БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
За първи път името на Емил Тонев-писател, драматург и сценарист от Пловдив, но родом от Шипка, се запечата в съзнанието ми при гледането на скандално прочулия се филм на Илиян Симеонов “Граница” (1994), с когото той работи в „Имам една идея” (1997), „Сомбреро блус”(1999) и на когото носи кръста на погребението му.
Не знам защо, но още в мрачния и не съвсем отоплен търновски киносалон установих пряк контакт, спиритуалистична връзка с магнетичния свят, роден от таланта на сценариста, та след това си поставих за цел да прочета всичко, което той е написал и което мога да открия.
То се оказа не толкова много, колкото ми се искаше, но за сметка на това от най-добро качество.
За Емил Тонев почти не е писано в специализирания печат, нещо, което поне за мен е необяснимо, тъй като на фона на вайканиците и оплакванията за кризата на българката литература, именно неговото утвърждаване е категорично доказателство за точно противоположните процеси, протичащи в нея - а именно за поява на автори с модерно критично мислене и с болезнено-нестандартен манталитет.
Издаването на книгите му „Цветовете на вълчия сън“ (1993), стихове,“Граница” (1993), “Омбре” (2001) , „Понякога ангели” (2014) и „Жив“ (2025) е повече от симптоматично и е категорично доказателство, че когато изгрее литературен талант и най-известните издателства у нас са готови да му подадат ръка.
Творбите на Тонев (а тук включвам и разказите му от великолепния пловдивски цикъл, писани през последните години -“Скин”, ”Нещото, наречено живот” , “e-2-e-4” , „Тошо”, „Разказ за Любака”, „Сом”, „Вожда се смее”, „Водка сънрайз”, образуващи фундамента на „Понякога ангели”, както и сценарият му „Голямата битка в неделя сутрин”,(2009) са сурови и земни, сочни и натуралистични, свирепи и витални, изобличително-критични и поразяващи, с модерно светоусещане, с добър темпоритъм, великолепна образност и майсторски поднесено монтажно-пластично мислене.
Това е мъжкарска проза на човек, врял и препатил, описващ сурови и ефектни герои, отритнати от живота, бити и натикани в калта (”Омбре”, „Жив“), небръснати, мачкани, психясали, алкохолизирани, но запомнящи се, правдиви и непосредствени като авторско внушение.
Тонев има пиетет към музиката и това си личи в неговата проза. Тя носи не само ритъма, но и настроението на блусарските и кънтри балади, познати ни от репертоара на Уили Нелсън, Боб Дилън и Джони Кеш.
Откриваме въздействието още на Кен Киси, Керуак, Юрий Трифонов и Венедикт Ерофеев.
Историите, разказани в новелите “Огледало”, “Завеса”, ”Едем”, “Сомбреро”, “Старият дакел”, ”Нещото, наречено живот” са жизнено-автентични, мрачни и влудяващо-сурови преживелици, в които липсва дежурният хепи енд, не само защото действителността в тях не е такава, каквато трябва да бъде, но и тъй като не става дума за принудителна адаптация или някаква ефимерна промяна, а за смисъла на човешкото съществувание, за това, че трябва да се живее - напук на условностите и мръсотията, въпреки гадостите и пороците, до мига, в който всичко става безсмислено. Тогава малчуганът възстановява справедливостта с един последен изстрел, както става в добрите уестърни ("Омбре”), а главният герой дописва своята хроника, в която се стреми да бъде достоен представител на фамилията си, устойчив, непримирим към неправдите в живота, смели с активна гражданска позиция – „Жив“.
Огледалото, като символ на отмъщението поглъща проститутката и тъмноокия й партньор (”Огледало”). Хромият работник установява, че любимата му Венера е сменена от “Социални грижи” и за него, преживелият ужасите на сталинските репресии, не остава друг изход освен самозапалването (”Завеса”). Младият мъж разбира, че омразният му брат - Дебелия, е обладал единствената му опора, Магда, инсценирайки кървава вендета, последвана със скок от покрива (”Едем”).
Във фаталната нощ трима пияни бабаити заколват мургавия циганин Тишо, защитавайки някаква непонятна нам “селска чест” на фона на протяжните и тъжни песни на музикантите, пеещи за любов, ревност, табори и конекрадци (”Сомбреро”). Симпатичният неудачник утешава бившата си съпруга, че ще плати фантастичната телефонна сметка на дъщеря си от 900 лева като същевременно я моли да му отслужи с кайма, с която да нахрани бащата на третата му жена, който му е дошъл на гости с петата си съпруга (”Нещото, наречено живот”).
И като контрапункт - 42-годишният поет, “стар, сериозен и тъжен дакел”, оцелява, убивайки своите нападатели - русият и брадатият, преследващи го за недоплатената сума за неползваната от него циганка проститутка…
Емил Тонев е новелист. Силата и стихията му са именно в този междинен литературен вид, застанал на кръстопът между пространния разказ и кратката повест. Това съвсем не означава, че няма постижения и в късия разказ - напротив.
”Скин” и “Нещото, наречено живот” са красноречиво доказателство, че от него можем да очакваме и нови, свежи достижения н най-трудния прозаичен жанр.
И все пак силата му е в новелата.
Дори “Граница” и “Омбре” са по-скоро обемни новели, отколкото романи - независимо че там успехите му са по-шумни и предизвикват по-сериозно читателско внимание.
„Понякога ангели” пък е роман – пъзел, роман, съставен от спомени и документално – автентични разкази, в който също откриваме прекрасната и умело втъкана новела „Молитва за Байкал”, роман – „литийно шествие с иконата на младостта” (Деян Енев) за нашето поколение, оказало се генерация на лузъри и аутсайдери, смачкано от желязната пета на безкрайния ни преход.
Роман, отдаващ почит на починали приятели като Васко, Ильо и Кольо и на такива, запилели се накрая на света – Наско...
„Жив“ пък е равносметка на неговия 60-годишен живот – от детството и младостта с преживелиците му при баба и дядо, баща и майка, през дивотиите в казармата до първите стъпки в журналистиката и тревогите му от днешния ден, свързани с бушуващите войни, близо до нас и със съдбата на дъщеря му…
В новелистичната проза на Емил Тонев животът и преди, и след “голямата промяна” е поднесен в своя истински лик, “без маска и без грим”. Този писател не се страхува, че може да бъде обвинен в песимистично черногледство и предпочита обичайния си брутално-кървав реализъм пред тезисния и неубедителен съзидателен патос на добре познатите ни соцреалистични трикове.
А това е сериозен коз, с който той печели вниманието и уважението на придирчивия днес български читател.
Емил Тонев създава поредица от новели и новелистични романи, в които не крие пристрастията си към кинематографичната проза - със стегнато повествование, ударно-лаконичен лапидарен слог, динамичен сюжет и типизирани образи.
Любопитно е, че всичките му творби се четат като готови сценарии, като в “Завеса”, “Едем”, “Сомбреро” писателят умело прилага големите възможности на паралелния монтаж, докато в "Огледало" дневникът на проститутката изпълнява функцията на задкадров глас и на психофизически монолог.
Същият прийом ще го открием и в разказа “Нещото, наречено живот”. Докато “Старият дакел” е изграден изцяло според изискванията на американския “pulp fiktion”.
Емил Тонев се включва органично в една плодотворна традиция в българската литература - на атрактивната критико-изобличителна проза.
Той не е развихрено-екзалтиран и митологично-фрапиращ като Христо Запрянов, не е и прокурорски регистратор на човешкото падение като Станислав Стратиев, нито е афористично - асоциативен като Евгени Кузманов .
Стилът на Емил Тонев се родее с този на Владо Даверов и особено с интимно-съкровената, но и горчиво-иронична изповедност на приятеля–конкурент Стефан Кисьов, където жестоките стълкновения на суровото ни всекидневие, се превръщат в благодатна почва за създаване на превъзходни и разтърсващи четива, с които автентичното дихание на тази подземна и прокълната проза получава своята еманципация и триумф в труднодостъпните салони на официалната ни литература. Нещо, което в САЩ отдавна са постигнали с голям успех автори като Томас Харис и Чарлс Буковски.
Емил Тонев е сериозен и взискателен творец. Него не го влекат нито претенциозните партита, нито атрибутите на земната слава.
За него ситуацията е благоприятна и той може да фабрикува шлагери на конвейер. Но не го прави. Самият факт, че всеки негов текст излиза след упорита шлифовка и с такъв съвършен блясък, към който просто няма какво да се добави, говори, че пред нас израства разказвач с чувство за отговорност и с мисия в литературата.
