почти непознатия семиотичен прагматизъм. Действието се развива на кораб, реплика на "Титаник", плаващ между артистични селища от началото на XX век в търсене на нови сетива и възприятия. В центъра е стремителна любовна история в апогея на своя разпад, подсилен от обречеността на кораба, заника на модерните идеи и изтлялото упование в науката. Сюжетните нишки се заплитат в логически ключ, сигнализиран в беседите между прочути мислители, исторически фигури, художници и музиканти.

Разказът израства върху реални епизоди от живота на Витгенщайн, Фреге, Лизе Майтнер, Томас Ман, Едвард Григ, но разказвачът остава неразкрит. Пътят към ново сдвояване в любовта минава през семиотично виждане за ангелите като прорези към затрупани просветления.

ЗА АВТОРА

Иван Младенов е професор по семиотика с международна кариера. Научният му интерес е върху философията на Чарлс С. Пърс, чиято теория ползва в книгите си, най-важната от които е публикувана в Лондон, преведена на японски език и отпечатана в Токио. Преподава и провежда изследвания в множество университети в Европа и САЩ. Има десетки статии и студии издадени в България и в чужбина, книги с философски есета и стихосбирка на английски и български.

ОТКЪС

Концертът в Тролдхауген

Юси Бьорлинг моли да си изпием и кафето преди да се преместим в салона на втория етаж, за да не пречи звъна от чашите на концентрацията му. Ще акомпанира Нина Григ, а певецът се обръща с извинение към Едвард, че гласът му не е подходящ за произведенията на домакина. Вместо това, той започва с типичната за тенорария Nesun Dorma. Пеенето му е меко и щедро, без стремеж да разлюлее кристалите на полилея, това не е темпераментен италианец, а фин и мъжествен скандинавец, който с всяка каденца благодари на Бога за таланта, с който го е дарил.

След Юси излиза Лале Андерсен която, обратно на очакванията, не започва с най-великата си песен, онази, чиито звуци карат почернели войници от двете страни на окопите да замират и усещат как по лицата им се стичат сълзи, песента, заради която се случват побратимявания на убиващи се един-друг мъже. Песен-дъх, картина-багра от стрък на плевел, дума-мъх пред броня. Този дъх спира адските машини от тонове желязо устремени една срещу друга. Всяка вечер, точно в осем като гигантски кашалоти те издишват облаци бензин, изхъркват шумно и стихват. За да изпуснат от стоманените си утроби чудото на малката песен. И дали не е тя, заради която бързат да се унищожат и се върнат там, откъдето тя полетява?      

Какво има в тази  песен, в простичката й мелодия? Великият глас на Лизелоте Вилке и още? Също както с несполуката да се отговори на въпроса какво прави от „Казабланка“ един от най-великите филми на всички времена? Чел съм три статии от прочут семиотик. Веднъж успява да ме убеди, пише, че филмът е средоточие на посредственост от всякакъв вид: слаб сюжет, бездарен избор на екзотично място, група хора осъдени да останат сред пустинята заради избухването на войната. Още, клиширан героизъм с вечното противостоене между Давид и Голиат, победата на Давид, подкрепен от велика любов, саможертва без загадки и увъртания, съчувствие у зрителя към съдбата на хората и обречеността им. Това осигурява успеха на филма, премерената посредственост, твърди семиотикът. 

Отнася ли се това до чудната песен на Лале Андерсен? Тази вечер тя бяга от нея, започва със „Синя нощ на пристанището“ на чийто стихове е автор. Докато гласът й ни гали като коприна, нещо като екран зад нея се оцветява в синьо, цветовете затрептяват, застинат и открояват туловището на презокеанския параход „Бремен“, гордостта на германската предвоенна индустрия със заоблена, луковична форма. Също като Титаник и той има четири комина, корпусът му е черен с ръждиво-кафява лентанад водата. Корабът се гмурва и изплува от вълните на песента, а застрашителното му настъпление към нас изглежда като ласка на кит. Тази стоманена грамада е опитомена от люлеещия глас на Лале Андерсен. Като че ли отвън наблюдавам нашия Суриел, дали пък не е така? Лизелоте Вилке преминава през няколко напеви от други песни и завършва с J’ttendrai и „Под червения фенер на Санкт Паули“. Колко галещ може да е женският глас? Колкото живот има в него, за да му придаде трепета, който изпитва – безкрайно. От нея се лее гениалност, която ми напомня случка от живота на Ван Гог. Когато остава без пари за бои, а не може да спре да рисува, откъсва стрък от плевел от ливадите, през които минава всеки ден, стрива го в дланите си и използва цвета му в картините си. И той заблестява като слюда. С непознати тонове ни милва и гласът на Лале Андерсен. Когато мислим, че приключва, зазвучава познатата тръба от великата песен. Но Лале Андерсен ни изненадва с една от първите чуждестранни версии, в изпълнение на загадъчна българка, Ива Ваня, Мис Берлин по онова време. Тя е съпруга на композитора Норберт Шулце създателят на песента. Лале Андерсен преправя гласа си, за да напомня този на Ива Ваня. Различно е баладичното пеене на българката сдвоено с простия маршов ритъм и старомодната дикция, получава се драматична балада. Сълзи под потропващ дъжд.