„Намерих я – вечността. Това е слънце, сливащо се с морето.“

„Реших да пренапиша настоящето, за да променя бъдещето.“

„Искам ти да направиш изконния избор. Избор между тялото ми и душата ми.“

„Мислех, че всичко, което правя, е много важно и ще промени света. Мислех, че нищо няма да е същото като преди. Но не е така. Светът е много стар и това не нещо ново. Всичко е вече казано.“

„Последното нещо, което ме интересува е дали ще ме публикуват или не. Само творческият процес има значение. Всичко останало е като литература.“

 „Ако вярвам, че съм в ада, значи съм.“

„Никога не бих могъл да изхвърля любовта през прозореца.“

„Моят бог беше нещастието.“

„Моралът е слабост на ума.“

„Поетът се превръща в ясновидец в дългия, обширен и болезнен път на чувствата.“

„Сатана, клоун такъв, искаш да ме изкушиш със своя чар!“

„На седемнадесет човек е само млад.“

„Любов… няма такова нещо. Това, което събира семействата, е глупост, егоизъм или страх. Но не и любов. Тя не съществува. Има интерес, привързаност, базирана на личностна печалба, самодоволство. Но не и любов.“

„Животът е фарс, в който всеки е принуден да играе.“

„Безсмислена младеж, поробена от всичко? Като бях твърде чувствителен, аз похабих живота си.“

---

Ей, пъзльовци, ето го! Тътнещи гари.

Тук Варвари минаха в кървав парад,

но слънцето с огнен дроб всичко обжари.

Пак свети на запад свещеният Град!

 

Елате! Пожарът е в отлив. Отново

се лее лазур над мостове, трева,

над сгради, дървета — тук, дето олово

червено, раздрано в нощта зарева.

 

Дворците си мъртви укрийте в ковчези!

Разведря очите ви старият Страх.

Пак стадото рижи кобили се глези —

от страст полудейте, станете за смях!

 

Разгонени кучки се джафкат за дрипава

превръзка, локалите кряскат: — Ела,

пий, плюскай. Нощта там се гърчи и рипва

навън. О, пияници с мрачни чела,

 

лочете! Лъчите щом бликнат — боли ги! —

фалшивия блясък да смъкнат от вас,

ще стискате чаши, прелели от лиги,

загледани в утрото — тъпо, без глас.

 

Но в чест на Кралицата — с дирник тестен е! —

преяждайте. Слушайте като слепци

как хълца в горещите нощи, как стене

гмежта от доносници, старци, крадци.

 

О, мръсни сърца! О, разпенени устни!

По-живо дъвчете, прогнили зъби.

Шампанско за вас, Победители гнусни!

Позорът в търбуха ви бодро тръби…

 

Издувайте ноздри в надменност проклета.

А жилите — пъпли отрова по тях.

С ръце върху вашите детски вратлета,

Поетът шепти: „Полудейте от страх —

 

дори и Жената, в чиято утроба

се ровите в спазми, о, сластни души,

ви стряска със стона си — как ли от злоба

в съдбовна прегръдка не ви удуши?“

 

Крадци, сутеньори, смешници, тирани,

какво ще му сторите днес — на Париж! —

с душите, с плътта си, с отрови и рани?

Ще смъкне той дрипите — свъсен и нищ!

 

И щом с изтърбушен корем запълзите

в парите си вкопчили пръсти до кръв,

развратница рижава, с бомба в гърдите,

ще вдигне юмруци, пияна от стръв!

 

Когато в танц яростен тръпнат краката,

Париж, о, когато с нож в свойте ребра,

когато спотайваш в очи светлината

на дивата пролет — за всички добра —

 

о, град полумъртъв, о, град на покруса,

с гърди устремил се към Бъдния ден,

стотици врати да разтваряш след труса;

от мрачното Минало благословен,

 

ти — труп вцепенил се от мъки свещени,

пак пиеш от ужаса, вдъхнал живот

на сините червеи в празните вени,

пак твоята обич е в ледена пот!

 

И не е зле! Червеи, червеи сини,

но нищо Възхода не ще угаси,

тъй Кариатидите и след години

ще ронят по стълбите звездни сълзи.

 

Макар че градът покъртителна сцена

остава; макар че с вонята, с кръвта

е рана в Природата вечно зелена,

Поетът му шепне: „Каква красота!“

 

С Поезия къпа те бурята свята!

Възвръщаш си силите, Град величав;

смъртта пак ръмжи, но ти вдигай тръбата,

натъпкал в сърцето й екот и гняв.

 

Поетът поема безчестната слава,

плача на подлеца и дните на гнет,

и с бич от любовни лъчи изтезава

жените, и хвърля стиха си: „Напред,

 

бандити!“ Пак оргии, пак от елит е

претъпкан бардака на стария ден.

А газът огрява кръвта по стените

и блика зловещ към лазура студен.

 

май, 1871

АРТЮР РЕМБО – френски поет, роден на 20 октомври 1854 г. Признат е за гений, оказва огромно влияние върху много поети от различни  школи и направления, един от най-значимите символисти в света. Пише поезия от дете, но спира на 21. Трагична е връзката му с поета Пол Верлен. Приживе не е издавана поезията му, оценен е след смъртта му на 10 ноември 1891 г.

 

 

„Интелигентността е преди всичко аристократизъм за духа.“

Карл Ясперс, германски психиатър и философ, роден на 23 февруари преди 141 години

Анкета

Ще подарите ли книга за Коледа?

Да, както винаги - 80.8%
Да, за първи път - 0%
Не, предпочитам друго - 15.4%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Между документалното и въображението

 

„Мери. Раждането на Франкенщайн“ – фокус на текста е вглеждането в творческия процес, довел до създаването на най-популярния роман на Мери Шели

"Най-дългата нощ" - майсторска работа. И днес се гледа с удоволствие

 

Филм на Въло Радев от 1967 година, по сценарий на Веселин Бранев, оператор Борислав Пунчев, музика Симеон Пиронков

Задругата на Бялата богиня

 

Концерт на сър Брин Терфел, Мила Михова и Софийската филхармония с диригент Найден Тодоров, Зала „България“, 28.І.2024 г. Сред присъстващите на концерта нямаше нито един глупак.