ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Този дребен и ексцентричен евреин, който се разтоварваше с цигулката си, е може би най-популярният от гениите на нашето време. Нацистите, расистите и антисемитите усърдно разпространяваха клеветата, че не Айнщайн, а някой друг – разбира се, „чистокръвен ариец“ – бил открил Теорията на относителността. Същата, която предизвика революция не само във физиката и в методиката на изследването на природата, но и в мисленето ни. В тази знаменита теория Айнщайн твърди, че физичните закони не се изменят, когато наблюдаваните системи се намират във взаимно зависимо движение една спрямо друга.
Всъщност концепцията на Айнщайн за относителността на движението доказва, че Пространството и Времето не са абсолютни величини, а се влияят от взаимното им отношение и масата. И всичко това той изрази с простата и гениална формула E = m·c².
През 1922 г. скромният служител от патентното бюро в Берн стана само за един ден световна знаменитост. Получи „Нобел“, но не заради главното си откритие, а за студията за фотоелектрическия ефект – тя постави теоретичните основи за изобретяването на телевизията. Но, както винаги, недоволен от себе си, ученият започна да търси математическите изводи за решаването на фундаменталния проект, свързан с Общата теория на полето. Не можа да се разбере с другите големи физици от епохата (с Нилс Бор дори влезе в конфликт!) и продължава – до последния си ден! – да работи върху тази теория. Надява се да обясни взаимодействието между гравитационната и електромагнитната теория… (Труда му продължава Стивън Хокинг.)
Човекът, за когото говореше целият свят (не само научният!), бе много скромен и живееше скромно, изцяло погълнат от изследванията си. Но имаше и шанс. През 1913 г., като член на Пруската академия, бе избран за професор – без задължението да преподава, което му позволи да работи свободно, по своя програма. Но през 30-те години, с настъпването на националсоциализма, беше принуден да емигрира в Щатите. Там, като професор в Принстън, Ню Джърси, отново продължи изследванията си. Ставаше все по-прочут, даваше интервюта, радваше се на всеобщо уважение.
През 1933 г., когато Хитлер стана канцлер на Германия, той се отказа от Пруската академия и германското си гражданство. Хитлеристите го заляха с клевети. Тогава Айнщайн още по-смело и открито се опълчи срещу нацизма. В текст от 1936 г., озаглавен „За възпитанието“, осъди страха и авторитарността на режимите в Германия и Съветска Русия, вече сключили договора „Молотов – Рибентроп“. Определи ги като двете „най-недемократични страни в света!“ Същото каза и за „люлката на фашизма“ – Италия, чиято политика осъди още през 1930 г.
Самотен в своя кабинет, но солидарен с целия демократичен свят, през същата 1930-а големият учен публикува друг забележителен текст под надслов „Как видях света“. Водещ мотив тук е: „Моето чувство за социална справедливост и отговорност пред обществото“. Заслужава си да цитирам някои идеи от този стойностен и непознат на българската читателска публика текст:
„Усещам нужда от умереност и понякога като че ли изисквам прекалено много от себеподобните. Социалните и класовите различия между хората са нещо много несправедливо. Убеден съм, че скромният, лишен от претенции живот е по-добър за тялото и душата. Не вярвам в свободата на човека във философски аспект. Всеки се проявява в живота не само под натиска на външния свят, а и според вътрешната си необходимост… Моят политически идеал е Демокрацията. Всеки човек трябва да бъде уважаван като личност и никой не бива да бъде обожествяван… Дискредитирането на демократичната идея днес в Европа не се дължи на някакъв неин дефект, а на липсата на стабилност в управленските среди, в безличния характер на начина, по който те се избират… Ценното в света е не толкова държавата като институция, колкото отделната личност. Защото само личността може да твори и да създава…“
Интересно е, че през 1949 г. Айнщайн е осенен от идеята за „социализъм в икономиката“. Счита, че при капитализма „цари стопанска анархия“. Препоръчва централното планиране, но по-късно сам се убеждава в безплодността на тази примамлива идея. Като един от големите хуманисти той все пак е изкушен от благородната мечта за социално равенство, завещана от великите утописти от XVI и XVII век.
Интересни са и идеите на великия учен за връзката „наука – религия“. В автобиографията си от 1949 г., в ироничен стил, той споделя, че през детството си, макар родителите му да не са били вярващи, сам стигнал до религията. Но от 12-годишна възраст, след като започнал да чете много научнопопулярна литература, го осенила „идеята за свободната мисъл“:
„Станах физик и математик, след като реших да проникна в тайните на Природата. Пътят ми към този рай не беше толкова гладък и привлекателен, както и пътят към религиозния рай, но аз нито за миг не съжалих, че съм избрал тъкмо него…“
Има два знаменателни текста – от 1939 г. и от 1942 г. – озаглавени „Наука и религия“ и „Религия и наука“, в които Айнщайн нюансира гледната си точка. Рационалното мислене, според него, понякога докосва границите на етичното:
„Разумът изяснява връзката между цели и средства. Това, което мисленето не може да ни даде от себе си, може да ни го даде вярата…
Науката – имам предвид истинската – не може да се твори от хора, лишени от чувство за Истината. И това чувство извира от религията.
Аз не мога да приема, че един истински човек на науката може да бъде напълно лишен от вяра. Без религията науката е сляпа…“
Айнщайн неведнъж повтаря, че „Бог не играе на зарове…“, „Трябва да е налице някаква целесъобразност тук, под небето!“.
Интересно е, че Айнщайн не приема доктрината за „един Бог – Създател на света“. Неговата представа е по-абстрактна. Вярва в Доброто, Истината, Красотата. Великият физик е адепт на космическата религиозност. По този повод пише:
„Религиозните гении на всички времена се разграничават от обикновените догми. Те не приемат, че Бог може да се появи в човешки образ. За съжаление в света не съществува църква, изградена върху идеята за космическата религиозност. Тя е по-скоро сред ересите на всички времена. И това е висша религиозност. В този смисъл Демокрит, Франциск Асизки, Спиноза са твърде близки. Аз съм твърдо убеден, че космическата религиозност съдържа у себе си най-мощния, най-благородния импулс за научни изследвания…“
Наистина, тези възгледи биха смутили днес фанатици от много религии. През 40-те години тези текстове предизвикват истински скандал. Религията – така, както я разбира Алберт Айнщайн – е по-скоро израз на високи морални възгледи, без които човешкото същество трудно може да просъществува. И най-важното: той предупреждава своите колеги, хората на науката, да не губят духовната си същност в диренията единствено на студената логика, а да служат на високите идеали на Хуманизма.
