ДАМЯНА ВЕЛЕВА, "Свободна Европа"

Помните го като джаз музикант, виртуоз на саксофона, или може би като жесток африкански диктатор. Това, за което вероятно не знаете обаче, е отдадеността му към всяка роля - за първата в рамките на само няколко месеца се научава да свири на саксофон, за втората проговаря суахили и започва да свири на акордеон.

Той е Форест Уитакър и във вторник получи почетна Златна палма на кинофестивала в Кан. Отличието за цялостно творчество се връчва на артисти със значителен принос, както към филмовото изкуство, така и към общественозначими каузи.

"Преди 34 години посетих Кан за първи път и това промени живота ми. Откакто взех решение да бъда актьор, с тяло и душа се отдадох за свързването на човечеството чрез киното", каза Уитакър при получаването на наградата.

Днес актьорът има стотици роли и десетки отличия - Оскар за главна мъжка роля, Златен глобус, награда БАФТА, работил е с много от най-големите имена в индустрията. Използва името си и за да се бори за граждански каузи - от години подкрепя организации, които се занимават с правата на човека като Хюмън Райтс Уоч, от 2011 е и посланик на ЮНЕСКО.

Пътят му към известността и върховете в актьорската професия обаче започва отдалеч. Първоначално Уитакър се занимава сериозно с американски футбол - благодарение именно на спортния си талант получава колежанска стипендия. След това посвещава времето си на музиката, като учи оперно пеене, докато години по-късно получава стипендия за Университета в Бъркли, която му дава шанс да се посвети на актьорското майсторство.

Съвсем естествено първата филмова роля в живота му е свързана със спортен образ - през 1982 г. Уитакър играе футболист в комедията Fast Times at Ridgemont High. Ролята, благодарение на която обаче получава първото си признание, идва четири години по-късно - в филма The Color of Money на Мартин Скорсезе.

Големият му пробив идва малко след това, когато изиграва ролята на легендарния джаз музикант Чарли Паркър в Bird на режисьора Клинт Истууд. Именно за нея Уитакър печели първата си Златна палма от Кан и получава номинация за Златен глобус.

Най-големият му успех обаче остава продукцията The Last King of Scotland, където изиграва президента на Уганда Иди Амин, който установява диктатура в страната между 1971 и 1979 г. За това изпълнение Уитакър е удостоен с редица отличия, сред които е единственият му Оскар.

Именно тази роля дава повод на някои филмови критици да твърдят, че Уитакър често придава на коравосърдечни и зли герои някаква чувствителност и човечност, която те не заслужават.

"Не смятам, че това е вярно", казва Уитакър в свое интервю за британския Гардиън. "Не ги правя по-добри отколкото са. Със сигурност човек не трябва да им прощава някои техни действия, но и трябва да ги разбере. Това е нещото, което ми е интересно при изобразяването на зли герои", добавя той.

Уитакър признава, че е привлечен повече от всичко от противоречивите личности в историята. Тази, която мечтае да изиграе, е Луис Армстронг - джаз музикантът, който според някои предава своята афро-американска общност в желанието си да се хареса на бялата публика. Той често е критикуван за това, че не е подкрепил в достатъчна степен борбата на чернокожите за равни права.

"Той е бил демонизиран от собствената си общност", казва Уитакър. "Тези истории са интересни, защото в тях става въпрос за очакванията и компромисите, които даден човек трябва да направи."

Освен актьор Уитакър днес се изявява и като продуцент. Филмът For the Sake of Peace, продуциран от него, беше показан в сряда в Кан. Той е режисьор и на два филма - Waiting to Exhale (1995) и Hope Floats (1998). По думите му обаче режисирането на дуруги продукции не е сред плановете му.

"Отнема много време и отдаденост", казва той. "Не казвам, че няма да се случи никога повече, но със сигурност няма да е сега".

  • ДИСКУСИЯ

    Един учебник, една история, една партия

     Въвеждането на един учебник за всеки клас по хуманитарните предмети е рязък обратен завой от посоката, в която започна Преходът.

    •  Този културно-политически маньовър ще върне България в годините на безпросветния и безпринципен тоталитаризъм...

„Театърът е безкрайно възхитителен, защото в голяма степен всичко се случва случайно. Много прилича на живота.”

Артър Милър, американски драматург, роден на 17 октомври преди 111 години

"Г-н Никой срещу Путин": Гледай Русия, мисли за България (ревю)

 

Този филм трябва не просто да се гледа, а да се излъчи организирано на цялото учителско и университетско съсловие в България. В него е показана баналността на злото, по думите на Хана Аренд... 

„Не си отивай!“ - тиха психологическа драма за любовта в разпад (ревю)

 

Филмът с Невена Коканова, Филип Трифонов и Сашка Братанова изследва крехкостта на връзката чрез минимализъм, паузи и неизказани емоции, като своеобразно ехо от „Момчето си отива“.

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

Преображенията на културата (ревю)

 

„Цивилизация на зрелището“, Марио Варгас Льоса, превод Людмила Петракиева, издателство „Колибри“, 2026 г.

 

Филм с големи амбиции и пропилян потенциал (ревю)

 

„Дигър“ - Иняриту, Том Круз и един твърде скъп творчески експеримент...

 

За един забравен филм и за атентата в църквата „Света Неделя“

 

„Допълнение към Закона за защита на държавата“ – между партийната легенда и историческата истина