Йордан Атанасов е роден на 25. 01. 1943 г. в град Брауншвайг – Германия, където родителите му са работили като градинари преди и по време на Втората световна война. Баща му и един от братята му остават в Западна Германия. Израства в село Драганово и във Велико Търново. Служи като трудовак в Мини Марица-Изток, където остава да работи и след казармата като електротехник. Завършва задочно Икономика на промишлеността във ВИИ ”Карл Маркс” - София и Радиожурналистика в СУ “Свети Климент Охридски”. Бил е редактор във в. “Марица-изток” и директор на първия демократичен вестник в Стара Загора след промените - “Синя поща”. В момента е председател на читалище “Даскал Петър Иванов - 1988” и главен редактор на в. “Литературен глас” – вестник за литература и култура, възстановен с група старозагорски писатели през 1993 г., като своеобразен продължител на едноименния на Д .Б. Митов вестник.

Член е на Съюза на българските писатели, носител на наградата за литература и изкуство “Николай Лилиев” - Стара Загора и на награди от национални литературни конкурси. Има публикувани стихотворения в списанията ”Септември”, “Пламък”, ”Демократически преглед”, във вестниците “Пулс”, ”Литературен фронт”, “Труд”, ”Литературен форум”, “Сега”, ”Стършел”, "Словото” и др. Участва в редица сборници и антологии. Превеждан е на френски, руски, гръцки, унгарски и белоруски език. 

------

ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ 

Уважаеми господин Атанасов, нека да започнем нашия разговор с вашия род. Роден сте в Брауншвайг, Германия… Написахте интересна книга за вашето семейство…

- Селото на моите родители - Драганово, в началото на миналия век е наброявало около 6 000 души. Всяка пролет към европейските страни са тръгвали около хиляда градинари на гурбет. В късната есен те се връщали да зимуват в селото и в началото на март отново тръгвали. С времето много от тях оставали целогодишно, други се "заигравали" с местните моми и се женели, създавали семейства. Много от замогналите се построили нови къщи по европейски тип, други спонсорирали читалището, подпомагали общоселските работи. Баща ми, след като за десетина години обиколил няколко държави, накрая се установил в Германия и през 1939-а извикал майка ми и тримата си синове. Взел земя под наем в град Брауншвайг и семейството започнало да отглежда и продава зеленчуци. Най-малкият брат Пеньо бил ученик в "Дойче шуле" и се справял много добре с езика. Учителят му често го давал за пример и ругаел германчетата, които изоставали. Втората световна започнала. През 1943 година съм роден в подземна болница-бункер. Американците и англичаните започнали да бомбардират промишлените обекти.

А в града имало такива. Животът станал труден, но германците се справяли с дисциплина и експедитивност. Въведена била купонна система. В края на август 1944 година майка ми тръгва с мен за България да донесе семена за градината, въпреки несъгласието на баща ми и братята, само за две седмици... С големи премеждия и добър късмет пристигаме живи и здрави в Драганово. Но за лош късмет, руснаците ни окупират. И ние оставаме зад Желязната завеса. След три години двамата ми братя се прибират, а баща ми и най-големият брат Иван остават в Германската федерална република. Отказват да се върнат. Водят се невъзвращенци, с всички последствия за нас. 

На това отгоре Иван се записва във Френския чуждестранен легион, участва в Корейската война, а после заминава за Америка. Пеньо става член на нелегалното дясно крило на ЗМС Никола Петков (младежки земеделски съюз) във Велико Търново, където живеехме, и става политически затворник за три години, след една акция на милицията - за това, че е разнасял позиви срещу властта. С отметката в паспорта ми "Роден в ГФР" и по-горе отбелязаните неща, с този "багаж" тръгнах в живота... Поне стигнах до 80-те.  В романа ми "Хамовото семе" съм се опитал да разкажа тази семейна сага, почти документално...

 

Кога влязохте в света на поезията?

- Заради самотната ни къща, мама реши да се завърнем при нея - в Драганово. Там изкарах 6 и 7 клас От учителите разбрах, че там е родното място на Асен Разцветников, Камен Зидаров, Владимир Русалиев. Това и първите трепетни любовни чувства ме подтикнаха да опитам... След две години - в селскостопанския техникум в град Камен, учителят ни по литература Терзиев - сладкодумец, състудент на Дамян Дамянов, отбеляза насърчително един куплет от училищния стенлист, който аз сътворих по повод новата 1962-ра: "Със прически модни ходи / нашта скромна Веска, / ала щом часът по френски доди, / пак я хваща треска".

Колко му трябва на едно влюбено момче на 17?! След две години, вече трудовак в "Марица-изток", имах късмет да се срещна с един журналист от местния вестник с едноименното заглавиие. По негова идея и със съдействието на ротния - един културен офицер, с още две момчета списвахме всеки месец една страничка във вестника под заглавие "Строим и бдим". Всъщност само строяхме, т.е. копаехме в калта. Аз описвах в стихове делника (което по-късно се оказа, че било декларативен социалистически реализъм), приятелят ми от Горна Оряховица Евгений пишеше разказ или есе, а Сабри, едно културно турче - дописки за трудовите успехи... След уволнението от редакцията ми помогнаха да си намеря работа в една ел.подстанция с условие, че съм им кореспондент. По-късно, след като завърших образованията си, ме поканиха за редактор във вестника.

 

Учихте икономика, после журналистика….

- Бях семеен с дете и записах задочно икономика. А и нямаше кой да ме издържа редовно да уча, макар че бях приет като такъв. Тогава бяха отпаднали някои ограничения за "неблагонадеждните", но не за всички институти (напр. право, международни икономически отношения, мвр-институтите). Работех и се явявах на изпити в София.Така стана и със следдипломната ми специализация по журналистика.

 

Кога за първи път публикувахте свои стихове?

- Както споменах и по-горе, като редактор във вестник "Марица-изток" започнах да изпращам стихове във вестници и списания, участвах в литературни конкурси, печелех награди. Което ми даваше самочувствие. Но за книга ред все не идваше – в издателство "Народна младеж" осем години ми обещаваха: "в плана за следващата си"... Ха-ха-ха, докато "ледовете взеха да се пукат", както казва Остап Бендер, и в Профиздат - 1988 г. ми излезе късметът: Петима "млади" автори в едно книжно тяло. По 25-28 стихотворения, което се брояло за книга! "Токов удар" се казваше моят цикъл. След промените, ако намериш средства, издаването е по-лесно. А през последните десетина години - ежегодни конкурси за издаване на книги от Министерството на културата, и на други места...

 

Автор сте вече на 18 поетични книги. Коя от тях Ви е най скъпа?

- Всяка една ми е била скъпа, когато е била "прясна", т.е. току-що излязла. Тогава емоцията е най-силна. С времето, естествено, откриваш някои несъвършенства или малки грешки. Които се стремиш да избегнеш в следващата. Но пък допускаш нови. Нещо като перпетуум мобиле... Най-силно е изживяването при първата, както при първото влюбване.

 

Какво е за вас Поезията?

-Ще отговоря с цитат:

 

ПОЕЗИЯ

Спомням си: луд съм изглеждал, когато

ме вдигна небето ти...

И след толкова зими, обходил земята,

виждам – пламъкът друг е,

но грее сърцето му.

Всъщност за тебе си струва човек да живее:

цвят, кокиче в моите зими безкрайни.

Слънцето сменя сезони,

щом се разсмее.

Но ти оставаш все недостижима.

И тайна.

 

Какво мислите за експеримента в творчеството?

-Това е риск, често несполучлив. Но всеки автор трябва да опита, за да види докъде може да стигне. Понякога се раждат шедьоври...

 

„Интелектуалният страж на Европа“, Жан-Пол Сартр (както го определи Шарл дьо Гол), се питаше: „Трябва да създаваме, да отразяваме или да откриваме?“ Като поет вие какво мислите?

- Мисля, че първото и третото становище се припокриват, ти като създаваш - откриваш образи и светове. Второто ми звучи по-широкообхватно - като "Война и мир" на Толстой, примерно, или като добрата журналистика.

 

Чувствате ли се свързан с Вашето поколение в литературата?

- Да, но трябваше да догонвам, защото имах късен дебют. Но с времето наваксваш, стига да работиш честно и самоотвержено на своята литературна нива…

 

През 1928 година големият литературен критик и историк проф. Д. Б. Митов основава „Литературен глас“, който е спрян през преломната 1944 година. Вече 30 години Вие, уважаеми Йордан Атанасов, издавате в Стара Загора продължението на този прочут вестник. Знам, че полагате много усилия за живота му в тези трудни и бездуховни времена у нас, страна с древна и развита култура и с мизерен бюджет за нея. И това е едно от малкото литературни издания извън столицата, което може да се определи като национално!

- Наистина преди 30 години, четири лета след промените една група старозагорски писатели: Христо Кацаров, Петър Тонков, Стоян Стаев, Жеко Христов, Иван Груев, Иван Бонев и Стойчо Маджарски се обединихме за идеята - вестникът на нашия земляк и съпругата му Калина Малина да бъде възстановен. Една година той излизаше като подлистник на вестник "Синя поща", а след това стана издание на Народно читалище "Даскал Петър Иванов-1988", та до наши дни. В момента в редколегията сме с проф. Румен Стоянов - поет, преводач, есист, публицист, проф. Иван Бочев - художник, и Кристина Божанова - поетеса, преводач, компютърен специалист. Даваме път на стойностни, утвърдени имена, както и на млади дарования. Вестникът е съорганизатор и медиатор на Националния литературен конкурс за поезия "Николай Лилиев" и на Националния конкурс за поезия на млади автори "Веселин Ханчев". Поради ограничените средства, все пак с помощта на Община Стара и на Читалището, на което съм председател, успяваме да издадем 7-8 броя годишно. Ще опитаме да го направим месечник...

 

Стара Загора, по традиция, е един от големите литературни центрове у нас. В този град са се родили или творили мнозина големи наши поети и писатели. Не случайно го наричат „Град на поетите и на липите“. Кои от старите и кои от новите поети харесвате най-много? Носител сте и на наградата на името на големия Николай Лилиев…

- Отношението си към старите и новите поети съм доказал чрез издадената от мен антология "Гласове от Тракия - 3", подпомогната в конкурс на Министерството на културата, където съм включил всички стойностни имена, начиная с Петър Иванов - първият следосвобожденски поет с богата революционна, културна, и обществена дейност в края на 19 и началото на 20 век, до най-младите поети на Стара Загора, автори на талантливи книги. Разбира се, тук са стожерите на словото като Кирил Христов, Георги Илиев, Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Гео Милев, Веселин Ханчев и други, благодарение на които Стара Загора е наречен "Град на поетите".

 

Чува ли се, според вас, гласът на българските писатели днес? Например, за войната в братска Украйна? Ето какво казва по този повод великият Албер Камю: „Когато дойде война, безполезно и срамно е да се изолираш под предлог, че не си отговорен за нея!“

- Според мен този глас е все още с нисък регистър. Той не е единен. Това се дължи на продължаващото разделение на писателските съюзи, породено от общественото разделение след промените от 1989 година.

 

 

------

СТИХОВЕ ОТ ЙОРДАН АТАНАСОВ

 

МАШИНА

 

Събудих се от шум...

                                Небесата ли гърмяха?

Или ехтенето извираше дълбоко от земята?

Растеше то и блъскаше главата ми...

Бях сънен още, но разбрах -

работниците мургави по чистотата

претърсваха корема на града.

 

В машината за смет бумтяха

кутии от консерви, стъклени шишета и стъкла,

илюзии с излъскани подметки, стари вестници...

И всякакви огризки от нощта.

 

Шумът растеше,

а мисълта ми бавно идваше на себе си...

Изплуваха места, където бях завеждан от съдбата.

Сънят се смесваше с реалността,

/а казват, че Морфей не съществувал/; 

дочувах думи, смях сред музика

и музика сред ругатни.

 

И виждах образите на приятели, на хитреци,

очите на жени, решили да се изповядат,

и сянката на Ерос как над тях кръжи;

подробности от дългото меню...

 

И чувах подранилите клошари

как притичват машината да изпреварят,

ръцете им да ровят - тънките ръце на бедността.

 

И гафовете свои виждах.

Но стореното можех ли да върна -

питах гордостта си?

Ще се изтрива то от паметта ми

или ще слиза там - дълбоко във депата й.

 

...Олекнал от сметта на бухалските часове,

потеглям из въртопите на този ден.

И ако днес отново бъда уязвим и съгреша отново,

утре заран пак ще ме разнищва и гори

машината за чистота,

                          монтирана от някого...у мен.

 

УЛИЦА "ИВАН МИРЧЕВ"

 

На големия Мирчев -  малка уличка кръстиха

след смъртта му - като за голям поет.

Тук наблизо живее и диша къщата му,

тука десетилетия той е създвал куплети.

И уличката още е с атмосфера предишна:

три-четири клекнали къщички с малки прозорци,

дворове с коприва, салкъми високи и горди;

калдъръми тревясали, презряла от чакане вишна.

Стопаните в чужбина радост и пари дирят

или пият кафето си Горе с Бай Иван Мирчев...

Висока бетонна хралупа наблизо стърчи -

тук ще живее, ще чука навярно Калвача...

Но дори да загине внезапно или изчезне,

други по-едри птици ще довършат строежа.

И къщите стари една по една в бетонната бездна

ще рухнат - старици без път и надежда.

 

На поета известен малка уличка кръстиха.

Големият, казваше той, винаги ще се връща.

                                                 2002 г.

СМЕТИЩЕ

 

От вдъхновението – към страстта. И тъй -

до сметището на града с една жена се озовах. 

Това е гробището на предметите, ми каза тя, 

преди да ме целуне и преди

сравнението й да разбера.

 

Захвърлени дюшеци, дим, разпорени възглавки -

опоскани предмети на бита

отнасяха завинаги семейни тайни, старческа

и млада самота; въздишки, болки, порив на сърца;

колички окуцели люлкат спомен за деца,

парченца от стъкла

крият светлините на години.

 

А там е сметището на телата -

ръката й посочи хълма, побелял от кръстове.

Под плочите бетонни, под бюстове от камък

пръстта се сляга бавно в гробовете.

Земята всмуква в себе си, което е раздала.

Обратно взема чудото-живот

с възторзите и злобите ведно...

 

Димът мирише на картон и кости -

сладникавост, която мразя.

Тук духове на хора и предмети все витаят...

Но се завърта този свят: от любовта,

от грешното начало -

до млякото на космоса, наречено безкрайност.

 

 

НОЙ ХХI ВЕК

 

Годината мека се случи - знамение още в началото.

И ето: прочистват гърлата си

тръби и колектори, шахти и ями, покрити до вчера.

И бликват води отработени:

битово-меки, промишлено-твърди...

По улици стръмни клоаката слиза,

площада централен, градчето залива.

Потопът надига търбуха си,

пълзи по стените общински, етажи изкачва -

към стола на кмета се втурва, властта му оспорва.

 

Шуми оптимизмът - съветник на шефа:

"Удавник за сламка се хваща, а до теб е бюрото".

И сяда на плота човекът, 

вратичките здраво заключва.

Какво, че водата бързо завърта кръга си -

моряшкият навик, отдавна забравен, изплува.

Въртопът във подмоли слабото дави.

Но силното плава - човекът с бюрото е Ноев ковчег,

населен със плъхове, телбод, цветя, перфоратор

печат, секретарка със важните папки...

 

Изчезва ковчегът, прехвърля баира с вълната девета.

Животът, във този си вид, ще бъде запазен навярно.

В застойната яма оставаме ние, изпаднали

от борда, по чудо останали живи...

Площада орем и чистим България.

Крачоли запретнали сеем пак вяра в душите излъгани. 

Опитваме вино и завист на групи.

По-рядко се смеем, по-често се кръстим.

 

„Интелигентността е преди всичко аристократизъм за духа.“

Карл Ясперс, германски психиатър и философ, роден на 23 февруари преди 141 години

Анкета

Ще подарите ли книга за Коледа?

Да, както винаги - 80.8%
Да, за първи път - 0%
Не, предпочитам друго - 15.4%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Между документалното и въображението

 

„Мери. Раждането на Франкенщайн“ – фокус на текста е вглеждането в творческия процес, довел до създаването на най-популярния роман на Мери Шели

"Най-дългата нощ" - майсторска работа. И днес се гледа с удоволствие

 

Филм на Въло Радев от 1967 година, по сценарий на Веселин Бранев, оператор Борислав Пунчев, музика Симеон Пиронков

Задругата на Бялата богиня

 

Концерт на сър Брин Терфел, Мила Михова и Софийската филхармония с диригент Найден Тодоров, Зала „България“, 28.І.2024 г. Сред присъстващите на концерта нямаше нито един глупак.