ЛИЗА ЛИБЕС е американска писателка и литературна критичка, която пише с особено внимание към съдбата на книгите и четенето днес. В текстовете си тя задава неудобни, но важни въпроси за това какво се случва с литературата, когато хората все по-рядко намират време за нея. В „Странната смърт на четящите и пишещите мъже“ тя разглежда отдалечаването на мъжете от художествената литература и търси причините зад този процес. Но зад конкретната тема стои по-големият й интерес към ролята на литературата в човешкия живот. За Либес книгата трябва да разширява нашия свят, да ни среща с чуждия опит и да ни кара да мислим отвъд собствените си граници. Затова нейният глас е едновременно критичен, полемичен и дълбоко ангажиран с бъдещето на литературата.
---
ЛИЗА ЛИБЕС , "Литературен вестник"
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
През последната година от гимназията отидох на екскурзия до Стратфорд на Ейвън – родното място на любимия бард на английската литература Уилям Шекспир. След като си поприказвах с няколко доброволки на средна възраст в рокли от елизабетинската епоха, се отправих към сувенирния магазин и оттам си купих следната табелка:
Майка ми, която е чела само най-популярните пиеси на Шекспир в превод на руски език, остана много озадачена. Обясних й, че надписът е заигравка с най-абсурдната Шекспирова ремарка – „Излиза, гонен от мечка“ от „Зимна приказка“, – и тя се разсмя. Когато напуснах магазина и тръгнах покрай типичните за градчето стари къщи, реших, че ще закача табелката над вратата си в общежитието като изпитание за всеки мъж, който иска да излиза с мен: ако не успее да разпознае препратката, тогава за него няма място в живота ми.
Училището ми беше с научно-технически профил и в ранните си години общувах с момчета предимно в часовете. За разлика от голяма част от момичетата в моя клас, които на седемнайсетгодишна възраст вече си имаха гаджета, аз не се увличах по съучениците си, защото не можех да си се представя с човек, който никак не разбира от най-важното за мен нещо: литературата. Вместо това си мечтаех за свят, в който интелектуалците по цели нощи обсъждат Дикенс и Достоевски. С обещанието за такъв един свят се качих на самолет за Ню Йорк и пристигнах в Колумбийския университет. Това бе светът, в който се надявах да срещна своя спътник в живота, с когото да имаме голяма обща библиотека и да обсъждаме Хемингуей по време на вечеря.
Все още се надсмивам над седемнайсетгодишната Лиза, макар че тя поне си поставяше възвишени цели.
Няма да се впускам в подробности за личния си живот, но случилото се след това изцяло преобърна светогледа ми. През първите седемнайсет години от живота си вярвах, че никога не съм срещала мъж, който обича литературата, защото прекарвах дните си в изолирана среда, където се изучаваха предимно естествени науки и технологии. И въпреки че това определено не беше от полза, по онова време не си давах сметка, че проблемът съвсем не засяга само моята гимназия. В Колумбийския университет с потрес установих, че по-голямата част от мъжете, който срещах – мъже, които все пак бяха попаднали на това място по силата на някакви интелектуални заслуги, – никога през живота си не бяха чели друга художествена литература освен онази, която се изискваше за часовете.
С известен ужас и все още ограничени схващания по отношение на избора си на партньор, започнах да излизам с женствени мъже – единствените, които поне малко се интересуваха от литература. Те, както може да се очаква, често имаха психични проблеми, а за най-голямо разочарование на консервативните ми родители, и силен страх от обвързване. През последната си година в университета, изтощена от поредицата от краткотрайни връзки с „четящи мъже“, на едно събитие, организирано от руски евреи, срещнах инженер, който още от самото начало заяви, че не може да понася Достоевски и предпочита филмовата версия на „Кучешко сърце“ на Булгаков пред книгата.
Първоначално презрението му към литературата ме отблъсна, но скоро след това той започна да ми допада и открих у него други привлекателни качества. Не че нямахме проблеми, разбира се (както може да се очаква от връзките в тази възраст), но за първи път в живота си усетих какво е да излизаш с по-мъжествен мъж.
Тогава осъзнах, че не е необходимо един мъж да е страстен читател, за да бъде добър партньор в живота.
Днес живея с любовта на живота си – мъж, който е чел около половин пиеса на Шекспир, при това от адаптирано издание, и още на първата ни среща ми каза, че му е прекалено трудно да се концентрира, за да чете. Занимавам се с литературното му ограмотяване всеки ден и не бих го заменила с друг за нищо на света, но когато разсъждавам за опита си с мъжете, все още съм озадачена от факта, че е почти невъзможно да се намери стабилен мъж, който иска да има семейство и се интересува от литература. Едва ли съм единствената жена, засегната от този странен културен феномен. Мъжете в нашето общество вече не се вълнуват от литературата.
***
В своята статия, публикувана миналата седмица в „Ню Йорк Таймс“, Дейвид Дж. Морис отбелязва обезпокоителен спад в броя на читателите и писателите мъже в нашата култура. Донякъде погрешно, той отдава намаляването на интереса на мъжете към литературата на появата на „маносферата“ – група от мъжки онлайн общности, водени от противоречиви личности като Андрю Тейт и Джо Роугън. Тейт и Роугън действително не са хора с висок морал, но внезапната популярност на тези общности ми се струва не толкова причина за спада на интереса към литературата сред мъжете, колкото резултат от него: когато мъжете не разполагат с хубави книги за четене, съвсем логично е да се обърнат към онлайн субкултури, подсилващи тяхната „токсична мъжественост“, както се изразява Морис (макар че никак не съм съгласна с тази терминология – напротив, в днешно време мъжете трябва да са по-мъжествени).
Морис правилно идентифицира отказа на мъжете да четат като сериозен проблем, но не търси причините за възникването на проблема там, където трябва, и освен това демонстрира липсата си на разбиране за каквото и да е потенциално разрешение, като заявява, че „младите мъже трябва да четат Сали Руни и Елена Феранте“ и че приветства „края на господството на мъжете в литературата“. В общи линии разсъжденията му почиват на следната логика: успешно прекратихме господството на мъжете в литературата, имаме прекрасни книги, написани от жени, и все пак мъжете не ги четат, защото са прекалено заети да играят видео игри и да гледат порно.
В момента, в който видях имената на Руни и на Феранте, разбрах, че логиката му е погрешна. (Това става ясно и когато той се разкрива като един от незаинтересованите привърженици на левицата, искрено озадачени от факта, че някои чернокожи и испаноговорещи мъже са гласували за Тръмп.) Аз съм жена, но по-скоро бих скочила от някоя скала, отколкото да прочета и една-единствена дума, написана от антисемитски настроената интерсекционална феминистка Сали Руни. Не съм чела Феранте, но от онова, което знам за нея, тя пише истории за брака и раждането – истории, от които се вълнуват само жените. Израснах с брат, който четеше страшно много, чийто любим роман е „Престъпление и наказание“ – книга, която се занимава предимно с психологията на мъжа, – и който редовно чете епично фентъзи и научнофантастични романи като „Пътят на кралете“ на Брандън Сандерсън и „Дюн“ на Франк Хърбърт. Живея с мъж, който по̀ би харесал „Записки от подземието“, отколкото „Стъкленият похлупак“. Решението на културния проблем с литературната неграмотност сред мъжете е не да ги насилваме да четат романи за жени – макар, разбира се, те да съдържат и общовалидни истини. Решението е да създаваме книги, които мъжете биха чели.
За жалост, книгоиздаването дотолкова е доминирано от интерсекционалната феминистка коалиция около Руни, че мъжете вече не пишат книги за мъже – всъщност не пишат книги за когото и да било. Според проучване на „Ли енд Лоу Букс“ близо 80% от служителите в издателствата са бели жени. Тъй като тази демографска група доминира книгоиздаването, няма нищо чудно в това, че вече не се публикуват книги от и за мъже. Дори Морис признава, че мъжете постепенно биват избутвани от литературните пространства, като цитира писателката Джойс Каръл Оутс, която разказва как „един мой приятел, който работи като литературен агент, ми каза, че редакторите въобще не желаят да четат дебютните романи на млади бели мъже, без значение колко са добри“. На страницата ми в Инстаграм, където качвам видеоклипове на литературна тематика, един почитател се оплака, че цитирал част от по-горната статистика по време на една писателска конференция и присъстващите агенти отхвърлили твърденията му с думите, че това, че не се издават книги от мъже, не е проблем. Според един агент от „Къртис Браун“ – литературната агенция, представлявала някога романите на Айн Ранд, – сега махалото просто се е люшнало от едната в другата крайност като компенсация за предишните несправедливости спрямо жените. Колкото и жалък да е този опит да се оправдаят издателите, става ясно едно: в книгоиздаването е налице дискриминация срещу мъжете.
Може и да е истина, че мъжете предпочитат нехудожествената литература или, както твърди Морис, видео игрите и порнографията, но все пак не мисля, че е справедливо напълно да се пренебрегнат ползите от четенето на художествена литература при мъжете, нито пък е правилно да се твърди, че само по-женствените мъже, като тези, с които се срещах в Колумбийския университет, могат да открият по нещо за себе си в един роман. Много от моите литературни идоли – Т. С. Елиът и Самюъл Тейлър Колридж например – са били мъже, твърдо отстояващи традиционните ценности и черпещи вдъхновение от многовековната литературна традиция. Мъжете винаги са пишели литературни истории за войни и завоевания, за технологии и наука, пътешествия и приключения. Тези истории обаче не се открояват с това, че се занимават с преобладаващо мъжки теми или пък че са написани единствено за мъже. Много от любимите ми писатели са мъже и техните истории са специални не заради военната си тематика или заради това, че изследват естеството на мъжествеността, а защото в себе си носят по нещо за всеки и съдържат универсални истини за човешката ситуация – истини, които надхвърлят ограниченията на пола.
Добрата литература трябва в идеалния случай да съдържа за всекиго по нещо. Затова съм съгласна, че мъжете трябва да дават шанс на книги, написани от жени – но не на „Нормални хора“ от Сали Руни или Bad Feminist („Лоша феминистка“) от Роксан Гей, а на „Мидълмарч“ от Джордж Елиът и „Невинни години“ от Едит Уортън, на книги, които съдържат истини, валидни за всички, без значение от пола. Като контролират кой и какво се публикува, хегемоните в книгоиздаването дават предимство на едностранчиви истории, които се фокусират върху женските преживявания и няма какво толкова да предложат на читателите от мъжки пол. Ето че не е случайно, че мъжете вече почти не присъстват в света на литературата и не четат художествена проза. Не е случайно, че сред онези студенти, които всички смятат за най-будните и най-обещаващи мислители в Америка, срещнах толкова малко мъже с искрен интерес към литературата. Не е случайно, че мъжете не четат, и ако не започнем да оценяваме литературата не през призмата на равенството между половете, а по заслуги, сме на път да изгубим редица поколения от проницателни и разсъдливи мъже.
Често роптая срещу проблема с равенството и приобщаването в издателската индустрия, но аз самата, колкото и да ми е тъжно, съм имала щастието да се родя момиче – в противен случай щеше да се наложи напълно да се простя с мечтата си да стана публикуван писател. Това никак не е справедливо спрямо моите колеги мъже, които, веднъж допуснати до света на книгоиздаването, биха имали реален шанс да възвърнат интереса на мъжете към четенето и да възстановят равновесието. Същите жени, които се оплакват, че в миналото жените са били пренебрегвани от издателите, сега по подобен начин пренебрегват мъжете, и докато това не се поправи, читателите и писателите мъже ще останат все така малко.
Мъже, не изоставяйте художествената литература. Тя има нужда от вас повече от всякога и колкото повече са мъжете, които четат и пишат, толкова по-лесно ще убедим издателствата да променят отношението си и да предоставят равни възможности на всички.
