Ойген Руге е роден през 1954 г. в Сосва в бившия СССР. Следвал е математика в Хумболтовия университет в Берлин. Работил е в Института по физика на земята на ГДР. През 1988 г. емигрира в Западна Германия.  Дебютният му роман „Във времена на гаснещата светлина” печели три престижни награди. Той е преведен на български. Наскоро на немскоезичния пазар излезе книгата му „Annäherung. Notizen aus 14 Ländern" (Подход. Бележки от 14 страни). Той даде интервю за австрийския вестник „Дер щандарт”, което публикуваме със съкращения.

------------------------
В новата ви книга с впечатления от пътувания има момент в московското метро, когато изпитвате един вид гордост от него. Не е ли забележително след всичко, което комунизмът ви е причинил?
-     Знаете ли историята за писалката за астронавти, която американците са изобретили?  Струвала е няколко милиона долара, а Мартин Валзер би могъл да пише с нея и легнал. Руснаците са решили същия проблем, само че с молив. Това е една особена свързаност със земята, която аз все още усещам. Същевременно и нещо ме отблъсква, но корените са си корени.

В романа ви „Във времена на гаснещата светлина”, който през 2011 г. спечели Германската литературна награда, научаваме много за тези корени, но най-вече за болката, с която са свързани.  До 1989 г. вие живеете в несвободната ГДР.
-    Разбира се, социализмът загуби. Но в световния ред все още западният начин да се живее, произвежда и консумира не се приема като единствен.

В новата си книга описвате как баща ви отива през 1960 г. в Китайската народна република, но не разбира за гладната катастрофа.
-    Това не се е случвало под прожекторите, макар че той е трябвало да почувства признаците. Днес с лекота се казва: Всеки е трябвало да знае навремето, че се избиват евреите. Само че много неща се случват зад кулисите. Твърденията на политиците са фасада, зад която трябва да се помъчим да надникнем.

Интересен аспект са и срещите ви с много дипломати в областта на културата, които се опитват да ви ползват като политически инструмент за критика на режима, за дисидентска солидарност.
-    Разбирам защо е така. Аз се противопоставям на стремежа на Запада да обучава останалите хора политически. Ако аз самият бях в Китай или в Русия, щях да гледам от този дисидентски ъгъл. Но това, което заслужава критика, е нивелирането на европейската култура, дефицитът на демокрация чрез Брюксел, съсипването на природата. За това мога много да ви разказвам. Общество, което очевидно не може да поддържа своя стил на живот, не може да наставлява останалите.

Културната дипломация например много настоява за германски дебат за носителя на Нобелова награда за литература Мо Йен.
-    Прочетох книгата му „Жаби”. Разказва се за китайската политика по отношение на раждаемостта – конфликт, който авторът описва с цялата му тежест. По времето на Мао децата са яли въглища от глад. И ако това не е реалистична картина! Само че Мо Йен не се изстъпва напред и не казва: „Аз съм противник на режима”. Затова има Нобелова награда за мир. Той обаче взе за литература.

Критичен сте към колежката си Софи Оксанен, обвинявате я в расизъм спрямо руснаците.
-    В книгата си „Fegefeuer” тя представя страховития период на сталинизма в Естония като националистичен конфликт между лошите руснаци и естонците. Само че и руснаците са били масово жертва на репресии.

Много пъти сте се изказвали за Украйна с голямо разбиране към руската перспектива.
-    След 1989 г. руснаците се изместиха много далече от Запада. Западноевропейското общество никога не разбра какво означава „Времето на Елцин”, когато с насилие беше прокаран един неолиберален капитализъм. Господстват обстоятелства, които никой не може да си представи. Някои забогатяха, например Ходорковски с неговите връзки с мафията на Елцин, докато други хора – интелектуалци и обикновени хора, гладуваха.
Историческата роля на Путин се състои в това, че той е наследник, който маневрира с тази потъваща, опасна за всички лодка. Предупреждавам, че Русия напълно можеше да се унищожи.

Не се ли пречи на справедливия стремеж на украинското гражданско общество към функционираща държава, която не е зависима от Русия?
-    Украйна винаги е била раздвоена на проруска и проевропейска. Вместо да направи мост, се разделя. Хората си мислят, че в Европейския съюз ще им се решат всичките проблеми. Това обаче няма да се случи, да погледнат само Гърция. Мога да разбера това желание, в крайна сметка като източногерманец винаги съм гледал на Запад. Но накрая холандските домати ще бъдат изнесени в Украйна, а местните селяни ще фалират.

 „Краят на илюзиите”, както Франсоа Фуре нарича отрезвяването от мечтата за комунизма, при вас се е счупил. Сякаш не искате да се откажете докрай от тази идея.
-    От дете знам, че това беше ужасно и престъпно, и чак по-късно разбрах, че не е дошъл краят на търсенето на алтернатива. Комунизмът е повече от откритие на двама лоши германци. Той е и идея за еманципация и когато се осъзнае, че капитализмът в даден момент ще потъне, идва идеята да се търси алтернатива.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Актьорите се вземат прекалено насериозно. Самюел Бекет е важен, Джеймс Джойс е важен. Те оставиха нещо след себе си. Но дори Лоурънс Оливие е тотално неважен. Да играеш роля е много просто, но актьорите се опитват да го изкарат изкуство.“

Ричард Харис, ирландски актьор, роден на 1 октомври преди 92 години

Анкета

Остава ли ви време да четете книги?

Да, както винаги - 80%
Все по-малко - 20%
Не чета изобщо - 0%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Камъчета под езика" - рядка и дълбока книга

 

Написаното от Марин Георгиев е амалгама от автобиография, история, литература и конюнктура, строги и точни наблюдения на писатели и поети, на характерите и поведението им, както и превъплъщенията им и преди, и сега

Прометей, герой и жертва

 

Без съмнение „Опенхаймер“ ще бъде един от най-добрите филми в историята на киното. Невероятна операторска работа, изключителна актьорска игра и впечатляващи саундтраци.

Не губете време...

Нагоре по стълбата, която води надолу

 

 „Астероид Сити“ на Уес Андерсън  - ЗАЩО?