ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ, ПЕН-България

Наскоро едно съобщение в печата, че  Драматичният театър в Ловеч е приел името на забележителния наш актьор Борис Луканов (1936- 2023), при това роден в този град, се прие добре както от местната общественост, така и от театралните среди у нас. Защото преди това, общинският съвет на град Ловеч беше готов да  именува местния театър – „Стефан Данаилов“, прибързано и немотивирано, защото този артист не е свързан нито с града, нито с тази сцена. И това ми припомни за някои от имената на нашите театри – на оцелелите от нелепите „реформи” след 1990 година (съкращения, обединения, „открити сцени“, „делегирани бюджети“), всъщност, не достатъчно добре обмислени. 

Наистина, именуването на един културен институт, както и на улица, площад, училище, да не говорим за населено място е твърде доста сложна и отговорна работа. Изисква много премисляне, консултации, мнения на специалисти, както и на обществеността. А у нас, по принцип, тези неща често се решават набързо и недостатъчно добре обмислено, главно след  политически преврати, смени на режима или по повод годишнини и други събития. Примерите са достатъчно много.

В близкото минало  се именуваха се и се преименуваха театри с патрон или без патрон – по-стари и новосъздадени. Имаше и немалко добри попадения. Доста от по-големите, по руски, съветски образец, приеха имената на именити  родни театрали: Кръстю Сарафов, Сава Огнянов, Адриана Будевска, Стефан Киров, Иван Димов, Стоян Бъчваров, Владимир Трендафилов, Константин Кисимов, Боян Дановски, Апостол Карамитев, а също и на писатели, творили и за сцената: Васил Друмев, Сава Доброплодни, Антон Страшимиров, Гео Милев, Йордан Йовков, Рачо Стоянов, Константин Величков.

След известно време имаше и промени – Народният театър от „Кръстю Сарафов” стана „Иван Вазов”, филиалът прие името на великия Васил Кирков, първия български Хамлет, а после се отдели като „Сълза и смях” , докато накрая  реформата го затри!  И е жалко, че Васил Кирков, първият български Хамлет и създател на Съюза на артистите е вече забравен…Пловдивският получи името на руския режисьор и педагог Николай Осипович Масалитинов, а Кърджалийският на големия Димитър Димов. Уникалният Сатиричен театър естествено получи името на великия Алеко. По-късно Любомир Кабакчиев беше почетен в Казанлък, Невена Коканова в Ямбол, а този в Димитровград – Апостол Карамитев.

Имаше и някои недоразумения – „Георги Кирков” за Плевенския, сега вече „Иван Радоев”. Но, за съжаление, останаха и някои доста спорни като например „Крум Кюлявков“ в Кюстендил и „Драгомир Асенов” в Монтана. Първият беше фанатизиран комунистически функционер, автор на бездарни текстове за сцената, цензор, причинил доста злини на българската култура, считан за един от убийците на демократа- сатирик Райко Алексиев, на когото открадва коженото палто! А вторият – Драгомир Асенов (Жак Меламед) беше комунист, плодовит, но посредствен автор- на пиеси от времето на соца, днес напълно и заслужено забравени.

Интересно е, че имаме театър „Николай Хайтов”, а пък нямаме театър с името на великия Яворов?!

А изборът от достойни имена за патрони на тези сцени е голям. Споменатите  велики – Васил Кирков и Сарафов, още: незабравимата Роза Попова, една невероятна личност, градител на българския театър с огромни заслуги за театрите на Пловдив, Русе, Плевен, Бургас и други градове, а също и Георги  Стаматов, Петър К. Стойчев, Николай Фол, Кръстю Мирски и много други.

Буди недоумение фактът, че прочутият и обичан камерен Театър 199 не носи името на някой голям театрал, а на един от административните си директори, чието име Валентин Стойчев никой, освен работилите там, не е чувал, да не говорим за обществеността, за публиката. Спорно, според някои е и името на театър „Азарян”, но то все пак, би могло да се приеме, при все че сме имали и по-големи режисьори от него, например Леон Даниел, Любен Гройс или Методи Андонов.

Театърът в моя роден Русе гордо носи името на великия Сава Огнянов, учил в града, играл на русенска сцена, направил първата си роля в него, гостувал често. В обновената сграда на прекрасното Доходно здание има три зали с имена: малка – „Константин (Диди) Димчев”, средна –  „Слави Шкаров” и голяма – „Младен Киселов”. Тук, като изключим първата и с известни уговорки – втората, бих казал, че третата беше набързо, необмислено именувана. Защо?

Младен Киселов е роден в Русе, но няма никакъв принос за театъра и града, просто не е работил в него. За близо 120-годишния русенски театър са работили почти всички големи театрали от столицата и страната, но има няколко имена на дългогодишни градители. Ще спомена само две от по-ново време: Георги Георгиев и Васил Попилиев. Именно те бяха пренебрегнати при това именуване на залите.

В листата на българските театри видях, че има само няколко без имена – Търговище, Ловеч и Враца. Като прибавим и неподходящите на Кюстендил и Монтана – стават пет. Ще е добре театрите от тези градове да си изберат подходящи личности за свои патрони.

В богатата повече от 150-годишна история на българския театър има много светли имена на заслужили творци, които не бива да бъдат забравени. Защо „бащата на българския театър” Добри Войников да не бъде патрон в Кюстендил – нямаме театър с неговото име?! А има и две големи имена на писатели и драматурзи от нашето време, които със сигурност ще останат в историята – Георги Марков и Станислав Стратиев. При това доста по-значими от един Стефан Данаилов.

Всъщност не е ли най-добре изобщо тези културни институции да нямат патрони?! Не звучи ли по-добре: Драматичен театър – Пловдив, Драматичен театър – Плевен, Театър 199?!

 

 "Зад всичко, постигнато от мен стои по някоя любов, симпатия, доверие, вяра, помощ - от някой друг!"

Татяна Лолова, българска актриса, родена на 10 февруари преди 91 години 

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Вярвайте в чудеса!

 

„Не затваряй очи“ е въздействащ и топъл филм, необходим да сгрее загрубелите ни и потънали в света на материалното души...

Куинси Джоунс и несъществуващите формули за успеха

 

Между огромното количество от архивни материали, истинската ценност на филма "Quincy" се разкрива в непрофесионално заснетите кадри от телефона на Рашида Джоунс, които се появяват по-рядко, отколкото ни се иска.

Един неразделен клас…

 

„Клас '90“ е топъл и нежен филм, изпълнен с носталгия, спотаена тъга и неумираща надежда.